Кратка теория на българската икономика
Икономиката живна. Расте. През 2017 Брутният вътрешен продукт нарастна с 3.6%, през 2018 се чака напредък 3.7%, безработицата е 5.7% (ниска), през 2017 година действителният годишен приход на българина се качи с 5.5%, инфлация горе-долу няма, а тази година България ще е петата или шестата най-бързо растяща стопанска система в Европейски Съюз.
Хората обаче недоволстват, тихичко, по нашенски. Расте, споделят, единствено за някои. За други не. Расте за тези, които крадат. Селата умират, въздухът е замърсен, тротоарите разрушени. Не пораства, лъжат.
Макроикономическите данни могат да се разчитат и като на половина празна чаша
България остава най-бедната страна в Европейски Съюз, а в последните години видимо изостана и от безконечния си брат по евроневоля Румъния, стопанската система й е енергийно най-неефективна в Европейски Съюз, приходите най-ниски, 40% от българите не могат да отопляват задоволително домовете си, а жилищата на 29.5% тънат в плесен и влага (данни от 2012). Щом някой се поизучи, напуща страната и за годините на народна власт и пазарна стопанска система България процентът на популацията, отпътувало в чужбина, е почти еднакъв на %, напуснали Сирия по време на войната.
Какво става? Ето една къса доктрина на протичащото се, която се пробва да изясни по какъв начин по този начин хем нещата отиват на добре, хем на зле.
В края на 80-те година българската стопанска система беше освободена от централното, да употребявам обичаната дума, иго. От тогава насам тя сподели своя личен темперамент. Като всяка обществена система и стопанската система си има темперамент, нещо като личностна характерност (personality).
Тази характерност я кара да се държи по избран метод по време на напредък, проваляне и мъртвило.
За трийсетина години минахме през всички тези етапи по няколко пъти, задоволително с цел да разбираем най-малко ненапълно личността на българската стопанска система. И е време да надникнем оттатък оправданията с войните в Югославия, корупцията, намесата на Русия, икономическата рецесия, откраднатите пари от комунистите, Държавна сигурност, разбойническа приватизация и други страшни неща. Тях ги има, от време на време в доста висока степен, само че те, даже всички на куп, не могат да предложат задоволително пояснение за положението, в което сме.
В същото време, другите някогашни комунистически страни, както и Турция, дръпнаха доста напред. Преди 30 години всички бяхме почти на едно състояние. Днес всички те са по-богати от България (в покупателна дарба на човек). Всички те като че ли можаха да отскочат относително пламенно след последната рецесия, България - не.
Какво видяхме през годините?
Първо, българската стопанска система е влачена стопанска система
Какво ще рече това? Всяка стопанска система се въздейства от положението на районната и световната стопанска система. Българската се въздейства доста. Еврозоната, съседите, целият Европейски съюз се отразяват доста на българската стопанска система и я влачат подире си. Голям дял на стопанската система ни се движи от изнесени в България производства, които зависят от тактики, упоритости и пазари отвън страната. Българската стопанска система е малко като английския лов на риба: британците изнасят 80% от рибата, която хващат, а 80% от рибата, която ядат е импорт.
Второ, българската стопанска система е бутана стопанска система
Бута я основно Европейският съюз с разнообразните си институции, наставления и регулаторни и финансови принадлежности. Това побутване е трудно и за двете страни. Българската стопанска система не желае да мърда, Европейски Съюз натиска - пари за пътища и пречиствателни станции, напън за развиване на енергийния пазар (ЕК даже пое връзките ни с " Газпром " ), стандарти за храни, образование и консултантски услуги и какво ли още не, все неща, които по принцип би трябвало да са си вътрешна самодейност. При нас не са. При нас е " по този начин споделиха от Брюксел " и " усвояваме европейски средства ".
Трето, българската стопанска система е също подпряна стопанска система
Да не падне. България няма обществена политика, най-малко не в смисъла, който който множеството европейски страни влагат в този израз. Тя обаче е подпряна с няколко клина, които я стабилизират. Като каца на хълм. Най-якият чеп евентуално е високият дял благосъстоятелност на неипотекирани жилища. Изплащането на ипотечни заеми е едно от най-сериозните и безмилостни пера в бюджета на западноевропееца. Българинът е освободен от този разход.
Вторият е останалата дребна благосъстоятелност, в това число в зарязани села, която служи като запас при рецесия, както и за непрекъсната хранителна (и, несъмнено, питейна) добавка към фамилния доход.
Третият чеп са гурбетчийските пари, които роднините пращат от чужбина. Четвъртият са големите спестявания, бели пари за черни дни, тъй като не се знае какво ще стане. В резултат на тези клинове българинът рядко заплаща застраховка, изплаща ипотека или остава на улицата. Благодарение на тях той постоянно и не се бори за по-голяма заплата. Икономиката е предпазена, подпряна, което от своя страна значително дефинира и политическото разположение на силите у нас. В известна степен това е и повода в България да няма лява политическа мощ или профсъюзи.
Четвърто, българската стопанска система е домашна стопанска система
На пръв взор това изказване звучи необичайно, тъй като българската стопанска система е експортно насочена. Но в това време в България важи правилото " да има за нашите хора, да не ни грабят чужденците ". Тази домашна настройка кара непознати компании да се махат от България, странни български компании да приватизират огромни предприятия и да ги унищожават, народът да се наостря против американски централи и канадски златотърсачи, тъй като ни грабят богатствата, да си държим за нас си " стратегическа " инфраструктура, тъй като по какъв начин по този начин чужденци ще ни ръководят тока или водата и в последна сметка да не сме в положение да изградим едно свестно взаимно дружество, което да заеме съществено място на международната сцена. Киселото мляко си е наше, златото си е наше, БДЖ си е наше, всичко си е наше. Ако чужденците желаят да построят нещо сами, да създават и изнасят, може, само че нашето не си го даваме. Така процъфтяват изнесените производства, спестовните банки и други пасивни предприятия, както и някои български компании, които работят за експорт, само че сполучливи взаимни предприятия са необичайност. (Изключения, несъмнено, има.)
Какъв е политическият избор, когато живееш във влачена,
бутана и подпряна домашна стопанска система?
Едната опция е да не вършим нищо . Инерцията и световният напредък ще си свършат работата, България ще се носи като пън по Дунава и един ден ще стигне до морето, в случай че не се заклещи на някой бряг или остров. Белене да вземем за пример. Страната си върви, истината е, че българинът в никакъв случай в историята си не е бил толкоз богат, само че това изказване е малко като изказванието, че за 13 века българите в никакъв случай не са имали толкоз доста мобилни телефони.
Втората опция, която изисква много хъс и кураж, са радикалните промени . Те обаче изискват и радикални новаторски водачи. Някой, който би поел риска да редуцира 20% или 40% от държавните чиновници, 30% или 50% от полицията, който би затворил с един размах " Бобов Дол ", би разрушил НЕК, " Булгаргаз ", " Булгартрансгаз ", би приватизирал БДЖ и електрифицирал публичния превоз. И ред други неща, само че все с този размах. И който не би се тормозил, че някои от тези решения може и да се провалят.
Третата опция е образованието . Досега образованието постоянно е било дело на самите давещи се. И на просещи ректори. Радикалната промяна в образованието изисква безмилостно отношение към Българска академия на науките и евентуално свиването му с 80%, явен избор сред затваряне на държавните медии или натоварването им с напълно просветителна и осведомителна функционалност, солидна инвестиция в образованието по математика и езикова просветеност в междинните учебни заведения, и надлежно вкарването на България в топ 20 на PISA, ангажиране на половината от възрастните в постоянен учебен развой и още няколко радикални ограничения. Това ще рече и държавните разноски за обучение да се усилят от сегашните 4% евентуално до към 6% от Брутният вътрешен продукт.
Разбира се, в идеалния случай политическите сили биха се съгласили да комбинират разновидности две и три и биха се борили между тях с стратегии за безмилостни промени и крепко престараване над уроците за всички, не с обещания за нова пътна настилка и асимилиране на европейски пари. Тогава и икономическият ни напредък ще дръпне с една предавка и евентуално ще мине 5% и ще се приближи до 6%. Ще се промени и настроението на хората, които ще видят в България вероятност, освен уют или невъзможност.
Проблемът обаче е, че ние не обичаме внезапни придвижвания. За последните 30 години България показва, че се усеща необичайно удобно в своето домашно битие, влачена, бутана и подпряна.
В България няма и политическа партия, която даже да повдига въпроса за радикални промени или учебен проект Маршал. Тези партии, които възразят: но ние сме доста за промени и все за промени приказваме, не са по никакъв начин безапелационни, а по-скоро гледат да съберат лайкове в обществените мрежи.
Хората обаче недоволстват, тихичко, по нашенски. Расте, споделят, единствено за някои. За други не. Расте за тези, които крадат. Селата умират, въздухът е замърсен, тротоарите разрушени. Не пораства, лъжат.
Макроикономическите данни могат да се разчитат и като на половина празна чаша
България остава най-бедната страна в Европейски Съюз, а в последните години видимо изостана и от безконечния си брат по евроневоля Румъния, стопанската система й е енергийно най-неефективна в Европейски Съюз, приходите най-ниски, 40% от българите не могат да отопляват задоволително домовете си, а жилищата на 29.5% тънат в плесен и влага (данни от 2012). Щом някой се поизучи, напуща страната и за годините на народна власт и пазарна стопанска система България процентът на популацията, отпътувало в чужбина, е почти еднакъв на %, напуснали Сирия по време на войната.
Какво става? Ето една къса доктрина на протичащото се, която се пробва да изясни по какъв начин по този начин хем нещата отиват на добре, хем на зле.
В края на 80-те година българската стопанска система беше освободена от централното, да употребявам обичаната дума, иго. От тогава насам тя сподели своя личен темперамент. Като всяка обществена система и стопанската система си има темперамент, нещо като личностна характерност (personality).
Тази характерност я кара да се държи по избран метод по време на напредък, проваляне и мъртвило.
За трийсетина години минахме през всички тези етапи по няколко пъти, задоволително с цел да разбираем най-малко ненапълно личността на българската стопанска система. И е време да надникнем оттатък оправданията с войните в Югославия, корупцията, намесата на Русия, икономическата рецесия, откраднатите пари от комунистите, Държавна сигурност, разбойническа приватизация и други страшни неща. Тях ги има, от време на време в доста висока степен, само че те, даже всички на куп, не могат да предложат задоволително пояснение за положението, в което сме.
В същото време, другите някогашни комунистически страни, както и Турция, дръпнаха доста напред. Преди 30 години всички бяхме почти на едно състояние. Днес всички те са по-богати от България (в покупателна дарба на човек). Всички те като че ли можаха да отскочат относително пламенно след последната рецесия, България - не.
Какво видяхме през годините?
Първо, българската стопанска система е влачена стопанска система
Какво ще рече това? Всяка стопанска система се въздейства от положението на районната и световната стопанска система. Българската се въздейства доста. Еврозоната, съседите, целият Европейски съюз се отразяват доста на българската стопанска система и я влачат подире си. Голям дял на стопанската система ни се движи от изнесени в България производства, които зависят от тактики, упоритости и пазари отвън страната. Българската стопанска система е малко като английския лов на риба: британците изнасят 80% от рибата, която хващат, а 80% от рибата, която ядат е импорт.
Второ, българската стопанска система е бутана стопанска система
Бута я основно Европейският съюз с разнообразните си институции, наставления и регулаторни и финансови принадлежности. Това побутване е трудно и за двете страни. Българската стопанска система не желае да мърда, Европейски Съюз натиска - пари за пътища и пречиствателни станции, напън за развиване на енергийния пазар (ЕК даже пое връзките ни с " Газпром " ), стандарти за храни, образование и консултантски услуги и какво ли още не, все неща, които по принцип би трябвало да са си вътрешна самодейност. При нас не са. При нас е " по този начин споделиха от Брюксел " и " усвояваме европейски средства ".
Трето, българската стопанска система е също подпряна стопанска система
Да не падне. България няма обществена политика, най-малко не в смисъла, който който множеството европейски страни влагат в този израз. Тя обаче е подпряна с няколко клина, които я стабилизират. Като каца на хълм. Най-якият чеп евентуално е високият дял благосъстоятелност на неипотекирани жилища. Изплащането на ипотечни заеми е едно от най-сериозните и безмилостни пера в бюджета на западноевропееца. Българинът е освободен от този разход.
Вторият е останалата дребна благосъстоятелност, в това число в зарязани села, която служи като запас при рецесия, както и за непрекъсната хранителна (и, несъмнено, питейна) добавка към фамилния доход.
Третият чеп са гурбетчийските пари, които роднините пращат от чужбина. Четвъртият са големите спестявания, бели пари за черни дни, тъй като не се знае какво ще стане. В резултат на тези клинове българинът рядко заплаща застраховка, изплаща ипотека или остава на улицата. Благодарение на тях той постоянно и не се бори за по-голяма заплата. Икономиката е предпазена, подпряна, което от своя страна значително дефинира и политическото разположение на силите у нас. В известна степен това е и повода в България да няма лява политическа мощ или профсъюзи.
Четвърто, българската стопанска система е домашна стопанска система
На пръв взор това изказване звучи необичайно, тъй като българската стопанска система е експортно насочена. Но в това време в България важи правилото " да има за нашите хора, да не ни грабят чужденците ". Тази домашна настройка кара непознати компании да се махат от България, странни български компании да приватизират огромни предприятия и да ги унищожават, народът да се наостря против американски централи и канадски златотърсачи, тъй като ни грабят богатствата, да си държим за нас си " стратегическа " инфраструктура, тъй като по какъв начин по този начин чужденци ще ни ръководят тока или водата и в последна сметка да не сме в положение да изградим едно свестно взаимно дружество, което да заеме съществено място на международната сцена. Киселото мляко си е наше, златото си е наше, БДЖ си е наше, всичко си е наше. Ако чужденците желаят да построят нещо сами, да създават и изнасят, може, само че нашето не си го даваме. Така процъфтяват изнесените производства, спестовните банки и други пасивни предприятия, както и някои български компании, които работят за експорт, само че сполучливи взаимни предприятия са необичайност. (Изключения, несъмнено, има.)
Какъв е политическият избор, когато живееш във влачена,
бутана и подпряна домашна стопанска система?
Едната опция е да не вършим нищо . Инерцията и световният напредък ще си свършат работата, България ще се носи като пън по Дунава и един ден ще стигне до морето, в случай че не се заклещи на някой бряг или остров. Белене да вземем за пример. Страната си върви, истината е, че българинът в никакъв случай в историята си не е бил толкоз богат, само че това изказване е малко като изказванието, че за 13 века българите в никакъв случай не са имали толкоз доста мобилни телефони.
Втората опция, която изисква много хъс и кураж, са радикалните промени . Те обаче изискват и радикални новаторски водачи. Някой, който би поел риска да редуцира 20% или 40% от държавните чиновници, 30% или 50% от полицията, който би затворил с един размах " Бобов Дол ", би разрушил НЕК, " Булгаргаз ", " Булгартрансгаз ", би приватизирал БДЖ и електрифицирал публичния превоз. И ред други неща, само че все с този размах. И който не би се тормозил, че някои от тези решения може и да се провалят.
Третата опция е образованието . Досега образованието постоянно е било дело на самите давещи се. И на просещи ректори. Радикалната промяна в образованието изисква безмилостно отношение към Българска академия на науките и евентуално свиването му с 80%, явен избор сред затваряне на държавните медии или натоварването им с напълно просветителна и осведомителна функционалност, солидна инвестиция в образованието по математика и езикова просветеност в междинните учебни заведения, и надлежно вкарването на България в топ 20 на PISA, ангажиране на половината от възрастните в постоянен учебен развой и още няколко радикални ограничения. Това ще рече и държавните разноски за обучение да се усилят от сегашните 4% евентуално до към 6% от Брутният вътрешен продукт.
Разбира се, в идеалния случай политическите сили биха се съгласили да комбинират разновидности две и три и биха се борили между тях с стратегии за безмилостни промени и крепко престараване над уроците за всички, не с обещания за нова пътна настилка и асимилиране на европейски пари. Тогава и икономическият ни напредък ще дръпне с една предавка и евентуално ще мине 5% и ще се приближи до 6%. Ще се промени и настроението на хората, които ще видят в България вероятност, освен уют или невъзможност.
Проблемът обаче е, че ние не обичаме внезапни придвижвания. За последните 30 години България показва, че се усеща необичайно удобно в своето домашно битие, влачена, бутана и подпряна.
В България няма и политическа партия, която даже да повдига въпроса за радикални промени или учебен проект Маршал. Тези партии, които възразят: но ние сме доста за промени и все за промени приказваме, не са по никакъв начин безапелационни, а по-скоро гледат да съберат лайкове в обществените мрежи.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ