Наказателно дело №585 – тишина, която крещи
Хари Харалампиев
„ Оловна тишина ” – документалният разказ, създател на който е журналистката Ивайла Александрова, след прочита му, провокира вълнения в моето мислене. Сякаш не бях квалифициран за сходен книжовен род. Авторката ни води и до най-трудно уловимите условия на креативния развой.
Тя си е сложила привидно мъчно решима задача: Да изследва
наказателно дело №585
от 1942 година, измежду главните фигури в което е поетът Никола Вапцаров; Неговото раждане, генезиса на измяната, както и аргументите за погрома на парашутистите и подводничарите, изпратени от Русия.
Достойнството на Ивайла Александрова е в оптималната меродавност, към която се е придържала, осланяйки се на до неотдавна конфиденциални източници.
Със силата на причините тя е изследвала измяната, заложено в човешкия ген, като че ли да напомни стиха на поета Дамян Дамянов: „ От времето на Юда и Христа/предателството е било занаят ”.
Невъзможността да видят бял свят книги като „ Оловна тишина ” отпреди тридесет и повече години, беше най-мъчителната язва, от която страдаше животът ни. И за това тя е ведрина за културните общения сред всички, вярващи в благосъстоянието на човешкия дух.
„ Оловна тишина ” е урок по почтеност. Ивайла Александрова е остро наблюдателна. От перото й не са убягнали разтърсващите признания на Антон Иванов, Петър Богданов, Атанас Романов, Антон Попов, Никола Вапцаров и най-много тези на Георги Минчев. Всички заедно до края на сетните си дни са се терзаели и самобичували.
В романа нещата и съпътстващите ги събития са подредени по строго самостоятелен метод. От написаното лъха лоялност към истината.
Авторката не издава морални присъди. Стремяла се е да построи повсеместен облик на хората и събитията, за които написа, непрекъснато да ги насища с нов смисъл и нова дълбочина. И е съумяла. Успяла е, защото си е наложила безпощадна дисциплинираност, вървяла е по своя строго самостоятелен път и метод.
С години е събирала информация за подсъдимите по делото, която се е пресичала със фамилиите на наказаните.
„ Оловна тишина ” е нагнетена с виновност и премеждия. Текстът е изпепеляващ, съграден е с кръвта на думите, с кръвта на наказаните.
С интензивен труд Ивайла Александрова е осъществила десетки срещи, водила е диалози, стремейки се да обясни механизма на измяната, душевността на шестимата, които са си
приписвали виновност и изменничества
Вярна на креативния си натюрел Ивайла Александрова като че ли се е управлявала от казаното от Блез Паскал: Не единствено самата истина дава убеденост, само че и самото нейно търсене дава покой ”.
Не е подминала и процеса против Трайчо Костов, плануван и режисиран в Москва.
Чрез него се е стремяла да обясни механизма на насилието, преобладаващо в политическите процеси преди и след 9 септември 1944 година, напомняйки за тъй наречените Народен съд, издал 2700 смъртни присъди.
„ Оловна тишина ” е книга
предизвестие против злото,
което постоянно е прилежно проведено и може да се отключи.
В едно изявление на въпроса „ Каква цена платихте за тази книга? Какво Ви лиши? С цялата си грозна истина. За да я напишете, Вие сте слезли в пъкъла. Как излязохте от него? ” Ивайла дава отговор: „ Много мъчно излязох. Просто не можех да се отърся. Човек постоянно заплаща ”.
Интервюто е във връзка книгата „ Горещо алено ”, отдадена на Райко Алексиев. Казаното е съотносимо и за „ Оловна тишина ”, която крещи и предизвестява.
Книгата приканва към вглъбяване и размисъл, тъй като е за неугасващия дух, водещ към човешко съвършенство.
Ивайла е измежду тези създатели, които чрез писаното слово са достигнали до храма на истината. Тя е проницателен проверяващ публицист. Именно в проверяващата публицистика
„ дистанцията е светоглед ”
От наказателно дело №585 от 1942 година узнаваме, че Вапцаров е бил захласнат от съзнанието, че няма по-голямо оскърбление за индивида от безропотното послушание на властващите, което е било водещо. И то се оказа решаващо за неговите орис и живот. Въпреки измяната.
„ Оловна тишина ” – документалният разказ, създател на който е журналистката Ивайла Александрова, след прочита му, провокира вълнения в моето мислене. Сякаш не бях квалифициран за сходен книжовен род. Авторката ни води и до най-трудно уловимите условия на креативния развой.
Тя си е сложила привидно мъчно решима задача: Да изследва
наказателно дело №585
от 1942 година, измежду главните фигури в което е поетът Никола Вапцаров; Неговото раждане, генезиса на измяната, както и аргументите за погрома на парашутистите и подводничарите, изпратени от Русия.
Достойнството на Ивайла Александрова е в оптималната меродавност, към която се е придържала, осланяйки се на до неотдавна конфиденциални източници.
Със силата на причините тя е изследвала измяната, заложено в човешкия ген, като че ли да напомни стиха на поета Дамян Дамянов: „ От времето на Юда и Христа/предателството е било занаят ”.
Невъзможността да видят бял свят книги като „ Оловна тишина ” отпреди тридесет и повече години, беше най-мъчителната язва, от която страдаше животът ни. И за това тя е ведрина за културните общения сред всички, вярващи в благосъстоянието на човешкия дух.
„ Оловна тишина ” е урок по почтеност. Ивайла Александрова е остро наблюдателна. От перото й не са убягнали разтърсващите признания на Антон Иванов, Петър Богданов, Атанас Романов, Антон Попов, Никола Вапцаров и най-много тези на Георги Минчев. Всички заедно до края на сетните си дни са се терзаели и самобичували.
В романа нещата и съпътстващите ги събития са подредени по строго самостоятелен метод. От написаното лъха лоялност към истината.
Авторката не издава морални присъди. Стремяла се е да построи повсеместен облик на хората и събитията, за които написа, непрекъснато да ги насища с нов смисъл и нова дълбочина. И е съумяла. Успяла е, защото си е наложила безпощадна дисциплинираност, вървяла е по своя строго самостоятелен път и метод.
С години е събирала информация за подсъдимите по делото, която се е пресичала със фамилиите на наказаните.
„ Оловна тишина ” е нагнетена с виновност и премеждия. Текстът е изпепеляващ, съграден е с кръвта на думите, с кръвта на наказаните.
С интензивен труд Ивайла Александрова е осъществила десетки срещи, водила е диалози, стремейки се да обясни механизма на измяната, душевността на шестимата, които са си
приписвали виновност и изменничества
Вярна на креативния си натюрел Ивайла Александрова като че ли се е управлявала от казаното от Блез Паскал: Не единствено самата истина дава убеденост, само че и самото нейно търсене дава покой ”.
Не е подминала и процеса против Трайчо Костов, плануван и режисиран в Москва.
Чрез него се е стремяла да обясни механизма на насилието, преобладаващо в политическите процеси преди и след 9 септември 1944 година, напомняйки за тъй наречените Народен съд, издал 2700 смъртни присъди.
„ Оловна тишина ” е книга
предизвестие против злото,
което постоянно е прилежно проведено и може да се отключи.
В едно изявление на въпроса „ Каква цена платихте за тази книга? Какво Ви лиши? С цялата си грозна истина. За да я напишете, Вие сте слезли в пъкъла. Как излязохте от него? ” Ивайла дава отговор: „ Много мъчно излязох. Просто не можех да се отърся. Човек постоянно заплаща ”.
Интервюто е във връзка книгата „ Горещо алено ”, отдадена на Райко Алексиев. Казаното е съотносимо и за „ Оловна тишина ”, която крещи и предизвестява.
Книгата приканва към вглъбяване и размисъл, тъй като е за неугасващия дух, водещ към човешко съвършенство.
Ивайла е измежду тези създатели, които чрез писаното слово са достигнали до храма на истината. Тя е проницателен проверяващ публицист. Именно в проверяващата публицистика
„ дистанцията е светоглед ”
От наказателно дело №585 от 1942 година узнаваме, че Вапцаров е бил захласнат от съзнанието, че няма по-голямо оскърбление за индивида от безропотното послушание на властващите, което е било водещо. И то се оказа решаващо за неговите орис и живот. Въпреки измяната.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ