(Георги Марков в средата на 60-те @Любен Марков) Не зная

За патриотичното чувство и единодушието на стадото | Георги МАРКОВ

(Георги Марков в средата на 60-те @Любен Марков)

Не зная дали нещо друго в историята на човечеството е предизвикало повече страдания и премеждия на хората от това налудно пламъче в очите на някои представители на човешкия жанр, наречено национализъм. На пръв взор наподобява, като че необяснимо по какъв начин естествени, рационални хора ненадейно изгубват възприятието си за действителност, разсъдливостта си, възприятието си за комизъм и самокритицизъм, и стават плячка на същинско психо-патологично положение, което ни лишава естествения контакт със себеподобните, с цел да им даде в подмяна единодушието на стадото.

Нашата махала, нашето село, нашият град, нашата страна, нашата история, нашите плажове, нашите ябълки, нашата армия… са по-силни, по-красиви, по-смислени, по-вкусни, по-богати, по-изключителни, по-храбри от всички други в света.

Като не върша никаква основна разлика сред национализъм и национализъм, в актуалния им подтекст, мисля, че това е трагикомичното опълчване на мъничкия „ собствен “ свят против големия „ същински “ свят. Като логика на психиката може би това да е подбудено от душевната нужда да отдаваме на себе си, и на своето място в живота, по-голямо значение, да търсим някакви източници на себеуважение и пълноценност и да намираме всичко това в случайното ни сравнение с другите. В края на краищата грамадното болшинство от хората на този свят се считат за щастливи, единствено когато знаят, че другите са по-нещастни от тях и противоположното – чувствуват се нещастни, в случай че мислят, че другите са по-щастливи.

Обикновено е признато да се споделя, че патриотизмът не е нищо друго с изключение на любовта към родината, родния език, история, хубости. И аз ще се съглася, че няма нищо неестествено и неприятно в това човек да обича езика, който приказва, да обича страната, в която живее, дома, в който се е родил; да почита рода, от който е произтекъл и да бъде обвързван с историята на този жанр. Разбира се, дано незабавно отбележа, че няма нищо неестествено и в противоположното, т.е. да не обича нито страната си, нито рода си, нито историята си, нито езика си, за което всеки може да си има своите аргументи. Но ние не би трябвало и не можем да отъждествяваме естествената обвързаност и обич с патриотизма. Защото тези усеща са надълбоко персонални, интимни, те са в областта на самостоятелната човешка психика, до момента в който патриотизмът е събитие, което принадлежи на площада.

Същата тази обич и обвързаност към страна, история и език, напущат интимния си ъгъл в човешката душа сега, когато се появи съпоставянето или още по-добре – противопоставянето: „ Знаете ли вие, кои сме ние? “

При всички случаи патриотизмът постоянно е бил израз на комплекс за непълноценност, и най-силно е бил изявяван от национални комплекси за непълноценност и, може би, в това е неговата всеобща мощ. Нормално патриотите образуват най-единните, мощни, устремени, безмозъчни стада, елементарно експлоатирани от амбициозни вождове или хитри политици. И по тази причина патриотизмът е оня зверски, безчовечен фактор, съдействал най-вече за опълчването на едни нации на други нации, за отчуждаването на едни нации от други нации. Патриотизмът е може би най-силният алкохол за масите, най-опияняващ и въодушевяващ, и не рядко мъдри и трезви хора са ставали негова жертва, таман тъй като патриотичното общение въздействува върху инстинктите, върху най-първичните и примитивни човешки чувства, и се опълчва на разсъдъка. Логиката е безпощадна – там където има мощен разсъдък – няма национализъм, там където разсъдъкът отсъствува – патриоти колкото щете.

Чудесно е, че на нашата дребна планета историята е оформила толкоз доста и разнообразни нации, с разнообразни особености. Чудесно е, че на земята се приказват толкоз доста и разнообразни езици, които звучат като разнообразни чудесни песни. Чудесно е, че другите краища на земята ни оферират най-различни естествени красоти. В последна сметка цялото това разнообразие, е пъстротата и благосъстоянието на един букет. Ужасното, патриотичното стартира от тяхното опълчване, което е опълчването на един народ на различен народ. И още по-лошото – патриотичната акция на едната страна, провокира патриотичната реакция на другата страна. Всички стълкновения са постоянно сред патриоти. Всеки ще се съгласи, че нито материалните преимущества, нито историческите приноси, които разнообразни нации са дали, не им дават безусловно никакво съображение да се считат за повече от други нации. Произволните систематизирания в народностните характерности, с които всички сме привикнали (като някакъв тип игра на знания), са повече или по-малко погрешни, тъй като всеки, който е пътувал задоволително из света, е срещнал във всяка страна положителни и благи хора, както е срещнал във всяка страна груби и невъзпитани видове, които постоянно са патриоти.

Някои полуинтелигентни писатели и полусмахнати общественици свързват патриотизма с възприятието за национално достолепие. На мене в никакъв случай не ми е било ясно какво значи възприятие за национално достолепие – може би да реагираш на обидните намеци на някакъв родолюбив тъпанар или да се разбунтуваш против изказванието, че свети Кирил и Методий не са българи? Или, като бай Ганьо, да се удряш в гърдите и да крещиш „ Бюлгар “? Може би в известни исторически времена, при известни условия, възприятието за национално достолепие да е имало някакво значение, само че през днешния ден то се явява израз на душевна човешка осакатеност, в случай че не е плитка политическа игра. Не зная нито един случай, когато човешкото достолепие на един човек да е уронило националното му достолепие, само че в подмяна на това зная безчет случаи, когато националното достолепие е уронвало човешкото.

Нека хвърлим за миг взор върху някои присъщи черти в душeвността на патриота. Както споделих към този момент, това е човешко създание доста по-инстинктивно, в сравнение с рационално, което значи на първо място неявяване на витален опит и витална мъдрост – резултат на безпаричен и стеснен нравствен живот. Обикновено патриотът е профан, а когато е просветен, той е характерен полуинтелигент. Той няма навика да разсъждава, да подмята на подозрение, на рецензия, а приема нещата аксиоматично. Обикновено всичките му оценки са в суперлативна форма –– най-добро и най-лошо. Поради слабата си дарба да разсъждава, е прекомерно мъчно той да бъде убеждаван или разубеждаван. Поради прекомерно ограничавания си персонален живот, той намира известна нужда и отплата в живота на стадото. Поради липса на почитание към себе си и на сигурност в личните си знания, той чувствува непрекъсната потребност от протекция и я намира отново в стадото. Като субект патриотът е слаб, като част от стадото той е мощ. Тъй като надълбоко не има вяра в себе си, и е безспорна жертва на комплекса си за непълноценност, патриотът има потребност от някой, който да го води, някой който да направлява живота му, и застава естествено зад някакъв родолюбив водач. И най-после, може би най-жестокото – като няма смелостта да поеме отговорността за личните си дейности, най-често ориентирани против други хора, като не може да оправдае ужасните и безобразни последствия на инстинктивната си активност, на омразата и насилието, той намира благородното опрощение на патриотизма.

От тези небрежно нахвърлени линии става явен портретът на патриота и ние виждаме какъв брой надалеч е той от първичната, безобидна обич и обвързаност към татковина и език. За мен патриотът е евентуален нарушител, а патриотизмът – средство за всеобщо човешко душевно осакатяване.

Затова може би едно от най-големите достижения на актуалното човечество, на първо място в Европа, като горчива поука от жестокостите на Втората международна война, е приближаването на нации и хора един към различен, основаването на едно младо потомство, за което опиумът на националното възприятие свършва с етнографията. И което не счита, че родът, от който иде, превъзхожда другите родове. Като че най-сетне доста хора в Западна Европа проумяха какво са дали на национализма и все по-рядко са ония примитивни същества, които концентрират умствената си активност, с цел да потвърждават, че Франция е по-велика страна от Германия или противоположното. Едно общо, естествено възприятие на интернационална реципрочност се просмуква на всички места на Запад, заличавайки последователно гранични бариери и национални искания. Всеизвестно е смисъла на Общия пазар, на трендовете за обединяването на Европа и на всички ония нови и чудесни инициативи за трайното разрешаване на всички национални несъгласия. Дори консерватизма на англичаните, които епохи назоваха останалия свят пренебрежително „ континента “, се изпари, когато те почукаха на вратата на този континент и чуха приветственото „ Влез! “

Като че за всеки разумен човек тук стана ясно, че той не е задължен да счита града, в който се е родил, безусловно за най-хубавия град в света, или езика, който приказва, за най-богатия език. Някога Гьоте беше споделил: „ Моята татковина е там, където ми е най-добре. “ И хората виждат в този момент какъв брой смислени и човешки са думите на великия стихотворец.

Много по-важно се оказва за момента използуването на патриотизма като средство за отказване на непознатите хубости, посредством превъзнасяне чара на личната си страна. И по този начин „ От Витоша по-високо няма “ не е към този момент израз на шопска дебелоглавщина, а патриотично възприятие, предопределено да охлади желанията на българските жители да изкачат Алпите или Хималаите. Безспорно българската природа е облагодетелствувана с чудни хубости, само че аз не зная една страна в света, която да няма свои лични хубости. И за какво любовта към родната къща би трябвало да се трансформира освен в фетиш, само че и в наложителна ненавист към родните къщи на другите?

Георги Марков