Мили Гришо, обичам те
И по този начин. Време е да уточня някои неща.
Преди година, засегнат от наклонността, която все по-силно се постанова в целия свят, а точно - трудът на пишещите хора да се прави оценка все по-ниско - аз бях написал дребен пост в своя фейсбук профил.
В него споделях всякакви неща за все по-мизерното възнаграждение на писателския труд, за все по-непочтеното отношение към пишещите, за това, че по този метод (почти очевидно) се цели декапитирането (обезглавяването) на обществото, лишаването му от интелектуален хайлайф със самочувствие...
Говорех в този пост за улиците, кръстени на писатели, за улиците, които (Слава Богу!) към момента не се кръщават на спортни публицисти или на поп-фолк артисти, и още по Слава Богу – не се кръщават (а би могло!) на главатари на силови групировки и на бизнесмени-главорези...
И на едно място в тоя пост - уточнявайки, че изключително добре съм планувал какъв отрицателен отзив ще предизвикам в обществото – аз загатвах, че до момента в който един публицист, за своя умишлен и изискващ оптимално напрежение на интелектуалния потенциал труд, получава 25 британски паунда...то Гришо – за безспорно също изключително съзнателно и безрезервно свършената си работа (изразяваща се в един тенис мач, с всички години усилена подготовка преди него; само че да не забравяме и труда, предхождащ написването на един роман!) – печели 100 хиляди пъти повече...
Просто давах един гръмък образец. Нищо повече.
И тогава върху мен се изляха над 100 милиона тона фекалии.
Аз си замълчах, натъжих се, в случай че би трябвало да бъда почтен – се отвратих ненапълно...
Казах си – човек се пробва да се бори за правдивост, за правата на своята и без друго онеправдана колегия, за своите събратя, ковачи на духа...а злобарите и тролите (простете за вулгарния жаргон) вземат решение мигновено, че е завидял на един млад състезател! Каква злоба, Бога ми! – щеше ми се да изкрещя, само че единствено се усмихвах тъжно и с окраска на отвращение.
Да, злобарите и тролите. България е тяхна родина и земен парадайс. Както и да е.
По-късно, в едно изявление - когато към този момент напълно преднамерено (нарочен за Калин Гришоубиец) ме подпитваха: какво бихте споделил за Григор Димитров? - аз от все сърце споделих: той е едно... клето момче.
И по-късно изявление върху мене се изляха още един милион тона факелии.
България е земен парадайс на немарливите, недочитащи, неразбиращи, повърхностни, все-злобни и все-нападащи мразители на всичко. Те не вникват, не мислят, не се пробват да схванат, не обръщат внимание на нищо, с изключение на на предубежденията в техните си глави... Те реагират като сляпо и побесняло куче, което хапе всичко движещо се около него. Та те не бяха обърнали внимание, че в това изявление аз напълно ясно бях обяснил, че Гришо е „ клето момче ”, не в смисъла, който влагат множеството българи в такива думи... Не назовавам Гришо „ клето момче ” с цел да го обидя... А тъй като знам какво го чака!
Защото знам, че скоро ще му се наложи да премине през преизподнята на човешката оценка. На нечовешката човешка оценка. При това - на напълно млада възраст. Прегазване на младеж с трен!
Да мине от осанна до разпни го много преди да е навършил тридесет и три (Исус въпреки всичко ги е достигнал).
Клето момче, заслужаващо състрадание и съчувствие, тъй като най-лошото нещо на тоя свят е да получиш Хубавото (а какво по-хубаво от благородната популярност и човешката любов?!) и незабавно по-късно да ти се наложи да ги загубиш. И да ги замениш с човешката завист, неодобрение, неучтивост, засегнатост... И най-лошото, най-отвратителното – с човешкото пренебрежително равнодушие!
Бях споделил: Клетият Гришо...
И едвам не ме убиха. Защото никой от тези, дето едвам не ме убиха, не вижда по-далече от носа си. И когато носи палмови клончета, розов цвят и елей – с цел да възхвали и помаже някого – изобщо и не си показва, че единствено след дни, със същата пристрастеност (и дори с по-голяма!) ще търси по земята остри камъни, с цел да премаже главата на досегашния си обичан, обожествен воин!
Тъй, така. Але хоп (както споделяше Кърт Вонегът)
А ето, през вчерашния ден ми написа една другарка, почитателка на удрянето на топка с дървена рамка, на която са опънати полимерни нишки, което хората всекидневно назовават „ тенис ”. И ми написа по този начин: Пфууу, Гришо падна.
И в този момент аз би трябвало да извърша доста съзнателно дълга си на публицист – а точно – да проучвам напълно откровено и тъкмо какво изпитах в тоя миг.
В тоя миг аз изпитах удовлетворение. Това, незабавно си дадох сметка, (б.а. това се назовава метакогнитивен развой – да мислиш за самото мислене) се дължеше на прекомерно многото фекалии, които се бяха изсипали на главата ми в предишното. Изпитвах едно напълно тривиално, кучешко-павловско, злорадо възприятие за отмъщение. Хвърляхте, значи, по мен фекалии – а ето в този момент – на ви! Видяхте ли?!
И естествено – изпитвайки това възприятие – се засрамих от него.
Поне, Слава Богу, имам някаква вътрешна полиция, някаква морална институция, която да ме санкционира със позор! Всеки път, когато си разреша да мисля и да усещам мерзки и долни неща незабавно ме санкционира със позор.
Я не се кефи на паденията на другите! – изкрещява моралът в мене и аз се свивам като натъртено куче. Не „ аз ”, ами се свива тая мръсна част от мене (която е идентична у всички нас!) която се радва на неуспехите на другите, изключително на преуспелите.
И по този начин – мръсникът у мен се сви от позор поради злорадството си.
Но аз си дадох сметка, че не злорадстваше той поради рухването и неуспехът на Гришо. О не!
У мен се развиваше друго – възприятието за заслужено натъркване на нос. Но не на Гришо, не. В никакъв случай. А на тия, които ме бяха засипвали с фекалиите си, задето го бях нарекъл „ Клетото момче ”.
Винаги, наложително, цялостен живот у мен е имало една (и сякаш – само тази) ужасно устойчива линия! Да изпитвам мощна и дълбока болежка, когато видя болката и неуспеха на някой различен.
Тази съвсем болестна състрадателност ме накара преди доста години да стана доктор. А по-късно – и да потегли към тази медицина, която лекува (дали лекува обаче е различен въпрос!) най-беззащитните, най-отхвърлените и най-обезправените – лудите хора.
И сега, в който в действителност задълбочено помислих за загубата на Гришо (и за хроничните му несполуки напоследък) аз изпитах дълбока, откровена горест и болежка. Милото, тъжно, прецакано от живота момче.
Не, не - споделих си - няма такова нещо! Той е състезател, той има тая мъдрост на борците, които доста пъти са падали и са се изправяли! Той не е опрял до едната загуба и до едната победа! Всичко това – и загубите и успехите –– е част от играта. Той знае доста добре това. И нищо ужасно не се е случило – ни в душата му, ни в действителността извън! Просто някаква си игра – редуващи се победи и загуби. Такава е играта!
Така се успокоявах, само че будното ми съчувствие, което е доста по-склонно да изнамира облици от паметта, в сравнение с да има вяра на разумни формули – ми показваше картини от моята си памет – в които аз, самият аз преживявах ужасни мигове на крах, на отчаяние, на невъзможност...И будното ми съчувствие правеше мигновена асоциация с ситуацията на клетото момче – състезател. И в сърцето ми се образуваше тая мъчителна болежка, която няма по какъв начин да преодолееш, тъй като идва от непозната болежка: няма по какъв начин да и се надсмееш, няма по какъв начин да я презреш. Тя е непозната. И по тази причина състраданието постоянно е по-мъчително от персоналната болежка. Защото своята постоянно можем да презрем със силата на духа си. Но чуждата-не.
Мили Гришо – споделих си – обичам те!
Сега тия мръсници, които те превъзнасяха, те плюят!
И още по-лошо – на път са да те подценен, да престанат да мислят за теб, да престанат да те помнят!
Защото силата на нищожеството, която то, нищожеството (за мой ужас), сякаш даже осъзнава ненапълно, се състои в това: Нищожеството може да ненавижда, да ругае и да плюе Големия, само че още повече – може да го не помни и да го убие с безразличието си.
И в този момент тия нищожества, които те възхваляваха и ме засипваха с тонове мръсотия, задето съм изпитал авансово състрадание към бедите ти, те...те се готвят да те разпънат на кръста на малодушното си, анонимно, плебейско равнодушие.
Тълпата осъзнава, че е мощна с безбройните си „ осанни ” и „ разпни го ” – ежедневни и стихийни като дъжд. От фекалии.
Мили Гришо – споделям си – обичам те! Бъди мощен.
И помни, че тълпата обича да обича, обича да ненавижда, обича да не помни, обича да се прави на мощна, обича да презира, обича да хвърля в забвение, да реве и ругае, да възхвалява и да прегазва...
Но тъкмо в тежките ти дни, когато се вижда същинския темперамент на бореца, на Големия Човек, ти ще имаш поддръжката на тия, които не са ревали от екстаз, когато си побеждавал. Но няма да реват и от завист, когато губиш. И най-много – няма да те не помнят. Подкрепата на мъдрите.
Преди година, засегнат от наклонността, която все по-силно се постанова в целия свят, а точно - трудът на пишещите хора да се прави оценка все по-ниско - аз бях написал дребен пост в своя фейсбук профил.
В него споделях всякакви неща за все по-мизерното възнаграждение на писателския труд, за все по-непочтеното отношение към пишещите, за това, че по този метод (почти очевидно) се цели декапитирането (обезглавяването) на обществото, лишаването му от интелектуален хайлайф със самочувствие...
Говорех в този пост за улиците, кръстени на писатели, за улиците, които (Слава Богу!) към момента не се кръщават на спортни публицисти или на поп-фолк артисти, и още по Слава Богу – не се кръщават (а би могло!) на главатари на силови групировки и на бизнесмени-главорези...
И на едно място в тоя пост - уточнявайки, че изключително добре съм планувал какъв отрицателен отзив ще предизвикам в обществото – аз загатвах, че до момента в който един публицист, за своя умишлен и изискващ оптимално напрежение на интелектуалния потенциал труд, получава 25 британски паунда...то Гришо – за безспорно също изключително съзнателно и безрезервно свършената си работа (изразяваща се в един тенис мач, с всички години усилена подготовка преди него; само че да не забравяме и труда, предхождащ написването на един роман!) – печели 100 хиляди пъти повече...
Просто давах един гръмък образец. Нищо повече.
И тогава върху мен се изляха над 100 милиона тона фекалии.
Аз си замълчах, натъжих се, в случай че би трябвало да бъда почтен – се отвратих ненапълно...
Казах си – човек се пробва да се бори за правдивост, за правата на своята и без друго онеправдана колегия, за своите събратя, ковачи на духа...а злобарите и тролите (простете за вулгарния жаргон) вземат решение мигновено, че е завидял на един млад състезател! Каква злоба, Бога ми! – щеше ми се да изкрещя, само че единствено се усмихвах тъжно и с окраска на отвращение.
Да, злобарите и тролите. България е тяхна родина и земен парадайс. Както и да е.
По-късно, в едно изявление - когато към този момент напълно преднамерено (нарочен за Калин Гришоубиец) ме подпитваха: какво бихте споделил за Григор Димитров? - аз от все сърце споделих: той е едно... клето момче.
И по-късно изявление върху мене се изляха още един милион тона факелии.
България е земен парадайс на немарливите, недочитащи, неразбиращи, повърхностни, все-злобни и все-нападащи мразители на всичко. Те не вникват, не мислят, не се пробват да схванат, не обръщат внимание на нищо, с изключение на на предубежденията в техните си глави... Те реагират като сляпо и побесняло куче, което хапе всичко движещо се около него. Та те не бяха обърнали внимание, че в това изявление аз напълно ясно бях обяснил, че Гришо е „ клето момче ”, не в смисъла, който влагат множеството българи в такива думи... Не назовавам Гришо „ клето момче ” с цел да го обидя... А тъй като знам какво го чака!
Защото знам, че скоро ще му се наложи да премине през преизподнята на човешката оценка. На нечовешката човешка оценка. При това - на напълно млада възраст. Прегазване на младеж с трен!
Да мине от осанна до разпни го много преди да е навършил тридесет и три (Исус въпреки всичко ги е достигнал).
Клето момче, заслужаващо състрадание и съчувствие, тъй като най-лошото нещо на тоя свят е да получиш Хубавото (а какво по-хубаво от благородната популярност и човешката любов?!) и незабавно по-късно да ти се наложи да ги загубиш. И да ги замениш с човешката завист, неодобрение, неучтивост, засегнатост... И най-лошото, най-отвратителното – с човешкото пренебрежително равнодушие!
Бях споделил: Клетият Гришо...
И едвам не ме убиха. Защото никой от тези, дето едвам не ме убиха, не вижда по-далече от носа си. И когато носи палмови клончета, розов цвят и елей – с цел да възхвали и помаже някого – изобщо и не си показва, че единствено след дни, със същата пристрастеност (и дори с по-голяма!) ще търси по земята остри камъни, с цел да премаже главата на досегашния си обичан, обожествен воин!
Тъй, така. Але хоп (както споделяше Кърт Вонегът)
А ето, през вчерашния ден ми написа една другарка, почитателка на удрянето на топка с дървена рамка, на която са опънати полимерни нишки, което хората всекидневно назовават „ тенис ”. И ми написа по този начин: Пфууу, Гришо падна.
И в този момент аз би трябвало да извърша доста съзнателно дълга си на публицист – а точно – да проучвам напълно откровено и тъкмо какво изпитах в тоя миг.
В тоя миг аз изпитах удовлетворение. Това, незабавно си дадох сметка, (б.а. това се назовава метакогнитивен развой – да мислиш за самото мислене) се дължеше на прекомерно многото фекалии, които се бяха изсипали на главата ми в предишното. Изпитвах едно напълно тривиално, кучешко-павловско, злорадо възприятие за отмъщение. Хвърляхте, значи, по мен фекалии – а ето в този момент – на ви! Видяхте ли?!
И естествено – изпитвайки това възприятие – се засрамих от него.
Поне, Слава Богу, имам някаква вътрешна полиция, някаква морална институция, която да ме санкционира със позор! Всеки път, когато си разреша да мисля и да усещам мерзки и долни неща незабавно ме санкционира със позор.
Я не се кефи на паденията на другите! – изкрещява моралът в мене и аз се свивам като натъртено куче. Не „ аз ”, ами се свива тая мръсна част от мене (която е идентична у всички нас!) която се радва на неуспехите на другите, изключително на преуспелите.
И по този начин – мръсникът у мен се сви от позор поради злорадството си.
Но аз си дадох сметка, че не злорадстваше той поради рухването и неуспехът на Гришо. О не!
У мен се развиваше друго – възприятието за заслужено натъркване на нос. Но не на Гришо, не. В никакъв случай. А на тия, които ме бяха засипвали с фекалиите си, задето го бях нарекъл „ Клетото момче ”.
Винаги, наложително, цялостен живот у мен е имало една (и сякаш – само тази) ужасно устойчива линия! Да изпитвам мощна и дълбока болежка, когато видя болката и неуспеха на някой различен.
Тази съвсем болестна състрадателност ме накара преди доста години да стана доктор. А по-късно – и да потегли към тази медицина, която лекува (дали лекува обаче е различен въпрос!) най-беззащитните, най-отхвърлените и най-обезправените – лудите хора.
И сега, в който в действителност задълбочено помислих за загубата на Гришо (и за хроничните му несполуки напоследък) аз изпитах дълбока, откровена горест и болежка. Милото, тъжно, прецакано от живота момче.
Не, не - споделих си - няма такова нещо! Той е състезател, той има тая мъдрост на борците, които доста пъти са падали и са се изправяли! Той не е опрял до едната загуба и до едната победа! Всичко това – и загубите и успехите –– е част от играта. Той знае доста добре това. И нищо ужасно не се е случило – ни в душата му, ни в действителността извън! Просто някаква си игра – редуващи се победи и загуби. Такава е играта!
Така се успокоявах, само че будното ми съчувствие, което е доста по-склонно да изнамира облици от паметта, в сравнение с да има вяра на разумни формули – ми показваше картини от моята си памет – в които аз, самият аз преживявах ужасни мигове на крах, на отчаяние, на невъзможност...И будното ми съчувствие правеше мигновена асоциация с ситуацията на клетото момче – състезател. И в сърцето ми се образуваше тая мъчителна болежка, която няма по какъв начин да преодолееш, тъй като идва от непозната болежка: няма по какъв начин да и се надсмееш, няма по какъв начин да я презреш. Тя е непозната. И по тази причина състраданието постоянно е по-мъчително от персоналната болежка. Защото своята постоянно можем да презрем със силата на духа си. Но чуждата-не.
Мили Гришо – споделих си – обичам те!
Сега тия мръсници, които те превъзнасяха, те плюят!
И още по-лошо – на път са да те подценен, да престанат да мислят за теб, да престанат да те помнят!
Защото силата на нищожеството, която то, нищожеството (за мой ужас), сякаш даже осъзнава ненапълно, се състои в това: Нищожеството може да ненавижда, да ругае и да плюе Големия, само че още повече – може да го не помни и да го убие с безразличието си.
И в този момент тия нищожества, които те възхваляваха и ме засипваха с тонове мръсотия, задето съм изпитал авансово състрадание към бедите ти, те...те се готвят да те разпънат на кръста на малодушното си, анонимно, плебейско равнодушие.
Тълпата осъзнава, че е мощна с безбройните си „ осанни ” и „ разпни го ” – ежедневни и стихийни като дъжд. От фекалии.
Мили Гришо – споделям си – обичам те! Бъди мощен.
И помни, че тълпата обича да обича, обича да ненавижда, обича да не помни, обича да се прави на мощна, обича да презира, обича да хвърля в забвение, да реве и ругае, да възхвалява и да прегазва...
Но тъкмо в тежките ти дни, когато се вижда същинския темперамент на бореца, на Големия Човек, ти ще имаш поддръжката на тия, които не са ревали от екстаз, когато си побеждавал. Но няма да реват и от завист, когато губиш. И най-много – няма да те не помнят. Подкрепата на мъдрите.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ