Творби на Иван Пенков и Иван Милев показват в Пазарджик
Художествената изложба „ Станислав Доспевски ” в Пазарджик открива галерия с произведения на двама емблематични български художници Иван Пенков и Иван Милев. Иван Пенков е прочут с витражите в Ректората на Софийския университет и мозаичните композиции в Съдебната палата. Иван Милев е именуван „ най-българският художник ” поради присъстващия в картините му обичаен обичай. В експозицията са включени 39 произведения от фондовете на Художествените галерии в Стара Загора и в Казанлък.
Иван Пенков е роден на 30 април 1897 година в Казанлък. Син е на фотографа и книгоиздателя Георги Пенков и учителката Мария Владева. Майка му е първата казанлъшка актриса, която си разрешава да играе женски функции. Юношеските му ползи към рисуването го сближават с Иван Милев и Дечко Узунов. През 1919 година е признат в Художествената академия. През 1921 година основава серия от живописни платна с изявена декоративност, измежду които е и известната по-късно творба “Паун ”.
През 1922 година урежда взаимна галерия с Дечко Узунов. Между 1922 и 1924 година Иван Пенков учи живопис в Мюнхенската академия при проф. Майерхофер. Тези две години са оставили своя отпечатък с няколко експресивни пейзажа от Нюрнберг, Регенсбург и Мюнхен. Със събраните творби от трите предишни години през есента на 1924 година той реди първата си независима галерия в Тръпковата изложба в София.
Воден от концепциите за значимостта на българското художествено завещание и съвремието, от утвърждаващата се негова персонална форма на стилизация и декоративна експресивност, Иван Пенков основава онази поредност от платна като “На чешмата ”, “Манастир ”, “Задушница ”, “Майка с дете ”, “Богомолци ”, с които се подрежда измежду най-значимите фигури на придвижването “Родно изкуство ”.
Свикнали сме да назоваваме Иван Милев „ най-българският художник ”. За това си има пояснение. Българинът няма потребност от специфични знания, с цел да усети картините на Иван Милев. В тях ясно проличава българското креативно начало. Българският живописен обичай и богат дух. И това е, което ги прави да бъдат налични, претърпени, в пространството им да се влиза непосредствено, както и облиците да влизат в душата на същинския българин като в родна къща.
Това не значи, че са лесни за разбиране. Една Иван-Милева картина постоянно смайва, раздрусва, изумява. Излезлите отдолу под четката му черги, песни, ритуали, скърби са с тип на безразсъдни жертвоприношения. А да си очевидец на нечие принасяне в жертва на душа и на цялостен един живот, те прави замесен. Същинската вековно страдална българска душа се разпознава във всяка една негова картина.
Виждаме го по какъв начин е разхождал четката си из епохи, столетия, митове, подземни царства и небесни селения. Стремил се е да преобразява всичко край себе си, с цел да е то в естетика с хубостта на вътрешния му свят. Сътворявал декори за спектакъл единствено от картони и евтини сатени, като ги превръщал в непрекъсната феерия или в обсипан във величие баснословен палат.
Иван Пенков е роден на 30 април 1897 година в Казанлък. Син е на фотографа и книгоиздателя Георги Пенков и учителката Мария Владева. Майка му е първата казанлъшка актриса, която си разрешава да играе женски функции. Юношеските му ползи към рисуването го сближават с Иван Милев и Дечко Узунов. През 1919 година е признат в Художествената академия. През 1921 година основава серия от живописни платна с изявена декоративност, измежду които е и известната по-късно творба “Паун ”.
През 1922 година урежда взаимна галерия с Дечко Узунов. Между 1922 и 1924 година Иван Пенков учи живопис в Мюнхенската академия при проф. Майерхофер. Тези две години са оставили своя отпечатък с няколко експресивни пейзажа от Нюрнберг, Регенсбург и Мюнхен. Със събраните творби от трите предишни години през есента на 1924 година той реди първата си независима галерия в Тръпковата изложба в София.
Воден от концепциите за значимостта на българското художествено завещание и съвремието, от утвърждаващата се негова персонална форма на стилизация и декоративна експресивност, Иван Пенков основава онази поредност от платна като “На чешмата ”, “Манастир ”, “Задушница ”, “Майка с дете ”, “Богомолци ”, с които се подрежда измежду най-значимите фигури на придвижването “Родно изкуство ”.
Свикнали сме да назоваваме Иван Милев „ най-българският художник ”. За това си има пояснение. Българинът няма потребност от специфични знания, с цел да усети картините на Иван Милев. В тях ясно проличава българското креативно начало. Българският живописен обичай и богат дух. И това е, което ги прави да бъдат налични, претърпени, в пространството им да се влиза непосредствено, както и облиците да влизат в душата на същинския българин като в родна къща.
Това не значи, че са лесни за разбиране. Една Иван-Милева картина постоянно смайва, раздрусва, изумява. Излезлите отдолу под четката му черги, песни, ритуали, скърби са с тип на безразсъдни жертвоприношения. А да си очевидец на нечие принасяне в жертва на душа и на цялостен един живот, те прави замесен. Същинската вековно страдална българска душа се разпознава във всяка една негова картина.
Виждаме го по какъв начин е разхождал четката си из епохи, столетия, митове, подземни царства и небесни селения. Стремил се е да преобразява всичко край себе си, с цел да е то в естетика с хубостта на вътрешния му свят. Сътворявал декори за спектакъл единствено от картони и евтини сатени, като ги превръщал в непрекъсната феерия или в обсипан във величие баснословен палат.
Източник: bnr.bg
КОМЕНТАРИ