Римляните, те да са живи!
Говоря си с шефката на една културна институция и тя вика:
Да ти кажа, Кайо, ще би трябвало да намерим злато.
Е по какъв начин по този начин злато, вие тука нали сте библиотека, културен такова, по този начин де... – крещя аз и се чудя какво има поради.
Ами другояче няма да ни извърнат внимание. А ето – откриха злато на площад Баба Неделя и в този момент към този момент - там! Там ще се дават пари, там ще се хвърлят дотации...Няма просвета без да намериш злато! Злато да намерим крещя, без злато няма да прокопсаме!
Ами откри – крещя и и пия казионен чаец, обезпечен от нейната бедна културна институция, без злато. – какъв брой му е! Е тука край твоята институция нали копаят също, разровили са. Отиваш и внимаваш, до момента в който ровичкат с багерите, да не прецакат някоя златна фибула или някой златен ритуален такова...потир!
Потир е баба ти! Регал се споделя... – замисля се шефката на институцията. – Обаче в действителност: по какъв начин `начи се раздават тия пари в тая страна, да му се не види! Как стават Нещата!
Ами, пиле, римляните да са живи! – споделям аз и си взимам бонбон от служебните, оглеждам го – държавен е, има тип на болен. Посърнал бонбон. – Те, хорицата, си правили бани насам натам, вили и външни тоалетни. Сега, който ги открие – тряс прас – състезания, дотации, държавни такова...
Пари, държавни не такова, а пари...- споделя замислено тя и също си взима бонбон.
Между другото, твоята институция не е била в границите на римския град, тъй че си тотално прецакана, душо, да знаеш! Римският град е бил горе долу до прилежащата улица! – споделям аз и с въздишка лапвам бонбона. Сънена отмала царува във въздуха, страната и институциите и без злато прималяват и потъват в тежка сънливост.
Дявол да ги вземе тия римляни! – с умерено обезсърчение плесва шефката по бюрото си – Можеше да създадат тука на нашето място, на тротоара...имим поради под тротоара де...да си създадат някой...
Някой банков трезор, а? – хиля се аз толкоз безшумно, че мухата, кацнала на масата, не ме чува ясно и стартира да се ослушва, слага предно краче зад ухото си. – Някакъв подобен банков трезор отвън града, препълнен със злато...Идеално щеше да ти свърши работа...Ами, какво да ти кажа?! Късмет...излизай навънка и рови дружно с служащите...даже рови нощем, тъй като в случай че го намерят първо служащите, може да стане някой фал...или може пък да ти лишават правото на първооткривател...
То няма значение кой го е разкрил! – въздиша шефката – значимото е да е на моя територия. Защото в случай че е на територията, да речем, на пицарията насреща – току виж на нея дали дотациите!
Е по какъв начин по този начин ще дадат на пицария дотациите? – барабаня с пръсти по бюрото аз и мухата стартира да се поклаща в такт с мен.
Ами то както е тръгнало...- обръща очи иронично шефката и прави една полуусмивка към „ ония там, дето... ” – значимо е къде е златото! А другояче - що да не дадат дотация и на пицарията! Ще я разгласят за национално културно благосъстояние! Ще създадат вътре дорийски колони от полиуретан...Ще сложат някой и различен стъклен долап със фотография на кметицата - по какъв начин държи фотография на златна римска монета...И ето ти – национално такова...културно...богатство...
Те към този момент дорийските ги вършат китайците... – облягам се аз обратно, костите ме болят, остарял и отпаднал съм, толкоз е тежък животът на културния деятел, че на 48 се усещам напряко като на 49.
Какво китайците? – взима си още един бонбон шефката, само че се сеща, че не трябва да прекалява със сладкото и го оставя назад.
Нищо...в смисъл, че китайците създават дорийските колони, дето ги туряме по разните възобновени старинни такова...археологии...
Ахаха – смее се напълно неенергично тя – да, да, както споделя бате Бойко, археологии...мислиш ли, че китайците вършат дорийските...такова?
Е, майтапя се, в този момент пък и дорийските колони да са китайски, чак...- взимам си бонбон и възнамерявам да замеря мухата с него, тъй като ми се коства, че това ще е единственото нещо, което ще придаде активен смисъл на живота към нас. – Просто желаех да кажа, че в този момент вършат нек`ви такива въпиющи бутафории, щото щели да притеглят туристите, а те на нищо не наподобяват...Атракции, разб`ииш ли, за туристите...А туристите зяпат – някакъв камънак, но дори не и остарял, тук там някое остаряло камъче - и останалото - нов дувар. И той - на фона на разкопаните улици...
Да, те улиците наподобяват по-римски от римските такова...
Терми, хаха, нали по този начин им викат...Така де, улиците по наподобяват на руини, в сравнение с самите руини. Ако бях един екскурзиант, просто нямаше да знам – кое е римска развалина, кое е българска развалина, кое е китайска развалина!
Злато, мой човек, злато! Това би трябвало да намерим ние! – въздиша отново шефката и погледът и се рее на открито, а на открито един служащ яде самун и кренвирш, до момента в който чете в смарт телефона си „ Знойна хубавица от стилния подиум желае да се отдаде на потен футболист от Барса ”
Абе вие не можете ли да го подхвърлите това злато? – запитвам аз безсилно, тъй като мисловният ми развой в тоя пладнешки зной е прималял и лежи, тръпнейки, на сянка.
Е от кое място толкоз злато, мой човек? Ще ни извърнат внимание хората от общината единствено в случай че намерим едно кило, две кила! Ти в случай че имаш едно кило ненужно злато, дай, но от кое място ще имаш?!...А и то би трябвало да е римско, с всякакви там...Изковано, да е във форма на монети или ритони...Може и нещо като погребална маска...
А какво става, в края на краищата, като пък намерят това проклето злато? – запитвам аз, тъй като усещам главата си изпразнена и в действителност си давам сметка, че изобщо не знам: какво става, когато някъде из остарялата Сафия намерят римско богатство.
Ами какво! Кметицата незабавно...Общинарите...Медиите...Всички погледи се насочват натам! А погледите и парите – нали се сещаш! Дават пари там, където се вижда, че са се дали пари. Накъдето са ориентирани погледите. Та да си проличава, че парите не се пилеят, ами се дават...за просвета...За културата на римляните, един тип!
Да бе, то по този начин излиза...ние може просвета, такова, да не`аме, но нали римляните са имАли – и чиста работа! – тъгувам аз и се подсмихвам, тъй като тия думи удостоверяват всичко в близост. Прахта, служащия с айфона, кренвирша и руините на всички места.
А ние – клати глава и прави мимика на антична скука шефката – не можем и ремонт да създадем на постройката. Уж тук идват хора, хиляди, всяка седмица...ама ремонт не може. Нали не сме златни...няма звук към нас..Викат – не може дограмата да промените, щото сте монумент на културата...И ние си седим - със остаряла дограма - като монумент. Паметник на културата. То виж по какъв начин звучи единствено!
Надгробен...- хиля се аз безшумно и мухата се завърта в танц в такт със смеха ми.
Смееш се ти, но... – въздиша шефката и въпреки всичко си взима един бонбон.
Не се дръзвам, в действителност рева. – споделям аз и се засмивам.
Злато, злато би трябвало да намерим! Тогава може да ни разрешат да сложим алуминиева дограма, с цел да не мръзнем през зимата! А може дори и пари да дадат. И за дограма и за нови стелажи. За да си държим това...
Да де, да си държите културата – засмивам се аз – парите за просвета по нашия край са `се за стелажи, за китайски дорийски колони...То защо другояче?
Ами да ти кажа, по-добре е! Отколкото да отиват напряко в джоба на някой...- въздиша шефката, отваря прозореца и мухата излетява. Бавно, тежко, преуморена е.
Лети по всички страни като замаяна, най-после каца на носа на служащия. Тоя служащ – с айфона – който, както стана ясно, взе участие в грамадния ремонт на остаряла София. Току-що е завършил с четивото си за знойната хубавица и в този момент просто седи и пуши цигара.
Интересно е да се означи, че той седи върху гранитен блок, върху който – инцидентно или не - преди тъкмо 1700 години - поседнал за минута отмора не различен, а самият Константин Велики.
Това се случило, до момента в който императорът прекосявал през Сердика на път за Византион.
Византион, който скоро по-късно щял към този момент да се споделя Константинопол.
Между другото, тъкмо по време на тая къса отмора, Константин извадил от джоба на туниката си два златни солида. И ги пъхнал под гранитния блок, на който седял. „ За да се върна един ден отново тук ” – споделил си мислено и станал, че го чакал път, пък и било доста горещо тук, в близост.
Но това е тематика на различен, напълно различен роман.
Да ти кажа, Кайо, ще би трябвало да намерим злато.
Е по какъв начин по този начин злато, вие тука нали сте библиотека, културен такова, по този начин де... – крещя аз и се чудя какво има поради.
Ами другояче няма да ни извърнат внимание. А ето – откриха злато на площад Баба Неделя и в този момент към този момент - там! Там ще се дават пари, там ще се хвърлят дотации...Няма просвета без да намериш злато! Злато да намерим крещя, без злато няма да прокопсаме!
Ами откри – крещя и и пия казионен чаец, обезпечен от нейната бедна културна институция, без злато. – какъв брой му е! Е тука край твоята институция нали копаят също, разровили са. Отиваш и внимаваш, до момента в който ровичкат с багерите, да не прецакат някоя златна фибула или някой златен ритуален такова...потир!
Потир е баба ти! Регал се споделя... – замисля се шефката на институцията. – Обаче в действителност: по какъв начин `начи се раздават тия пари в тая страна, да му се не види! Как стават Нещата!
Ами, пиле, римляните да са живи! – споделям аз и си взимам бонбон от служебните, оглеждам го – държавен е, има тип на болен. Посърнал бонбон. – Те, хорицата, си правили бани насам натам, вили и външни тоалетни. Сега, който ги открие – тряс прас – състезания, дотации, държавни такова...
Пари, държавни не такова, а пари...- споделя замислено тя и също си взима бонбон.
Между другото, твоята институция не е била в границите на римския град, тъй че си тотално прецакана, душо, да знаеш! Римският град е бил горе долу до прилежащата улица! – споделям аз и с въздишка лапвам бонбона. Сънена отмала царува във въздуха, страната и институциите и без злато прималяват и потъват в тежка сънливост.
Дявол да ги вземе тия римляни! – с умерено обезсърчение плесва шефката по бюрото си – Можеше да създадат тука на нашето място, на тротоара...имим поради под тротоара де...да си създадат някой...
Някой банков трезор, а? – хиля се аз толкоз безшумно, че мухата, кацнала на масата, не ме чува ясно и стартира да се ослушва, слага предно краче зад ухото си. – Някакъв подобен банков трезор отвън града, препълнен със злато...Идеално щеше да ти свърши работа...Ами, какво да ти кажа?! Късмет...излизай навънка и рови дружно с служащите...даже рови нощем, тъй като в случай че го намерят първо служащите, може да стане някой фал...или може пък да ти лишават правото на първооткривател...
То няма значение кой го е разкрил! – въздиша шефката – значимото е да е на моя територия. Защото в случай че е на територията, да речем, на пицарията насреща – току виж на нея дали дотациите!
Е по какъв начин по този начин ще дадат на пицария дотациите? – барабаня с пръсти по бюрото аз и мухата стартира да се поклаща в такт с мен.
Ами то както е тръгнало...- обръща очи иронично шефката и прави една полуусмивка към „ ония там, дето... ” – значимо е къде е златото! А другояче - що да не дадат дотация и на пицарията! Ще я разгласят за национално културно благосъстояние! Ще създадат вътре дорийски колони от полиуретан...Ще сложат някой и различен стъклен долап със фотография на кметицата - по какъв начин държи фотография на златна римска монета...И ето ти – национално такова...културно...богатство...
Те към този момент дорийските ги вършат китайците... – облягам се аз обратно, костите ме болят, остарял и отпаднал съм, толкоз е тежък животът на културния деятел, че на 48 се усещам напряко като на 49.
Какво китайците? – взима си още един бонбон шефката, само че се сеща, че не трябва да прекалява със сладкото и го оставя назад.
Нищо...в смисъл, че китайците създават дорийските колони, дето ги туряме по разните възобновени старинни такова...археологии...
Ахаха – смее се напълно неенергично тя – да, да, както споделя бате Бойко, археологии...мислиш ли, че китайците вършат дорийските...такова?
Е, майтапя се, в този момент пък и дорийските колони да са китайски, чак...- взимам си бонбон и възнамерявам да замеря мухата с него, тъй като ми се коства, че това ще е единственото нещо, което ще придаде активен смисъл на живота към нас. – Просто желаех да кажа, че в този момент вършат нек`ви такива въпиющи бутафории, щото щели да притеглят туристите, а те на нищо не наподобяват...Атракции, разб`ииш ли, за туристите...А туристите зяпат – някакъв камънак, но дори не и остарял, тук там някое остаряло камъче - и останалото - нов дувар. И той - на фона на разкопаните улици...
Да, те улиците наподобяват по-римски от римските такова...
Терми, хаха, нали по този начин им викат...Така де, улиците по наподобяват на руини, в сравнение с самите руини. Ако бях един екскурзиант, просто нямаше да знам – кое е римска развалина, кое е българска развалина, кое е китайска развалина!
Злато, мой човек, злато! Това би трябвало да намерим ние! – въздиша отново шефката и погледът и се рее на открито, а на открито един служащ яде самун и кренвирш, до момента в който чете в смарт телефона си „ Знойна хубавица от стилния подиум желае да се отдаде на потен футболист от Барса ”
Абе вие не можете ли да го подхвърлите това злато? – запитвам аз безсилно, тъй като мисловният ми развой в тоя пладнешки зной е прималял и лежи, тръпнейки, на сянка.
Е от кое място толкоз злато, мой човек? Ще ни извърнат внимание хората от общината единствено в случай че намерим едно кило, две кила! Ти в случай че имаш едно кило ненужно злато, дай, но от кое място ще имаш?!...А и то би трябвало да е римско, с всякакви там...Изковано, да е във форма на монети или ритони...Може и нещо като погребална маска...
А какво става, в края на краищата, като пък намерят това проклето злато? – запитвам аз, тъй като усещам главата си изпразнена и в действителност си давам сметка, че изобщо не знам: какво става, когато някъде из остарялата Сафия намерят римско богатство.
Ами какво! Кметицата незабавно...Общинарите...Медиите...Всички погледи се насочват натам! А погледите и парите – нали се сещаш! Дават пари там, където се вижда, че са се дали пари. Накъдето са ориентирани погледите. Та да си проличава, че парите не се пилеят, ами се дават...за просвета...За културата на римляните, един тип!
Да бе, то по този начин излиза...ние може просвета, такова, да не`аме, но нали римляните са имАли – и чиста работа! – тъгувам аз и се подсмихвам, тъй като тия думи удостоверяват всичко в близост. Прахта, служащия с айфона, кренвирша и руините на всички места.
А ние – клати глава и прави мимика на антична скука шефката – не можем и ремонт да създадем на постройката. Уж тук идват хора, хиляди, всяка седмица...ама ремонт не може. Нали не сме златни...няма звук към нас..Викат – не може дограмата да промените, щото сте монумент на културата...И ние си седим - със остаряла дограма - като монумент. Паметник на културата. То виж по какъв начин звучи единствено!
Надгробен...- хиля се аз безшумно и мухата се завърта в танц в такт със смеха ми.
Смееш се ти, но... – въздиша шефката и въпреки всичко си взима един бонбон.
Не се дръзвам, в действителност рева. – споделям аз и се засмивам.
Злато, злато би трябвало да намерим! Тогава може да ни разрешат да сложим алуминиева дограма, с цел да не мръзнем през зимата! А може дори и пари да дадат. И за дограма и за нови стелажи. За да си държим това...
Да де, да си държите културата – засмивам се аз – парите за просвета по нашия край са `се за стелажи, за китайски дорийски колони...То защо другояче?
Ами да ти кажа, по-добре е! Отколкото да отиват напряко в джоба на някой...- въздиша шефката, отваря прозореца и мухата излетява. Бавно, тежко, преуморена е.
Лети по всички страни като замаяна, най-после каца на носа на служащия. Тоя служащ – с айфона – който, както стана ясно, взе участие в грамадния ремонт на остаряла София. Току-що е завършил с четивото си за знойната хубавица и в този момент просто седи и пуши цигара.
Интересно е да се означи, че той седи върху гранитен блок, върху който – инцидентно или не - преди тъкмо 1700 години - поседнал за минута отмора не различен, а самият Константин Велики.
Това се случило, до момента в който императорът прекосявал през Сердика на път за Византион.
Византион, който скоро по-късно щял към този момент да се споделя Константинопол.
Между другото, тъкмо по време на тая къса отмора, Константин извадил от джоба на туниката си два златни солида. И ги пъхнал под гранитния блок, на който седял. „ За да се върна един ден отново тук ” – споделил си мислено и станал, че го чакал път, пък и било доста горещо тук, в близост.
Но това е тематика на различен, напълно различен роман.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ