Всяка наша дума, жест и постъпка разкриват цялостната ни същност
Френският мъдрец Жан-Пол Сартр споделя: „ В най-незначителното и най-повърхностното държание се съдържа целият Човек. " Това значи, че всичко, което вършим и споделяме, всеки жест или гримаса - нищо не е нищожно, нито незадълбочено и че всичко в държанието ни „ приказва " за личността и живота ни като цяло.
В своята книга „ Психология и вътрешна независимост " белгийският психолог и психоаналитик Пиер Дако написа, че човек не е просто някакъв „ общ брой ", той е нещо единно. Според него множеството хора се усещат по този начин, като че ли поредност от инцидентни събития са оформили от тях някакъв „ пъзел ", от който липсват доста частици, потънали в забравата на несъзнаваното.
Дако споделя: „ Ние подсещаме холограма, всеки откъс от която носи цялата информация за личността ни. Най-малкият жест, най-беглият взор, най-незначителната дума или постъпка освен съдържат цялата ни история, те са цялата ни история. "
Никой наш жест, никоя наша постъпка, никое наше възприятие не е ново. Ако притежавахме способността да „ виждаме " информацията, съдържаща се в една постъпка или в едно възприятие, щяхме да обхванем с взор целия си живот в „ сбит " тип, разсъждава белгийският създател, станал знаменит с творбата си „ Изумителните пътища на новата логика на психиката ".
Това изказване ни предлага друго виждане за самите нас, изцяло, богато. Позволява ни също да си дадем сметка, че представляваме „ резервоари за информация ", нито една парченце от която не се губи, информация, която остава вечно складирана и настояща в нас. Подсеща ни, че всичко в близост заслужава внимание, че самите ние сме почтени за внимание. Забравили сме доста неща, изтласкали сме доста неща, само че те са вътре в нас. Когато гледаме някого, гледа го цялата ни същина, не „ тук и в този момент ", а дружно с цялото ни минало, проектирано върху него.
И най-после най-важното: в нас, както и във всичко във вселената, нищо не може да бъде отделено от другите неща, всичко е обвързвано, без значение от илюзиите, които си вършим в това отношение.
На въпроса „ Какво търсим в края на краищата? ", Дако дава отговор: „ Обикновено себе си и нищо друго. Всеки от нас е учтив почти по този метод. Но защото това тясно профилирано търсене скоро се оказва безплодно, ние се ориентираме в друга посока. Стремим се да възстановим целостта, която усещаме надълбоко в себе си, само че която сякаш сме изгубили някъде по пътя. И се насочваме към другия: другар, другарка, прочут, с който считаме, че имаме аналогия. Така персоналната ни агресия бележи точка.
Отделен въпрос е какъв брой продължава това. Като си напомним произнесените думи и осъществените действия, виждаме, че постоянно сме се обръщали към другия, изхождайки от себе си; това е явно. Аз (си)ти приказвам, аз (си)ти споделям, че... аз (се)те обичам и т. н. Общуваме със самите себе си, вярвайки, че поддържаме връзка с другия. Произнасяме монолози, сигурни, че водим разговори. Стремим се да се самоубеждаваме, пробвайки се да убедим събеседника. А другият в края на краищата е единствено инструмент, с който в множеството случаи си служим прекомерно неумело. "
Така, съгласно Дако, тъпчем на място. Не излизаме от себе си. Изпитваме носталгия по някаква неосъществена цел, която не сме в положение да определим. Изневеряваме на личната си истина. Тръгваме от себе си и се връщаме към себе си. Съвършен афективен бумеранг. Поели сме по противоположния път и сме стигнали до задънена улица.
В своята книга „ Психология и вътрешна независимост " белгийският психолог и психоаналитик Пиер Дако написа, че човек не е просто някакъв „ общ брой ", той е нещо единно. Според него множеството хора се усещат по този начин, като че ли поредност от инцидентни събития са оформили от тях някакъв „ пъзел ", от който липсват доста частици, потънали в забравата на несъзнаваното.
Дако споделя: „ Ние подсещаме холограма, всеки откъс от която носи цялата информация за личността ни. Най-малкият жест, най-беглият взор, най-незначителната дума или постъпка освен съдържат цялата ни история, те са цялата ни история. "
Никой наш жест, никоя наша постъпка, никое наше възприятие не е ново. Ако притежавахме способността да „ виждаме " информацията, съдържаща се в една постъпка или в едно възприятие, щяхме да обхванем с взор целия си живот в „ сбит " тип, разсъждава белгийският създател, станал знаменит с творбата си „ Изумителните пътища на новата логика на психиката ".
Това изказване ни предлага друго виждане за самите нас, изцяло, богато. Позволява ни също да си дадем сметка, че представляваме „ резервоари за информация ", нито една парченце от която не се губи, информация, която остава вечно складирана и настояща в нас. Подсеща ни, че всичко в близост заслужава внимание, че самите ние сме почтени за внимание. Забравили сме доста неща, изтласкали сме доста неща, само че те са вътре в нас. Когато гледаме някого, гледа го цялата ни същина, не „ тук и в този момент ", а дружно с цялото ни минало, проектирано върху него.
И най-после най-важното: в нас, както и във всичко във вселената, нищо не може да бъде отделено от другите неща, всичко е обвързвано, без значение от илюзиите, които си вършим в това отношение.
На въпроса „ Какво търсим в края на краищата? ", Дако дава отговор: „ Обикновено себе си и нищо друго. Всеки от нас е учтив почти по този метод. Но защото това тясно профилирано търсене скоро се оказва безплодно, ние се ориентираме в друга посока. Стремим се да възстановим целостта, която усещаме надълбоко в себе си, само че която сякаш сме изгубили някъде по пътя. И се насочваме към другия: другар, другарка, прочут, с който считаме, че имаме аналогия. Така персоналната ни агресия бележи точка.
Отделен въпрос е какъв брой продължава това. Като си напомним произнесените думи и осъществените действия, виждаме, че постоянно сме се обръщали към другия, изхождайки от себе си; това е явно. Аз (си)ти приказвам, аз (си)ти споделям, че... аз (се)те обичам и т. н. Общуваме със самите себе си, вярвайки, че поддържаме връзка с другия. Произнасяме монолози, сигурни, че водим разговори. Стремим се да се самоубеждаваме, пробвайки се да убедим събеседника. А другият в края на краищата е единствено инструмент, с който в множеството случаи си служим прекомерно неумело. "
Така, съгласно Дако, тъпчем на място. Не излизаме от себе си. Изпитваме носталгия по някаква неосъществена цел, която не сме в положение да определим. Изневеряваме на личната си истина. Тръгваме от себе си и се връщаме към себе си. Съвършен афективен бумеранг. Поели сме по противоположния път и сме стигнали до задънена улица.
Аз диря него, той търси мен. Аз съм наблюдаващият, а той - наблюдаваният; само че аз също съм обект на неговите наблюдения. Аз съм неговото огледало, той - моето. Засега поддържаме връзка единствено посредством отраженията си...
Дали дружно ще поемем към намерено море, или ще плаваме около брега?
[...]
Никой от двама ни към момента не знае накъде отиваме. И всеки от нас ще направи всичко, на което е кадърен, според от това, което е. Работата последователно ще се разгърне и би могла да продължи до безспир.
Накъде ще се насочим? Може би към откритото море? Но множеството хора се опасяват от него. Да заплаваш по морската простор значи да поемеш пътя към живота, само че също и към гибелта на външния ти облик, сблъскал се с истината за себе си.
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ