Наполовина божество, наполовина - звяр
https://www.clubz.bg/uploads/2022/06/belarion-shtastlivetsa-650x1000.jpg " border= " 0 " alt= " " width= " 250 " height= " 385 " /> Беларион, сирак без купа и благосъстояние, израства в манастир и по всичко наподобява, че го чака кариера на свещеник. Младият мъж обаче избира друга орис за себе си – ориста на политик и пълководец, чието име остава вписано със златни букви в историята на ренесансова Италия.
Вълнуващ роман за обич, война и завършения през бурния XV век, когато една прошепната дума е можела да значи живот или гибел, а човечността и достолепието са били потъпквани поради кроежите на амбициозни мъже.
" Едва ли има по-умел повествовател на истории с интриги, рискове и романтика, които се развиват на обилен декор от коприна, скъпоценни камъни и кадифе. "
" Дейли Телеграф "
Рафаел Сабатини (1875–1950) е британски публицист от италиански генезис, добил международна популярност със своите историческо-приключенски романи, по част от които са направени филми, комикси и видеоигри. Най-известните му творби са „ Капитан Блъд “, „ Скарамуш “, „ Морският ястреб “ и „ Беларион щастливеца “.
Представяме ви фрагмент от „ Беларион щастливеца “ от Рафаел Сабатини:
КНИГА ПЪРВА
Глава 1.
На прага
Веднъж принцеса Валерия го описала по този начин: „ Наполовина провидение, наполовина – звяр “, без да подозира, че думите се отнасят освен до Беларион, само че и до Човека.
Наясно с думите ѝ, незнайният летописец, запазил това за нас, продължава по-нататък и разяснява, че принцесата е споделила по едно и също време и прекомерно доста, и прекомерно малко. На собствен ред той предлага избрания, които ще ви спестя, и се пробва да потвърди, че в случай че божествената и зверската половина са напълно уравновесени в един човек, то този човек не е нито добър, нито неприятен. После летописецът продължава, с цел да ни опише някакъв безпаричен свинар, издигнал се допустимо най-високо, тъй като в него божествената част преобладавала дотолкоз, че не се различавало нищо, присъщо на простосмъртния, а след това ни разказва и популярен принц (за който ще се чуе още, до момента в който върви разказът ни) като същински звяр, без едничка божествена искра, която да го извиси. Това са крайностите. Защото всеки от евентуално десетината междинни стадии, различавани от нашия летописец, за него съставлява портрет на историята, за която той, наподобява, има обилни знания.
От това, от метода му като цяло, от обстоятелството, че множеството посочени от него образци са взети от флорентийски източници, както и от строгия, изтънчен тоскански език, на който написа, е допустимо да бъде направено относително тъкмо умозаключение по отношение на неговата идентичност. Повече от евентуално е, че тази биография на Беларион Щастливeца (Беларионе Фортунато) принадлежи към поредицата от исторически портрети, излезли отдолу под перото на Николо Макиавели, от които евентуално най-широко прочут е „ Животът на Кастручо Кастракани “. Проучванията обаче не съумяват да открият източника, от който той черпи. Докато голям брой от обстоятелствата съответстват изцяло с тези, съдържащи се в обемистия отшелнически труд Vita et Gesta Bellarionis1, оставен ни от фра Серафино от Имола, който и да е бил той, то постоянно се срещат и несъвместими несъгласия.
Така да вземем за пример на първо време във връзка с името му Макиавели твърди (ако се придържаме към моето предположение), че се споделя Беларион освен тъй като е същинско дете на Войната2, родено, по този начин да се каже, от самата вътрешност на конфликта – edi guerra propriamente partorito. Използването на тази метафора разкрива какъв брой добре е бил осведомен той с историята на едно дете, появило се измежду борби и бойни тръби. Обаче обяснението на фра Серафино за името е единственото, съответстващо на известните обстоятелства и това, че името подхожда, с цел да опише по-нататъшния живот на Беларион, съставлява единствено един от тези любопитни моменти на съвпадения, с каквито изобилства историята.
Като продължава да разяснява думите на принцеса Валерия, Макиавели декларира, че характерът на Беларион не е от естество, позволяващо да бъде обзет с едно изречение. И тъй като е осъзнавал този факт, той е написал биографичното си изследване. А тъй като и аз осъзнах този факт, стигнах до този по-подробен роман.
Избрах да стартира от мига, в който, може да се каже, съгласно самия Беларион младият мъж стои на прага. Избрах момента, когато го виждаме подготвен да прекрачи в света на миряните, прочут му до тогава единствено по непознати трудове, само че все пак го е познавал по-добре, в сравнение с са го познавали други, прекарали целия си живот измежду хората. В последна сметка да следи човек една картина от разстояние значи да се радва на преимущества, от които са лишени актьорите на сцената.
Беларион бил необикновено грамотен. Нямало клон на знанието – от църковните отци3 до историка Вегетий, писал за изкуството на войната, – към който да не бил насочил своята ученолюбивост. Изчерпал елементарно наличните материали за проучване и това станало една от аргументите да напусне спокойствието на манастира, тъй като младият му дух търсел по-дълбоки извори на познания, с цел да утоли мощната си интелектуална жадност. Друга причина била, че се надявал, в случай че знае повече, да престане да се интересува от избрана еретична доктрина – от толкоз пагубна за теологичните знания теория, че в случай че това ставало 100 години по-късно, можел да се запознае от близко с предприеманото от Инквизицията и евентуално в Испания сигурно щял да бъде изгорял на клада. Според тази отвратителна разкол, плод на дълги и мрачни размисли, на света нямало, нито можело да има нещо, определяно като грях. Напразно абатът, който доста обичал Беларион, се опитал да му изложи доводи, с които да го разубеди.
– Говориш по този начин, тъй като си доверчив. Уви, дете мое, ще откриеш, че на света, от който до момента си бил милостиво предпазван, прегрешението освен съществува, само че и е в необикновено обилие.
Беларион отвърнал със силогизъм – с логическата формула, до която бил свел въпросната теория. Представил я чрез задаване на въпроси, както е всекидневно за Сократическия диалог4, който бил пожеланият от него способ в един спор.
– Не са ли от Бога всички неща на този свят? Не е ли Бог основата за всичко положително? Следователно белким е допустимо сътвореното да бъде нещо друго, а не положително?
– А тогава какво е дяволът? – попитал абатът.
Беларион се усмихнал. Имал изключително приятна усмивка, притежаваща силата да притегля обичта на хората и да ги кара да се съгласяват с него.
– Не е ли допустимо тези, които са основали дявола, да са изучавали богословие в Персия, където вярата придобива могъществото на светлината и тъмнината, а Ормузд и Ариман5 непрекъснато се борят кой да доминира на света? Иначе те сигурно щяха да си спомнят, че съществува ли дяволът, значи Бог би трябвало да го е основал, което по своята същина е осквернение, тъй като Бог не е кадърен да сътворява зло.
Ужасèн, абатът минал от теологията към практиката.
– Кражбата, убийството и прелюбодеянието не са ли зло?
– Да, зло са, само че са зло, съществуващо сред хората, и затова би трябвало да бъдат възпирани, защото в противоположен случай поради стадното възприятие, което притегля хората, ще се разпространят неудържимо. Нищо повече.
– Нищо ли? Нищо повече? – споделил абатът, гледащ младежа с горест в хлътналите очи. – Синко, дяволът употребява лукавство, с цел да поквари душата ти!
След което хрисимият и бащински надъхан мъж му изнесъл проповед за вярата. Към нея се добавили още проповеди в последвалите дни. Ала на всичките оръжия на тази безгрешна изразителност Беларион траял да опълчва непробиваемия щит на своя силогизъм, който абатът знаел, вътре в себе си, че не дава отговор на истината, само че при все че напъните му да разобличи неправилните съждения били напразни. Когато най-сетне благочестивият човек взел да се безпокои, че ереста ще донесе беди и ще поквари омиротворението и вярата в неговия манастир, той бързо се съгласил да изпрати нейния създател в Павия с вярата да придобие нови познания, които да го излекуват от тази еретична злина. По тези аргументи един августовски ден в лето Господне 1407-о Беларион напуснал манастира на чилянската Дева на благодатта – Санта Мария де ла Грацие.
Тръгнал пеша. Храна и заслон щял да търси в множеството верски обители на пътя си за Павия, а като рекомендация носел писмо от абата на манастир. Заедно с писмото имало торбичка с пет дуката за незабавни потребности, великодушна сума освен в очите на младия мъж, само че и в очите на абата, който му я връчил на разлъка. Списъкът на всичко, притежавано от Беларион на този свят, завършвал с дрехата от жестоко зелено платно, която бил облякъл, и с ножа в пояса, предопределен както да реже месото, до момента в който яде, по този начин и да се пази от хищните зверове и хората. За да бъде мощен духом, тъй като това му било нужно за цялостното с прекарвания странствуване през Ломбардия, той получил благословията на абата и запазил загатна за сълзите на любов в очите на остарелия човек, който бил завързан към него, тъй като го отгледал от шестгодишен. Накрая абатът още веднъж му припомнил за омиротворението, което би трябвало да царува в манастира, както и за битките и несполуките, които пречат на миряните.
Pax multa in cella, foris autem plurima bella.
Вълнуващ роман за обич, война и завършения през бурния XV век, когато една прошепната дума е можела да значи живот или гибел, а човечността и достолепието са били потъпквани поради кроежите на амбициозни мъже.
" Едва ли има по-умел повествовател на истории с интриги, рискове и романтика, които се развиват на обилен декор от коприна, скъпоценни камъни и кадифе. "
" Дейли Телеграф "
Рафаел Сабатини (1875–1950) е британски публицист от италиански генезис, добил международна популярност със своите историческо-приключенски романи, по част от които са направени филми, комикси и видеоигри. Най-известните му творби са „ Капитан Блъд “, „ Скарамуш “, „ Морският ястреб “ и „ Беларион щастливеца “.
Представяме ви фрагмент от „ Беларион щастливеца “ от Рафаел Сабатини:
КНИГА ПЪРВА
Глава 1.
На прага
Веднъж принцеса Валерия го описала по този начин: „ Наполовина провидение, наполовина – звяр “, без да подозира, че думите се отнасят освен до Беларион, само че и до Човека.
Наясно с думите ѝ, незнайният летописец, запазил това за нас, продължава по-нататък и разяснява, че принцесата е споделила по едно и също време и прекомерно доста, и прекомерно малко. На собствен ред той предлага избрания, които ще ви спестя, и се пробва да потвърди, че в случай че божествената и зверската половина са напълно уравновесени в един човек, то този човек не е нито добър, нито неприятен. После летописецът продължава, с цел да ни опише някакъв безпаричен свинар, издигнал се допустимо най-високо, тъй като в него божествената част преобладавала дотолкоз, че не се различавало нищо, присъщо на простосмъртния, а след това ни разказва и популярен принц (за който ще се чуе още, до момента в който върви разказът ни) като същински звяр, без едничка божествена искра, която да го извиси. Това са крайностите. Защото всеки от евентуално десетината междинни стадии, различавани от нашия летописец, за него съставлява портрет на историята, за която той, наподобява, има обилни знания.
От това, от метода му като цяло, от обстоятелството, че множеството посочени от него образци са взети от флорентийски източници, както и от строгия, изтънчен тоскански език, на който написа, е допустимо да бъде направено относително тъкмо умозаключение по отношение на неговата идентичност. Повече от евентуално е, че тази биография на Беларион Щастливeца (Беларионе Фортунато) принадлежи към поредицата от исторически портрети, излезли отдолу под перото на Николо Макиавели, от които евентуално най-широко прочут е „ Животът на Кастручо Кастракани “. Проучванията обаче не съумяват да открият източника, от който той черпи. Докато голям брой от обстоятелствата съответстват изцяло с тези, съдържащи се в обемистия отшелнически труд Vita et Gesta Bellarionis1, оставен ни от фра Серафино от Имола, който и да е бил той, то постоянно се срещат и несъвместими несъгласия.
Така да вземем за пример на първо време във връзка с името му Макиавели твърди (ако се придържаме към моето предположение), че се споделя Беларион освен тъй като е същинско дете на Войната2, родено, по този начин да се каже, от самата вътрешност на конфликта – edi guerra propriamente partorito. Използването на тази метафора разкрива какъв брой добре е бил осведомен той с историята на едно дете, появило се измежду борби и бойни тръби. Обаче обяснението на фра Серафино за името е единственото, съответстващо на известните обстоятелства и това, че името подхожда, с цел да опише по-нататъшния живот на Беларион, съставлява единствено един от тези любопитни моменти на съвпадения, с каквито изобилства историята.
Като продължава да разяснява думите на принцеса Валерия, Макиавели декларира, че характерът на Беларион не е от естество, позволяващо да бъде обзет с едно изречение. И тъй като е осъзнавал този факт, той е написал биографичното си изследване. А тъй като и аз осъзнах този факт, стигнах до този по-подробен роман.
Избрах да стартира от мига, в който, може да се каже, съгласно самия Беларион младият мъж стои на прага. Избрах момента, когато го виждаме подготвен да прекрачи в света на миряните, прочут му до тогава единствено по непознати трудове, само че все пак го е познавал по-добре, в сравнение с са го познавали други, прекарали целия си живот измежду хората. В последна сметка да следи човек една картина от разстояние значи да се радва на преимущества, от които са лишени актьорите на сцената.
Беларион бил необикновено грамотен. Нямало клон на знанието – от църковните отци3 до историка Вегетий, писал за изкуството на войната, – към който да не бил насочил своята ученолюбивост. Изчерпал елементарно наличните материали за проучване и това станало една от аргументите да напусне спокойствието на манастира, тъй като младият му дух търсел по-дълбоки извори на познания, с цел да утоли мощната си интелектуална жадност. Друга причина била, че се надявал, в случай че знае повече, да престане да се интересува от избрана еретична доктрина – от толкоз пагубна за теологичните знания теория, че в случай че това ставало 100 години по-късно, можел да се запознае от близко с предприеманото от Инквизицията и евентуално в Испания сигурно щял да бъде изгорял на клада. Според тази отвратителна разкол, плод на дълги и мрачни размисли, на света нямало, нито можело да има нещо, определяно като грях. Напразно абатът, който доста обичал Беларион, се опитал да му изложи доводи, с които да го разубеди.
– Говориш по този начин, тъй като си доверчив. Уви, дете мое, ще откриеш, че на света, от който до момента си бил милостиво предпазван, прегрешението освен съществува, само че и е в необикновено обилие.
Беларион отвърнал със силогизъм – с логическата формула, до която бил свел въпросната теория. Представил я чрез задаване на въпроси, както е всекидневно за Сократическия диалог4, който бил пожеланият от него способ в един спор.
– Не са ли от Бога всички неща на този свят? Не е ли Бог основата за всичко положително? Следователно белким е допустимо сътвореното да бъде нещо друго, а не положително?
– А тогава какво е дяволът? – попитал абатът.
Беларион се усмихнал. Имал изключително приятна усмивка, притежаваща силата да притегля обичта на хората и да ги кара да се съгласяват с него.
– Не е ли допустимо тези, които са основали дявола, да са изучавали богословие в Персия, където вярата придобива могъществото на светлината и тъмнината, а Ормузд и Ариман5 непрекъснато се борят кой да доминира на света? Иначе те сигурно щяха да си спомнят, че съществува ли дяволът, значи Бог би трябвало да го е основал, което по своята същина е осквернение, тъй като Бог не е кадърен да сътворява зло.
Ужасèн, абатът минал от теологията към практиката.
– Кражбата, убийството и прелюбодеянието не са ли зло?
– Да, зло са, само че са зло, съществуващо сред хората, и затова би трябвало да бъдат възпирани, защото в противоположен случай поради стадното възприятие, което притегля хората, ще се разпространят неудържимо. Нищо повече.
– Нищо ли? Нищо повече? – споделил абатът, гледащ младежа с горест в хлътналите очи. – Синко, дяволът употребява лукавство, с цел да поквари душата ти!
След което хрисимият и бащински надъхан мъж му изнесъл проповед за вярата. Към нея се добавили още проповеди в последвалите дни. Ала на всичките оръжия на тази безгрешна изразителност Беларион траял да опълчва непробиваемия щит на своя силогизъм, който абатът знаел, вътре в себе си, че не дава отговор на истината, само че при все че напъните му да разобличи неправилните съждения били напразни. Когато най-сетне благочестивият човек взел да се безпокои, че ереста ще донесе беди и ще поквари омиротворението и вярата в неговия манастир, той бързо се съгласил да изпрати нейния създател в Павия с вярата да придобие нови познания, които да го излекуват от тази еретична злина. По тези аргументи един августовски ден в лето Господне 1407-о Беларион напуснал манастира на чилянската Дева на благодатта – Санта Мария де ла Грацие.
Тръгнал пеша. Храна и заслон щял да търси в множеството верски обители на пътя си за Павия, а като рекомендация носел писмо от абата на манастир. Заедно с писмото имало торбичка с пет дуката за незабавни потребности, великодушна сума освен в очите на младия мъж, само че и в очите на абата, който му я връчил на разлъка. Списъкът на всичко, притежавано от Беларион на този свят, завършвал с дрехата от жестоко зелено платно, която бил облякъл, и с ножа в пояса, предопределен както да реже месото, до момента в който яде, по този начин и да се пази от хищните зверове и хората. За да бъде мощен духом, тъй като това му било нужно за цялостното с прекарвания странствуване през Ломбардия, той получил благословията на абата и запазил загатна за сълзите на любов в очите на остарелия човек, който бил завързан към него, тъй като го отгледал от шестгодишен. Накрая абатът още веднъж му припомнил за омиротворението, което би трябвало да царува в манастира, както и за битките и несполуките, които пречат на миряните.
Pax multa in cella, foris autem plurima bella.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ