Сърце за беднотията - и преди, и след Девети
И като Кочо, с просълзени очи Ангел целува обичаната и стреля. После прегръща брата си, вглежда се в почтените, жадни за живот очи и като в дрямка натиска спусъка.
„ Предайте се! ” – крещели пълзящите по височината озверени убийци.
- На! Това е за теб фашистко куче! – отвръща Ангел и изстрелва предпоследния патрон.
Сетне с последно изпитание поглежда Наза, Иван и останалите си приятели, подвига очи към студеното небе, захапва дулото на дългобойната си пушка и с палеца на босия десен крайник натиска спусъка. …
Било е първият ден на 1944 година Последният ден на герои, останали правилни на партизанската си клетва.
НАЦИОНАЛЕН СЪВЕТ НА ОТЕЧЕСТВЕНИЯ СЪЮЗ - СОФИЯ НАЦИОНАЛНА КРЪГЛА МАСА 100 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ПЕНЧО КУБАДИНСКИ “ 28. 09. 2019 година – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, изд. „ ЛАГЕН ” СТАРА ЗАГОРА , 2021, редактор Трифон Митев
Ръководител на публицистичния екип проф. доктор Искра БАЕВА
МОИТЕ СПОМЕНИ ЗА КУБАДИНСКИ
Добринка Манева – Добрева
През 70-те години на предишния век едно изявление с Любомир Левчев ме заведе на работа в Народно събрание на Отечествения фронт като асистент, защото предходният Иван Пейковски бе станал шеф на издателствата. Левчев бе първи зам.-председател, само че в действителност оглавяваше организацията, тъй като Георги Трайков бе доста възрастен и болен. През 1975 година след кончината на Трайков, Централен комитет на Българска комунистическа партия издигна за ръководител на Народно събрание на Отечествен фронт Пенчо Кубадински, а на пленум от с.г. Любомир Левчев бе назначен за първи зам.- ръководител на Комитета по просвета, управляван от Людмила Живкова.
Буквално няколко дни по-късно Кубадински ме извика и ми сподели, че ми предлага да остана на работа в организацията, тъй като има потребност от младежи и първоначално да оказвам помощ на неговите сътрудници по правене на материали. Трябваше да одобрявам и жители, търсещи решение на проблеми – персонални или публични, а потокът беше всекидневен от заран до вечер, от всяко кътче на страната ни. По този мотив на едно съвещание на Централен комитет други Живков споделил на други Кубадински: „ Някои от вас са трансформирали кабинетите си в приемни “. Кубадински ми споделя: „ Аз разбрах, Живков има поради мен и му отговорих: Др. Живков, нали затуй ме натирихте в Отечествен фронт – тя е национална организация и всеки би трябвало да има достъп до моя кабинет “.
Още след първата задача разбрах, че под строгото и навъсено изражение се крие един забавен събеседник, вълнуващ с енциклопедичните си знания и отдаденост на националните ни ползи. Веднъж като разговаряхме с Николай Хайтов, той ми сподели: „ Не познавам различен човек, който с такова успокоение и умеене слуша събеседника и складира в главата си всичко значимо “. Веднъж дори като му споделих с удивление, че всичко това, което ми споделя толкоз в детайли е изчел, той ми отговори: „ Аз нямам доста време за четене, само че имам време и умея да чувам събеседниците си “.
Трябваше да приготвя едно слово за 100-годишнината на Старозагорското въстание от 1875 година Др. Кубадински ме попита зная ли нещо за него, а аз смотолявих: „ Да, от историята “. „ А, малко е това – сподели ми той. – Я седни и ще ти опиша ”. Изуми ме с детайлностите, със знанията за биографичните данни на ръководителите, за хода и погрома на протеста. И виждайки моите терзания от първата задача, шеговито добави, че и да не стане слово на поета Левчев, той по този начин хубаво ще го произнесе, че ще го харесат повече. Попитах, като го напиша да му го дам ли за бележки, той сподели: „ Вярвам, че няма да ме изложите ”. Зарадвана от доверието и обезпокоена от първата задача, написах 4–5 страници, които редактирах и четох най-малко 5–6 пъти.
Върна се други Кубадински и секретарката ми споделя: „ Шефът те вика “. Влизам в кабинета, стоя до вратата като боец. Той ми споделя: „ Какво стоиш права до вратата, я сядай и кажи какво ще пийнеш, боза или кафе? Казвам: „ Нищо “. А той „ Ама не е „ нищо “. Какво е това въстание от 1975 година бе, момиче “. Как по този начин 1975 година, споделям 1875 година „ Да, но ти в словото на всички места си написала 1975 година Ще ме подозрат, че потиквам към въстание. То аз го видях и го прочетох 1875, само че различен път внимавай. Ще ми докараш кахъри “. Машинописката бе позволила несъзнателно неточност, аз от доста четене бях пропуснала. Много се тормозих, разтреперена споделих: „ Прав сте! Ще внимавам “, той очевидно ме съжали и сподели: „ Я остави кафето и изпий бозичката. Спокойно. Още доста път има пред теб “.
Веднъж по време на неявяване на секретарката се наложи да я заменявам. Така ми бе наредил един от неговите помощници. Идва други Кубадински и ме пита, за какво съм на бюрото на секретарката. Обяснявам му. Той ми споделя: „ Трябва да цениш себе си “. Не си учила да седиш на телефоните. Този, който ти е наредил да пристигна тук, а ти ще свършиш друга работа. Извади една банкнота, даде ми и един адрес на учителка – пенсионерка, която бе изгубила единия си крайник в Хаинбоз, като бригадирка, а в този момент изхвърлена от жилището си. Бе обикаляла доста инстанции, само че никой не бе й оказал помощ. „ Заведи дамата да се нахрани, а след това вземи едно такси и я заведи в общината при Иван Панев “ – кмет на София по това време. Когато отидохме, там ни чакаха с настанителна заповед в общинско жилище.
Пристигна едно момче от Силистренско. Бе пътувало пеш, на автостоп, с пътнически трен. Беше март. Бе премръзнало, изморено, обезпокоеното. Опитало да се оправи с несретите си самичък. Болна майка, изгубил татко си, дребна сестра. Претърпял случай в машинно-транспортна станция и поради инвалидността си скъсен от работа. Казали му: „ Иди при Пенчо Кубадински “. И той поел по пътя. Кубадински го изслуша. Беше сърдит. Извика защитата си. Нареди да го заведат да се нахрани, да му купят храна и за по път и билет за аероплан. Тогава имаше полети и до там. На мен разпореди да се свържа с ОК на Българска комунистическа партия и да им предам да прегледат случая и след три дни момчето да бъде на подобаваща работа, а фамилията му подкрепено материално. И да проследя случая, като му рапортувам.
Ще опиша за още един случай, който демонстрира човещината му. Един от неговите ятаци от турския етнос се разболява тежко и безусловно умира в ръцете на Кубадински. Преди да си отиде от този свят споделя на Кубадински: „ Пенчо, желая да изучиш момчето ми за лекар “. Момчето, което живеело в сиропиталище дружно с моя сътрудник Ленин Мокрев, безусловно е отгледано и издържано от Кубадински, до момента в който стане доктор.
Да! Кубадински бе огромен алтруист и хората го знаеха и го обичаха. Той за тях не беше другаря Кубадински, а просто Пенчо или бай Пенчо.
Ще опиша една преживелица за „ ловуването “ на Кубадински, тъй като ме възмущава метода, по който се пишеше и говореше за това. Едва ли има различен ловджия, който с такава обич и знания да приказва за нашите гори, горички, планини и животните в тях. Пита ме: „ Ти, момиче, ходила ли си си скоро на село? “ Моите родители живееха в с. Иваново. Преславско, до бент. „ Тича “. „ Минавала ли си скоро през База. (преславския проход) Пълно е с лопатари и сърни. Вървя си аз по пътеката тиха и внезапно пред мен един красавец. Ей, такова красиво животно не бях срещал – едро, гордо, с фантастични рога, каквито не бях виждал на нито една галерия. Очите му горят. Гледа ме, като че ли ще ме попита какво върша в неговите владения и не помръдва, но и аз ни напред, ни обратно. А зад него една кошута с две дребни. Очите й не са очи на животно, а на жена – майка. Тя стои, а той ги пази. Бях мълчалив от хубостта и гордото лъчение на тези животни. Безшумно се изтеглих на заден ход. После, когато вървях по тези места все минавах по пътеката, само че не ги срещнах ”. Ето подобен ловджия бе Пенчо Кубадински.
Ще опиша и една преживелица от партизанските му години. Зная я от Бойчо Иванов, негов военен приятел и пълководец, ръководител на ОК на Отечествения фронт – Шумен.
Отрядът закъсва за храна. Има ранени. Умира Петър Мокрев – Кабдамията, в Ястребино са разстреляни децата на техните приятели по оръжие. Потресени са. Решават Кубадински и Бойчо Иванов да се доберат до селото за храна и информация. Когато идват в покрайнините на Лозница, жандармерията към този момент се придвижва за окупация на селото. Бойчо Иванов остава да следи, а Кубадински отива при ятаците си – оскъдно турско семейство, което изпада в потрес като го виждат, тъй като полицията към този момент тараши от къща на къща. Но домакинята като всяка жена и майка е и по-находчива и взема решение казуса. Тръшва Пенчо на рогозката на пода, намотава го и го мята на оплитам на двора, като му подрежда да не помръдва. Изнася оскъдната мебелировка, мята чергите на простора, запретва ръкави и почва да боядисва одаята. Децата бъркат бялата пръст в котлите. Полицията идва, ревизира на всички места в къщичката, оглежда кошарата, дворчето, разпитват ги и си потеглят. Кубадински стои на оплитам в рогозката. Свалят го. Развиват го, каталясал от апетит и отмалялост той спи. Нахранили го, дали му колкото самун имали и той поел назад. В отряда тръпнели, съвсем сигурни били, че този път Пенчо не се е отървал. И ето го, идва си жив и здрав.
Това семейство много възрастни хора през лятото на 1975 година бяха пристигнали на „ Витоша ” № 18 в Народно събрание на Отечествен фронт. От пропуща ми се обаждат и ми споделят, че някакви близки на Кубадински са пристигнали от Лозница. Слизам. Те ми споделят: „ Ечимишката узря, а Пенчо не пристигна, та идваме да го забележим и да му донесем една кошница “. Ечимишката се споделя лятна круша, която зрее по време на жътвата на ечемика. Тези селски люде не бяха пристигнали за облаги и услуги. Те просто обичаха своя Пенчо. Мога да опиша още доста неща. За двете невръстни момчета – борци, когато бяха пристигнали на автостоп от Разград до София, с цел да покажат на Кубадински какво могат там, в неговия кабинет, с цел да получат подучване.
Спомням си и 11 септември 1978 година и известието, че е умрял Георги Марков. Станьо Сираков, негов асистент и мой сътрудник, ми се обади и ми сподели, че шефът, т.е. Кубадински, ме вика. Влязох. Кубадински ми сподели, че си е отишъл Георги Марков. Каза: „ Млади младина отиде си марцина. Ей по този начин напразно. Все търсеше духа на Караджата. Все не му стигаше Свободата на това момче ”. После ме попита знам ли нещо за взаимоотношенията на Любомир Левчев и Марков, за изказванията по Дойче Веле. Казах му, че тогава не работех при Левчев, само че съм чела писмото-отговор на Левчев до Г. Марков, което, доколкото зная, не е изпратено на Марков и не зная по каква причина. Левчев ми беше споделил един път, че трябвало да съгласува изпращането с Централен комитет на Българска комунистическа партия. Писмото е в размер на четири ръкописно написани от Левчев страници. Той в никакъв случай не пишеше писма до свои другари на машина. Винаги на ръка и с черен химикал. Когато тръгваше за Комитета по просвета, той остави много свои неща – бе младеж и нямаше отношение към доста свои неща, които имат значение за бъдещите генерации. Писмото и до през днешния ден е в една директория с ръкописи и фотоси на Левчев. Направих опит да му ги върна, само че не зная по каква причина той не прояви интерес, за разлика от сътрудниците публицисти, които постоянно му задаваха въпроса. „ Но то е персонално, доста персонално, то е сред Г. Марков и Левчев и аз не съм го дала до момента на никого “ – споделих аз. Кубадински ми отговори: „ Уважавам предаността ти, момиче. Така би трябвало да служи един помощник “.
На 3 януари 1990 година той събра по няколко индивида от издателството, вестник „ Отечествен фронт “, списание „ Отечество “ и редакцията на Бюлетина. След диалози най-после сподели: „ Ей, какво сте овесили носове, дядо ви Пенчо се е погрижил да има пари за изданията, работа ще има и след мен най-малко още пет години. Няколко месеца по-късно всички бяхме на борсата. Пари нямаше.
Преди да напусне Народно събрание на Отечествен фронт неговият помощник Станьо Сираков ми се обади и сподели, че Кубадински ме вика в кабинета си. Отидох. При секретарката бяха всичките му сътрудници, защитата. Влязох в кабинета. Др. Кубадински ми подаде един огромен плик. Погледнах озадачено. „ Подарявам ти я “ – сподели ми той. Вътре имаше стихосбирка на Л. Левчев. „ И това надарено момче го оплюха “. Аз мълчах. „ И аз одобрявам няколко стихотворения на Любчо и тъй като още сме с новогодишно въодушевление, ще ти кажа един стих от „ Новогодишна наздравица “. Много хубаво, доста говорещо стихотворение ”.
И стартира:
На този свят от нищо не се тревожа
Загубвал съм Най-близките приятели
Разлюбвал съм Обичани дами.
Клепачите на тате съм затварял
Но дори в най-ужасните си дни
Аз в никакъв случай не съм затварял
Клепачите на свойта религия!
„ Момиче, вярвай в положителното, вярвай в хората, търси индивидите измежду тях. И се грижи за боеца. (Войникът бе моят деветгодишен наследник.) И слушай и бит художника “. Художникът бе брачният партньор ми Петър Добрев – правоприемник на бойни приятели на Кубадински. Когато Кубадински си отиде от този свят, работех в Пресгрупа „ 168 часа ”. Събрахме се няколко индивида от несъществуващите към този момент издания на Отечествения фронт и отидохме да го изпратим в последния му път. Много малко бяха хората, които бяха създали път до кабинета му. Мнозина от тях към този момент бяха в редиците на „ демократите “, които плюеха без благосклонност и съчиняваха небивалици за „ ловната пристрастеност “ на Пенчо Кубадински. Един от достойните българи–държавници бе несправедливо подигран и неоценено голямото му дело.
ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на, лимитират ни поради позициите ни! Влизайте непосредствено в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците. По този метод ще преодолеем рестриктивните мерки, а хората ще могат да доближат до различната позиция за събитията!?
Когато видите знака " подправени вести ", това значи, че тази публикация е целесъобразно да се прочете!!!
Абонирайте се за нашия Ютуб канал/горе вдясно/: https://www.youtube.com
„ Предайте се! ” – крещели пълзящите по височината озверени убийци.
- На! Това е за теб фашистко куче! – отвръща Ангел и изстрелва предпоследния патрон.
Сетне с последно изпитание поглежда Наза, Иван и останалите си приятели, подвига очи към студеното небе, захапва дулото на дългобойната си пушка и с палеца на босия десен крайник натиска спусъка. …
Било е първият ден на 1944 година Последният ден на герои, останали правилни на партизанската си клетва.
НАЦИОНАЛЕН СЪВЕТ НА ОТЕЧЕСТВЕНИЯ СЪЮЗ - СОФИЯ НАЦИОНАЛНА КРЪГЛА МАСА 100 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ПЕНЧО КУБАДИНСКИ “ 28. 09. 2019 година – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, изд. „ ЛАГЕН ” СТАРА ЗАГОРА , 2021, редактор Трифон Митев
Ръководител на публицистичния екип проф. доктор Искра БАЕВА
МОИТЕ СПОМЕНИ ЗА КУБАДИНСКИ
Добринка Манева – Добрева
През 70-те години на предишния век едно изявление с Любомир Левчев ме заведе на работа в Народно събрание на Отечествения фронт като асистент, защото предходният Иван Пейковски бе станал шеф на издателствата. Левчев бе първи зам.-председател, само че в действителност оглавяваше организацията, тъй като Георги Трайков бе доста възрастен и болен. През 1975 година след кончината на Трайков, Централен комитет на Българска комунистическа партия издигна за ръководител на Народно събрание на Отечествен фронт Пенчо Кубадински, а на пленум от с.г. Любомир Левчев бе назначен за първи зам.- ръководител на Комитета по просвета, управляван от Людмила Живкова.
Буквално няколко дни по-късно Кубадински ме извика и ми сподели, че ми предлага да остана на работа в организацията, тъй като има потребност от младежи и първоначално да оказвам помощ на неговите сътрудници по правене на материали. Трябваше да одобрявам и жители, търсещи решение на проблеми – персонални или публични, а потокът беше всекидневен от заран до вечер, от всяко кътче на страната ни. По този мотив на едно съвещание на Централен комитет други Живков споделил на други Кубадински: „ Някои от вас са трансформирали кабинетите си в приемни “. Кубадински ми споделя: „ Аз разбрах, Живков има поради мен и му отговорих: Др. Живков, нали затуй ме натирихте в Отечествен фронт – тя е национална организация и всеки би трябвало да има достъп до моя кабинет “.
Още след първата задача разбрах, че под строгото и навъсено изражение се крие един забавен събеседник, вълнуващ с енциклопедичните си знания и отдаденост на националните ни ползи. Веднъж като разговаряхме с Николай Хайтов, той ми сподели: „ Не познавам различен човек, който с такова успокоение и умеене слуша събеседника и складира в главата си всичко значимо “. Веднъж дори като му споделих с удивление, че всичко това, което ми споделя толкоз в детайли е изчел, той ми отговори: „ Аз нямам доста време за четене, само че имам време и умея да чувам събеседниците си “.
Трябваше да приготвя едно слово за 100-годишнината на Старозагорското въстание от 1875 година Др. Кубадински ме попита зная ли нещо за него, а аз смотолявих: „ Да, от историята “. „ А, малко е това – сподели ми той. – Я седни и ще ти опиша ”. Изуми ме с детайлностите, със знанията за биографичните данни на ръководителите, за хода и погрома на протеста. И виждайки моите терзания от първата задача, шеговито добави, че и да не стане слово на поета Левчев, той по този начин хубаво ще го произнесе, че ще го харесат повече. Попитах, като го напиша да му го дам ли за бележки, той сподели: „ Вярвам, че няма да ме изложите ”. Зарадвана от доверието и обезпокоена от първата задача, написах 4–5 страници, които редактирах и четох най-малко 5–6 пъти.
Върна се други Кубадински и секретарката ми споделя: „ Шефът те вика “. Влизам в кабинета, стоя до вратата като боец. Той ми споделя: „ Какво стоиш права до вратата, я сядай и кажи какво ще пийнеш, боза или кафе? Казвам: „ Нищо “. А той „ Ама не е „ нищо “. Какво е това въстание от 1975 година бе, момиче “. Как по този начин 1975 година, споделям 1875 година „ Да, но ти в словото на всички места си написала 1975 година Ще ме подозрат, че потиквам към въстание. То аз го видях и го прочетох 1875, само че различен път внимавай. Ще ми докараш кахъри “. Машинописката бе позволила несъзнателно неточност, аз от доста четене бях пропуснала. Много се тормозих, разтреперена споделих: „ Прав сте! Ще внимавам “, той очевидно ме съжали и сподели: „ Я остави кафето и изпий бозичката. Спокойно. Още доста път има пред теб “.
Веднъж по време на неявяване на секретарката се наложи да я заменявам. Така ми бе наредил един от неговите помощници. Идва други Кубадински и ме пита, за какво съм на бюрото на секретарката. Обяснявам му. Той ми споделя: „ Трябва да цениш себе си “. Не си учила да седиш на телефоните. Този, който ти е наредил да пристигна тук, а ти ще свършиш друга работа. Извади една банкнота, даде ми и един адрес на учителка – пенсионерка, която бе изгубила единия си крайник в Хаинбоз, като бригадирка, а в този момент изхвърлена от жилището си. Бе обикаляла доста инстанции, само че никой не бе й оказал помощ. „ Заведи дамата да се нахрани, а след това вземи едно такси и я заведи в общината при Иван Панев “ – кмет на София по това време. Когато отидохме, там ни чакаха с настанителна заповед в общинско жилище.
Пристигна едно момче от Силистренско. Бе пътувало пеш, на автостоп, с пътнически трен. Беше март. Бе премръзнало, изморено, обезпокоеното. Опитало да се оправи с несретите си самичък. Болна майка, изгубил татко си, дребна сестра. Претърпял случай в машинно-транспортна станция и поради инвалидността си скъсен от работа. Казали му: „ Иди при Пенчо Кубадински “. И той поел по пътя. Кубадински го изслуша. Беше сърдит. Извика защитата си. Нареди да го заведат да се нахрани, да му купят храна и за по път и билет за аероплан. Тогава имаше полети и до там. На мен разпореди да се свържа с ОК на Българска комунистическа партия и да им предам да прегледат случая и след три дни момчето да бъде на подобаваща работа, а фамилията му подкрепено материално. И да проследя случая, като му рапортувам.
Ще опиша за още един случай, който демонстрира човещината му. Един от неговите ятаци от турския етнос се разболява тежко и безусловно умира в ръцете на Кубадински. Преди да си отиде от този свят споделя на Кубадински: „ Пенчо, желая да изучиш момчето ми за лекар “. Момчето, което живеело в сиропиталище дружно с моя сътрудник Ленин Мокрев, безусловно е отгледано и издържано от Кубадински, до момента в който стане доктор.
Да! Кубадински бе огромен алтруист и хората го знаеха и го обичаха. Той за тях не беше другаря Кубадински, а просто Пенчо или бай Пенчо.
Ще опиша една преживелица за „ ловуването “ на Кубадински, тъй като ме възмущава метода, по който се пишеше и говореше за това. Едва ли има различен ловджия, който с такава обич и знания да приказва за нашите гори, горички, планини и животните в тях. Пита ме: „ Ти, момиче, ходила ли си си скоро на село? “ Моите родители живееха в с. Иваново. Преславско, до бент. „ Тича “. „ Минавала ли си скоро през База. (преславския проход) Пълно е с лопатари и сърни. Вървя си аз по пътеката тиха и внезапно пред мен един красавец. Ей, такова красиво животно не бях срещал – едро, гордо, с фантастични рога, каквито не бях виждал на нито една галерия. Очите му горят. Гледа ме, като че ли ще ме попита какво върша в неговите владения и не помръдва, но и аз ни напред, ни обратно. А зад него една кошута с две дребни. Очите й не са очи на животно, а на жена – майка. Тя стои, а той ги пази. Бях мълчалив от хубостта и гордото лъчение на тези животни. Безшумно се изтеглих на заден ход. После, когато вървях по тези места все минавах по пътеката, само че не ги срещнах ”. Ето подобен ловджия бе Пенчо Кубадински.
Ще опиша и една преживелица от партизанските му години. Зная я от Бойчо Иванов, негов военен приятел и пълководец, ръководител на ОК на Отечествения фронт – Шумен.
Отрядът закъсва за храна. Има ранени. Умира Петър Мокрев – Кабдамията, в Ястребино са разстреляни децата на техните приятели по оръжие. Потресени са. Решават Кубадински и Бойчо Иванов да се доберат до селото за храна и информация. Когато идват в покрайнините на Лозница, жандармерията към този момент се придвижва за окупация на селото. Бойчо Иванов остава да следи, а Кубадински отива при ятаците си – оскъдно турско семейство, което изпада в потрес като го виждат, тъй като полицията към този момент тараши от къща на къща. Но домакинята като всяка жена и майка е и по-находчива и взема решение казуса. Тръшва Пенчо на рогозката на пода, намотава го и го мята на оплитам на двора, като му подрежда да не помръдва. Изнася оскъдната мебелировка, мята чергите на простора, запретва ръкави и почва да боядисва одаята. Децата бъркат бялата пръст в котлите. Полицията идва, ревизира на всички места в къщичката, оглежда кошарата, дворчето, разпитват ги и си потеглят. Кубадински стои на оплитам в рогозката. Свалят го. Развиват го, каталясал от апетит и отмалялост той спи. Нахранили го, дали му колкото самун имали и той поел назад. В отряда тръпнели, съвсем сигурни били, че този път Пенчо не се е отървал. И ето го, идва си жив и здрав.
Това семейство много възрастни хора през лятото на 1975 година бяха пристигнали на „ Витоша ” № 18 в Народно събрание на Отечествен фронт. От пропуща ми се обаждат и ми споделят, че някакви близки на Кубадински са пристигнали от Лозница. Слизам. Те ми споделят: „ Ечимишката узря, а Пенчо не пристигна, та идваме да го забележим и да му донесем една кошница “. Ечимишката се споделя лятна круша, която зрее по време на жътвата на ечемика. Тези селски люде не бяха пристигнали за облаги и услуги. Те просто обичаха своя Пенчо. Мога да опиша още доста неща. За двете невръстни момчета – борци, когато бяха пристигнали на автостоп от Разград до София, с цел да покажат на Кубадински какво могат там, в неговия кабинет, с цел да получат подучване.
Спомням си и 11 септември 1978 година и известието, че е умрял Георги Марков. Станьо Сираков, негов асистент и мой сътрудник, ми се обади и ми сподели, че шефът, т.е. Кубадински, ме вика. Влязох. Кубадински ми сподели, че си е отишъл Георги Марков. Каза: „ Млади младина отиде си марцина. Ей по този начин напразно. Все търсеше духа на Караджата. Все не му стигаше Свободата на това момче ”. После ме попита знам ли нещо за взаимоотношенията на Любомир Левчев и Марков, за изказванията по Дойче Веле. Казах му, че тогава не работех при Левчев, само че съм чела писмото-отговор на Левчев до Г. Марков, което, доколкото зная, не е изпратено на Марков и не зная по каква причина. Левчев ми беше споделил един път, че трябвало да съгласува изпращането с Централен комитет на Българска комунистическа партия. Писмото е в размер на четири ръкописно написани от Левчев страници. Той в никакъв случай не пишеше писма до свои другари на машина. Винаги на ръка и с черен химикал. Когато тръгваше за Комитета по просвета, той остави много свои неща – бе младеж и нямаше отношение към доста свои неща, които имат значение за бъдещите генерации. Писмото и до през днешния ден е в една директория с ръкописи и фотоси на Левчев. Направих опит да му ги върна, само че не зная по каква причина той не прояви интерес, за разлика от сътрудниците публицисти, които постоянно му задаваха въпроса. „ Но то е персонално, доста персонално, то е сред Г. Марков и Левчев и аз не съм го дала до момента на никого “ – споделих аз. Кубадински ми отговори: „ Уважавам предаността ти, момиче. Така би трябвало да служи един помощник “.
На 3 януари 1990 година той събра по няколко индивида от издателството, вестник „ Отечествен фронт “, списание „ Отечество “ и редакцията на Бюлетина. След диалози най-после сподели: „ Ей, какво сте овесили носове, дядо ви Пенчо се е погрижил да има пари за изданията, работа ще има и след мен най-малко още пет години. Няколко месеца по-късно всички бяхме на борсата. Пари нямаше.
Преди да напусне Народно събрание на Отечествен фронт неговият помощник Станьо Сираков ми се обади и сподели, че Кубадински ме вика в кабинета си. Отидох. При секретарката бяха всичките му сътрудници, защитата. Влязох в кабинета. Др. Кубадински ми подаде един огромен плик. Погледнах озадачено. „ Подарявам ти я “ – сподели ми той. Вътре имаше стихосбирка на Л. Левчев. „ И това надарено момче го оплюха “. Аз мълчах. „ И аз одобрявам няколко стихотворения на Любчо и тъй като още сме с новогодишно въодушевление, ще ти кажа един стих от „ Новогодишна наздравица “. Много хубаво, доста говорещо стихотворение ”.
И стартира:
На този свят от нищо не се тревожа
Загубвал съм Най-близките приятели
Разлюбвал съм Обичани дами.
Клепачите на тате съм затварял
Но дори в най-ужасните си дни
Аз в никакъв случай не съм затварял
Клепачите на свойта религия!
„ Момиче, вярвай в положителното, вярвай в хората, търси индивидите измежду тях. И се грижи за боеца. (Войникът бе моят деветгодишен наследник.) И слушай и бит художника “. Художникът бе брачният партньор ми Петър Добрев – правоприемник на бойни приятели на Кубадински. Когато Кубадински си отиде от този свят, работех в Пресгрупа „ 168 часа ”. Събрахме се няколко индивида от несъществуващите към този момент издания на Отечествения фронт и отидохме да го изпратим в последния му път. Много малко бяха хората, които бяха създали път до кабинета му. Мнозина от тях към този момент бяха в редиците на „ демократите “, които плюеха без благосклонност и съчиняваха небивалици за „ ловната пристрастеност “ на Пенчо Кубадински. Един от достойните българи–държавници бе несправедливо подигран и неоценено голямото му дело.
ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на, лимитират ни поради позициите ни! Влизайте непосредствено в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците. По този метод ще преодолеем рестриктивните мерки, а хората ще могат да доближат до различната позиция за събитията!?
Когато видите знака " подправени вести ", това значи, че тази публикация е целесъобразно да се прочете!!!
Абонирайте се за нашия Ютуб канал/горе вдясно/: https://www.youtube.com
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ