Гледам света. Потънал е в сиво. Силуети безмълвно се скитат. Без

„ Гледам света. Потънал е в сиво.

Силуети безмълвно се скитат. Без цел и посока. Истина ли е? Или моето схващане самоуверено цапа всичко в тази тъмна гама? Къде е границата сред действителността и моята проекция? Има ли я въобще? В света ли съм аз? Или светът е в мен? И за какво не чувствам своето място в него?

Само въпроси.

Отговори не слушам. Понякога един глас безшумно ми ги нашепва. Днес мълчи. Оставил ме е да се блъскам в личните си рамки, с цел да доближи сама до отговорите. „ А те постоянно са в нас “, казват…

Затвор. Това виждам аз. Всеки ден е толкоз идентичен с другия. Всичко постоянно е същото.

Живея някак. Имам дом. Споделям го с родителите и сестра си. Брат ми отпътува преди години. Установи се в някакво малко балканско селце. Не поддържа връзка с нашите, единствено с мен – понякога. Добре живее – измежду горите, животните и със себе си. Казва, че усеща шир. Широта. И на душата му е необятно. А аз… движа се в личните си коловози. Празнота. Това усещам. Добре е, че имам Филип. Не ме схваща, само че най-малко е внася разноцветност в сивото всекидневие.

Невинаги съм това черногледо момиче, само че като че ли постоянно ми се случва. В най-мрачните моменти ми се желае да оцветя света си. Хващам четката и се връщам в спомените си. Опитвам се да ги докосна. Да ги освежа малко. Не съумявам. Бягат ми. Опитвам още веднъж. Не става… Профучават около съзнанието ми и потъват надълбоко в предишното. Разочарована съм. Седя в дребната си стая. Държа в ръката си четката, омазана със синьо и зелено, и си придружавам с обезвереното примирие.

А времето се ниже. Дните се прокрадват неусетно, оставяйки нищото след себе си. Само едно огромно чувство за празнина зее надълбоко в мен и колкото повече дни минават, толкоз по-дълбоко става то “.

***

„ Телефонът звънна. Брат ми беше. Покани ме на посетители. Никога не го е прави. Вероятно усеща, че ми е мъчително.

Вълнувам се, групирам багажа си с наслада. Усмихвам се. Знам, че това ще внесе пресен въздух в душата ми. Само за няколко дни. Или месец… “.

Виж още:  Разходка в Родопите: Какво да видиш в Широка лъка

Само за няколко дни… или месец… повтаряше си тя на път за гарата, като че ли с цел да заземи съзнанието си, което към този момент се рееше високо в небесата, летеше с птиците и се скиташе из безкрайните гори. Гори, които сърцето предусещаше, че ще са домът ѝ вечно.

„ Казват, че планината зарежда. Зеленината, цветята, природата.

Разхождам се из гората. Колкото по-навътре пропадам, толкоз по-силно чувствам дърветата. Знаеш по какъв начин те успокояват. Но когато се опитам да насоча вниманието си към тях, имам възприятието, че те са живи. Да, знам, че са, само че като че ли те пулсират и аз хващам това. Част от тях съм. От тяхното цяло. 

Тук съм към този момент повече от година. Продавам самун в локалната фурна. Аз го меся. С доста обич. Вкусен е моят самун. Старите хора го харесват. Ама те всичко харесват. Само като им се усмихна, очите им блеснат. Разбирам ги. Внуците им са надалеч.

До обяд работя във фурната. След това можеш да ме намериш в градината. Или някъде из горите, запиляна измежду билките. Събирам ги. Всякакви си имам. Суша ги и зимата ги върша на чай. Запарвам ги в изворна вода. Ах, по какъв начин хубаво я багрят! Чудеса се творят. Цялата стая мирише на гора. И ми припомня за лятото, когато търча по скатовете и групирам плодчета за сладка и сиропи.

Така пребивавам аз. И знаеш ли, хубаво ми е. Всичко е друго. И общуването, и животът.

Само Филип ми липсваше от града. Убедих го да пристигна. Хареса му. Ами това е. Търсим си къща. Дом.  

Автор: Нели Средкова / Widerland

Чети още преживелици и забавни разкази - последвай Нели във Facebook.