Две лекции. На Макс Вебер
https://www.clubz.bg/uploads/2022/05/dve-lekcii-politikata-kato-prizvanie-naukata-kato-prizvanie-650x1000.jpg " border= " 0 " alt= " " width= " 280 " height= " 431 " /> " Две лекции (Политиката като предопределение. Науката като призвание) " сплотява двете фамозни лекции на Макс Вебер, изнесени в Мюнхенския университет след Първата международна война в края на живота му. Посветени са на политиката и на науката като професионални действия и като персонално предопределение. Самият той не става политик, само че се е колебаел сред двете области, като се посвещава на обществените и филантропичните науки с голяма пристрастеност. Вебер е един от създателите на социологията и с цялото си творчество принадлежи към най-големите съвременни – Ницше, Фройд, Маркс.
Максимилиан Карл Емил Вебер (1864–1920) e немски правист, икономист, приет класик в региона на социологията и един от създателите ѝ като научна дисциплинираност. За главно философско завещание на М. Вебер могат да се смятат тезите му, свързани със стопанската нравственос и социология на религията. По мнението на самия мъдрец, социологията се занимава с разбирането на съответните исторически събития, с действителността, тя е длъжна да открива общите правила, само че не като цел, а като средство, тъй като идеалът в естествените науки се отхвърля като недопустим.
Трудовете на Вебер не престават да оказват своето влияние върху развиването на социологията и в наши дни.
Представяме ви фрагмент:
Въведение
В тази книга са събрани двете фамозни обществени лекции на Макс Вебер, изнесени пред студенти в Мюнхенския университет през 1919 година, една година преди гибелта му. Предмет на лекциите са политиката и науката, прегледани като особени полета на професионална активност и персонално предопределение. Интересното е, че самият Вебер до края на живота си остава колеблив сред тези две житейски поприща. Наистина, няколкото негови опита за по-убедително нахлуване в политическия живот в Германия не са изключително сполучливи, било тъй като не бил оценен като политик, било заради непригодността му за политически взаимни отстъпки, които са същност на политиката.
Но Вебер, който живее по времето на кайзер Вилхелм и Първата международна война и е очевидец на избухналите в нейния край революции, резервира интереса си към политиката и следи от близко вътрешно- и външнополитическите събития. Освен от настоящата политика той се интересува теоретично от политическите обединявания и системи на ръководство, от тяхното историческо развиване, както и от специалността на политика. В последна сметка посвещава живота си на науката с рядко срещана пристрастеност и активност, с безусловно гигантски ентусиазъм към познание. И въпреки всичко Вебер не е научен академик в тесния смисъл, и то освен тъй като болест му попречва да се заеме с академично преподаване, а тъй като не се задоволява само с научните занимания и не се затваря в тясно научен кръг. В научната си активност навлиза в доста области и слага на разглеждане фундаментални проблеми на модерността. Поради това, с изключение на за един от основоположниците на социологическата просвета, Вебер е считан и за един от най-значимите обществени мислители на XX в. въобще.
В лекцията „ Политиката като предопределение “ Вебер се стопира на основни въпроси на политическата активност и нейната организация: какво съставлява и по какъв начин се е развила модерната форма на политическо обединяване – страната, по какъв начин са се развили нейните представителни органи, бюрократични апарати и партиите, с цел да стигне до личностните качества, които изисква от човек „ призванието “ за политик, до политическата нравственос и етическите антиномии на действието въобще. Ще разясня обособените проблеми и някои основни понятия. Модерната страна е характерен тип обществено обединяване (в терминологията на Вебер е тип Anstalt), чиито съществени понятийни белези са териториалността и насилственото (а не доброволно) участие, съществуването на специфичен „ щаб “ от хора, ангажиран с поддържане на общозадължителен и общовалиден ред.
Държавата съгласно Вебер не може да се дефинира със наличието на осъществяваните от нея действия, защото надали има задача, която тя да не е поемала, а и такава, която да е присъща единствено на нея. Тя може да бъде избрана единствено посредством едно характерно за всички политически обединявания средство, а точно – физическото принуждение, действително или евентуално, т.е. опасност с принуждение. Нещо повече, спецификата на модерната страна е, че тя е монополизирала това средство за себе си, за разлика от предишното, когато и други обществени обединявания (напр. родът) са си служели с него. Така през днешния ден единствено страната може законно да упражнява физическа насила и принуждение.
Държавата въобще е „ отношение на владичество “ на едни хора над други, опиращо се върху (смятано за легитимно) принуждение. Тук поражда казусът: за какво хората се подчиняват на господството, какви са вътрешните (психологически) претекстове на подчинението и най-много за какво откритият ред се приема за годен, върху какво почива неговата „ легитимност “. Вебер разкрива три разнообразни източника на легитимност на едно владичество, които залягат в основата на препоръчаната от него типология на господството. Това са престижът на обичая – владичество на традицията; престижът на невероятната персонална заложба – харизматично господство; и престижът на закрепени правила и правила – владичество на закона, легализъм.
Освен върху избрана визия за легитимност господството се опира върху организация – „ щаб “ (или апарат) от хора, посредством който се прави ръководството и материални средства (като пари, здания, оръжие, превоз и пр.), с които то си служи. Бюрокрацията, т.е. съществуването на чиновнически уред, е извънредно мощен инструмент на господството, който съгласно Вебер може да бъде прилаган от разнообразни сили и в друг интерес, без самите служители да разполагат безусловно със лична власт.3 В избрани случаи обаче бюрократичният уред може да се домогне до лична властова позиция в политическото обединяване. Бюрокрацията основава господството си върху професионално познаване на делата на ръководството, и то както професионални познания и умения, по този начин и служебно познаване на съответните обстоятелства – Вебер я назовава „ власт по силата на познание “.
Нейно характерно средство е тайната, с която обгръща знанията и желанията си. Именно тя е изобретила понятието „ служебна загадка “ в устрема си да изключи всякаква гласност, рецензия и надзор над своите планове и дейности. Както акцентира Вебер, със силата на професионалното познание, умножена по силата на тайната, бюрокрацията може да направи безпомощен освен един монарх аматьор, само че и един народ или парламент.4 Автентичен парламентаризъм, в смисъл на колегиално ръководство от парламент и парламентарен тим на лидера е вероятен съгласно Вебер най-много при двупартийна система, и то при господството на „ нотабили “ в партиите, т.е. тогава, когато те съставляват „ свити “ от последователи на обществено и стопански издигнати лица.
Примери са ранният британски парламентаризъм и ранният парламентаризъм във Франция. Издигането на представителни тела от типа на парламентите до властов фактор в страната се е направило в хода на експроприиране на монарха от власт на първо време в Англия, където властта на Народното събрание е била част от „ неписана конституция “. Процесът на всеобщо демократизиране с въвеждането на всеобщо изборно право влиза в несъгласие с този „ благороден “ парламентаризъм и го обезсилва.
Парламентът се трансформира от ден на ден във фасада, а действителната власт се упражнява от партиите и техните водачи. При актуалните условия парламентите не „ вършат “ политиката, а още по-малко са органи за групово управление. Все отново даже при системата на „ водаческата народна власт “ (по-надолу) те имат основни функционалности: реализират законодателна активност и утвърждават бюджета, упражняват надзор върху политиците и служителите, осигурявайки гласност на ръководството, подсигуряват гражданските права и свободи, служат като школа за образование на политически качества у водачите, обезпечават последователност в ръководството и спокойно елиминиране на лидера, когато той загуби доверието на масите. Вебер отхвърля всяка концепция за елиминиране на Народното събрание от политическия живот и замяната му било с професионално-съсловно посланичество или с едноличен политически лидер.
Максимилиан Карл Емил Вебер (1864–1920) e немски правист, икономист, приет класик в региона на социологията и един от създателите ѝ като научна дисциплинираност. За главно философско завещание на М. Вебер могат да се смятат тезите му, свързани със стопанската нравственос и социология на религията. По мнението на самия мъдрец, социологията се занимава с разбирането на съответните исторически събития, с действителността, тя е длъжна да открива общите правила, само че не като цел, а като средство, тъй като идеалът в естествените науки се отхвърля като недопустим.
Трудовете на Вебер не престават да оказват своето влияние върху развиването на социологията и в наши дни.
Представяме ви фрагмент:
Въведение
В тази книга са събрани двете фамозни обществени лекции на Макс Вебер, изнесени пред студенти в Мюнхенския университет през 1919 година, една година преди гибелта му. Предмет на лекциите са политиката и науката, прегледани като особени полета на професионална активност и персонално предопределение. Интересното е, че самият Вебер до края на живота си остава колеблив сред тези две житейски поприща. Наистина, няколкото негови опита за по-убедително нахлуване в политическия живот в Германия не са изключително сполучливи, било тъй като не бил оценен като политик, било заради непригодността му за политически взаимни отстъпки, които са същност на политиката.
Но Вебер, който живее по времето на кайзер Вилхелм и Първата международна война и е очевидец на избухналите в нейния край революции, резервира интереса си към политиката и следи от близко вътрешно- и външнополитическите събития. Освен от настоящата политика той се интересува теоретично от политическите обединявания и системи на ръководство, от тяхното историческо развиване, както и от специалността на политика. В последна сметка посвещава живота си на науката с рядко срещана пристрастеност и активност, с безусловно гигантски ентусиазъм към познание. И въпреки всичко Вебер не е научен академик в тесния смисъл, и то освен тъй като болест му попречва да се заеме с академично преподаване, а тъй като не се задоволява само с научните занимания и не се затваря в тясно научен кръг. В научната си активност навлиза в доста области и слага на разглеждане фундаментални проблеми на модерността. Поради това, с изключение на за един от основоположниците на социологическата просвета, Вебер е считан и за един от най-значимите обществени мислители на XX в. въобще.
В лекцията „ Политиката като предопределение “ Вебер се стопира на основни въпроси на политическата активност и нейната организация: какво съставлява и по какъв начин се е развила модерната форма на политическо обединяване – страната, по какъв начин са се развили нейните представителни органи, бюрократични апарати и партиите, с цел да стигне до личностните качества, които изисква от човек „ призванието “ за политик, до политическата нравственос и етическите антиномии на действието въобще. Ще разясня обособените проблеми и някои основни понятия. Модерната страна е характерен тип обществено обединяване (в терминологията на Вебер е тип Anstalt), чиито съществени понятийни белези са териториалността и насилственото (а не доброволно) участие, съществуването на специфичен „ щаб “ от хора, ангажиран с поддържане на общозадължителен и общовалиден ред.
Държавата съгласно Вебер не може да се дефинира със наличието на осъществяваните от нея действия, защото надали има задача, която тя да не е поемала, а и такава, която да е присъща единствено на нея. Тя може да бъде избрана единствено посредством едно характерно за всички политически обединявания средство, а точно – физическото принуждение, действително или евентуално, т.е. опасност с принуждение. Нещо повече, спецификата на модерната страна е, че тя е монополизирала това средство за себе си, за разлика от предишното, когато и други обществени обединявания (напр. родът) са си служели с него. Така през днешния ден единствено страната може законно да упражнява физическа насила и принуждение.
Държавата въобще е „ отношение на владичество “ на едни хора над други, опиращо се върху (смятано за легитимно) принуждение. Тук поражда казусът: за какво хората се подчиняват на господството, какви са вътрешните (психологически) претекстове на подчинението и най-много за какво откритият ред се приема за годен, върху какво почива неговата „ легитимност “. Вебер разкрива три разнообразни източника на легитимност на едно владичество, които залягат в основата на препоръчаната от него типология на господството. Това са престижът на обичая – владичество на традицията; престижът на невероятната персонална заложба – харизматично господство; и престижът на закрепени правила и правила – владичество на закона, легализъм.
Освен върху избрана визия за легитимност господството се опира върху организация – „ щаб “ (или апарат) от хора, посредством който се прави ръководството и материални средства (като пари, здания, оръжие, превоз и пр.), с които то си служи. Бюрокрацията, т.е. съществуването на чиновнически уред, е извънредно мощен инструмент на господството, който съгласно Вебер може да бъде прилаган от разнообразни сили и в друг интерес, без самите служители да разполагат безусловно със лична власт.3 В избрани случаи обаче бюрократичният уред може да се домогне до лична властова позиция в политическото обединяване. Бюрокрацията основава господството си върху професионално познаване на делата на ръководството, и то както професионални познания и умения, по този начин и служебно познаване на съответните обстоятелства – Вебер я назовава „ власт по силата на познание “.
Нейно характерно средство е тайната, с която обгръща знанията и желанията си. Именно тя е изобретила понятието „ служебна загадка “ в устрема си да изключи всякаква гласност, рецензия и надзор над своите планове и дейности. Както акцентира Вебер, със силата на професионалното познание, умножена по силата на тайната, бюрокрацията може да направи безпомощен освен един монарх аматьор, само че и един народ или парламент.4 Автентичен парламентаризъм, в смисъл на колегиално ръководство от парламент и парламентарен тим на лидера е вероятен съгласно Вебер най-много при двупартийна система, и то при господството на „ нотабили “ в партиите, т.е. тогава, когато те съставляват „ свити “ от последователи на обществено и стопански издигнати лица.
Примери са ранният британски парламентаризъм и ранният парламентаризъм във Франция. Издигането на представителни тела от типа на парламентите до властов фактор в страната се е направило в хода на експроприиране на монарха от власт на първо време в Англия, където властта на Народното събрание е била част от „ неписана конституция “. Процесът на всеобщо демократизиране с въвеждането на всеобщо изборно право влиза в несъгласие с този „ благороден “ парламентаризъм и го обезсилва.
Парламентът се трансформира от ден на ден във фасада, а действителната власт се упражнява от партиите и техните водачи. При актуалните условия парламентите не „ вършат “ политиката, а още по-малко са органи за групово управление. Все отново даже при системата на „ водаческата народна власт “ (по-надолу) те имат основни функционалности: реализират законодателна активност и утвърждават бюджета, упражняват надзор върху политиците и служителите, осигурявайки гласност на ръководството, подсигуряват гражданските права и свободи, служат като школа за образование на политически качества у водачите, обезпечават последователност в ръководството и спокойно елиминиране на лидера, когато той загуби доверието на масите. Вебер отхвърля всяка концепция за елиминиране на Народното събрание от политическия живот и замяната му било с професионално-съсловно посланичество или с едноличен политически лидер.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ