Химическата атака на сирийските правителствени сили срещу Източна Гута преди десет години привлече международно внимание и повдигна много реалната възможност за военна намеса от страна на Съединените щати . Година по-рано президентът на САЩ Барак Обама обяви използването на химически оръжия от режима на сирийския президент Башар Асад за „червена линия“.
След ужасяващата атака, при която се смята, че са загинали повече от хиляда души, руски и американски дипломати набързо договориха споразумение за присъединяване на Сирия към Конвенцията за химическите оръжия, което ще включва унищожаването на нейните запаси съгласно под егидата на Организацията за забрана на химическите оръжия (ОЗХО). Президентът на САЩ заяви тогава, че „възможността да постигнем целите си чрез дипломация“ е за предпочитане пред военната намеса, но че САЩ остават „готови да действат“, ако Сирия не се съобрази.
И все пак режимът на Башар ал-Асад продължи често да използва химически оръжия срещу сирийския народ, без да има значителни последици. До 2019 г. е имало 336 атаки, 98 процента от тях са извършени от властите в Дамаск, а останалите от ИДИЛ (ISIS), според доклад на базирания в Берлин Global Public Policy Institute.
Вече нямаше никаква обосновка за чуждестранна намеса за предотвратяване на атаки с химически оръжия, след като беше постигнато руско-американското споразумение за ядрените оръжия на Сирия, тъй като всички страни можеха да посочат наблюдението на ОЗХО като достатъчен механизъм за предотвратяване. Въпреки че САЩ започнаха въздушни удари срещу сирийски военни съоръжения през 2017 г. и 2018 г. като отмъщение за използването на химически оръжия, те не ограничиха капацитета на Сирия за химически оръжия.
Никой от сирийския режим не е подведен под отговорност за атаката в Източна Гута или която и да е от другите, въпреки че използването на такива оръжия представлява военно престъпление според международното право. Това отразява липсата на каквато и да е справедливост или механизми за отчетност, които биха могли да придвижат страната към траен мир и да помогнат за предотвратяване на повторното изпадане в голяма война.
Една от основните причини за това тъжно състояние на нещата е провалът на мирния процес, който можеше да постави началото на процес на преходно правосъдие – както се случи в други страни, които бяха опустошени от граждански войни.
САЩ и други западни сили, които първоначално подкрепиха бунта на сирийската опозиция срещу Ал-Асад, бързо загубиха интерес да търсят каквото и да е дипломатическо решение на конфликта чрез водения от ООН Женевски процес. Инициативата на ООН беше изцяло изместена от „Процеса от Астана“, който беше свикан от съюзниците на Сирия Русия и Иран, заедно с Турция, за да управляват сирийския конфликт. Този форум до голяма степен осигури буфер срещу международната намеса в усилията за „мир“ и предпази режима от всеки външно наложен мирен процес.
Руската намеса през септември 2015 г. решително промени ситуацията на място в полза на режима. Последователни широкомащабни офанзиви срещу опозиционни групи и четири споразумения за „деескалация“, гарантирани от Турция, Русия и Иран, позволиха на Дамаск да си върне значителна част от териториите, които беше изгубил. Въпреки че интензивността на боевете е намаляла, конфликтът продължава в северозападната и североизточната част на страната, като режимът на Асад непрекъснато се насочва към цивилното население и инфраструктурата.
Въпреки тази жестока реалност, Дамаск обяви, че войната е приключила и че бежанците могат да започнат да се завръщат у дома.
В рязка промяна на политиката, отразяваща продължаващото задържане на властта на режима и желанието да репатрира сирийците и да възобнови търговските връзки, арабските държави приеха отново Сирия в Арабската лига. Нормализирането на отношенията проправи пътя за така необходимите средства за реконструкция в подкрепа на възстановяването.
Но преходът, който режимът на Ал-Асад предприе, няма да донесе мир или стабилност на страната, нито ще създаде социални и икономически условия за широкомащабно завръщане на бежанци.
Мирът на победителя, който се очертава в Сирия, ограничава всички средства, които жертвите и оцелелите имат за емоционално възстановяване или финансова реституция.
Отстраняването на ООН означава, че либералните подходи към следконфликтния преход, като преходното правосъдие, напълно отсъстват в Сирия.
Вместо това сирийците са принудени да се обърнат към европейските съдилища за преследване на лица за ролята им в извършването на изтезания и насилие. Тези единични случаи със сигурност довеждат до известно завършване за мнозина, но им липсва национална структура, която да служи като платформа за всички жертви на конфликта да търсят форми на реституция. Нещо повече, те не се преследват съгласно сирийското законодателство от сирийски адвокати и съдии, което допълнително намалява потенциалните емоционални и правни последици, които биха могли да имат за сирийците.
Ръководените от държавата разкази за конфликта са създали конкретна двоична система жертва-извършител, която освобождава държавни служители и техните съюзници от отговорност за всякакви жестокости. Те също така подчертаха стабилността на режима за сметка на диалога и помирението на национално ниво.
Тези разкази са използвани, за да оправдаят приемането на няколко закона, насочени към присвояване на собствеността и активите на онези, които се считат за нелоялни. Стотици хиляди сирийци днес са изложени на риск да загубят правото си на собственост в страната, камо ли да живеят там. Освен това сирийците, които искат да се върнат в страната си, са изправени пред процес на „заселване“, който изисква от тях да получат одобрение от службите за сигурност, преди да се върнат.
Поглъщането на логиката на войната в сирийската правна система, целяща да накаже разселените и други, които са били смятани за нелоялни по време на конфликта, ще попречи на доброволното масово връщане на бежанци в Сирия.
Начинът, по който се разви сирийският конфликт, ще има сериозни последствия в регионален, ако не и в международен план. Той сигнализира, че подходът на „неправене на нищо“ към отчетността и справедливостта е най-политически целесъобразният път към постконфликтния ред, в който режимите се нормализират и отново се поглъщат в регионалната политика. Това не вещае добре начина, по който се водят или разрешават бъдещи конфликти.
Химическите атаки в Източна Гута повдигнаха реалната нужда, ако не и възможността, от отговорност за масовото насилие. Десет години по-късно сме по-далеч от подобна отчетност, отколкото когато и да било, тъй като на оцелелите не е предоставен никакъв механизъм за търсене на справедливост.
Както знаем от безброй други конфликти, включително от съседен Ливан, неуспехът да се потърси каквато и да е сериозна отговорност за масовото насилие и ръководеното от държавата изграждане на памет около конфликта може да създаде условия за увековечаване на омразата сред сънародниците, които може да послужи като почва за бъдещи конфликти.
Днешната „победа“ на режима идва за сметка на бъдещите поколения сирийци, които ще трябва да понесат (и потенциално да преживеят отново) травматичните ефекти от конфликта и неуспеха да се подведат под отговорност извършителите на масовото насилие.
Възгледите, изразени в тази статия, са собствени на автора и не отразяват непременно редакционната позиция на Al Jazeera.
