Отвъд границите: Филипка Николова - До Там… и обратно...
Филипка Николова е IT експерт в огромна банка в Австрия, където живее от към две години. Завършила е социология в СУ „ Св. Климент Охридски “. За себе си споделя: „ Щастливо омъжена съм от 11 години за Николай. Имаме котка Фрида на 10 и синове Борис и Симеон на 4 и 6 “. А това, което аз усещах от самото начало на диалога ми с Филипка, беше уют и мекост, които идваха от нея.
Първото излизанеКогато се чухме по телефона за този диалог, Филипка беше чела рубриката ни и леко обезпокоена ми сподели: „ Не знам дали ще съм толкоз забавна, както другите ви събеседници “. А в действителност, разказът ѝ за пътешествията по света, преди да заживее в Австрия ме сграбчи с топлината и искреността си още с началото, което стартира по този начин:
Още от дребна имам боязън, може да се е появил от някой филм, който съм гледала, само че имам боязън, че ще умра или в самолетна злополука, или при раждане. Но това не ме спря нито да стана майка два пъти, нито да отпътува на бригада в Щатите, когато бях на двадесет и три. И качвайки се на самолета си споделих: " Ми, в този момент какво да правиш, на двадесет и три си, видя много неща от живота, въпреки и единствено в България… би трябвало да се рискува. " И се качих на самолета.
Бяхме няколко индивида българи, летяхме през Париж, където останахме двадесет часа и беше необикновено прекарване, тъй като не бях излизала до тогава отвън страната ни и бях виждала другия свят единствено по малкия екран или по филми. Много се вълнувах, когато влязох в Нотр Дам, още повече, че бях израснала в църквата в Панагюрище. Спахме в колата, която бяхме наели тъкмо под Айфеловата кула – огромна романтика.
Когато кацнахме на летището в Чикаго, в Щатите, мащабите ме съкрушиха и се почувствах доста дребна и че върша нещо, за което май не съм готова. В същото време не ми се искаше и да помислям за връщане. Наехме кола, с която трябваше да се придвижим до Минесота, в което отивахме. И пристигна идващото ми тестване, тъй като се редувахме кой да кара колата и на мен ми се падна да карам през нощта. Всички в колата спяха, заваля пороен дъжд, фарове, камиони… на всички места към мен на тези великански автомагистрали. И там разбрах, че в Щатите могат да те изпреварват от двете страни. Нямаш визия какво е колата ти да се окаже в един миг сред два от техните големите тирове, като че ли си притиснат и ще те смачкат всеки миг. Не съм си представяла, че са толкоз огромни, наистина… Все едно си в тунел от камиони, толкоз ме беше страх… И макар уплахата ми не си разреших и за момент да кривна, тъй като отговорността за останалите в колата беше моя и тя ме крепеше. Най-сетне сетне стигнахме до Минесота, откъдето потеглихме към градчето, в което трябваше да стартира работа. Медора, САЩКогато стъпих в Медора, първото нещо, което ми подсети за дома беше люлякът, който видях да цъфти там. Откъснах си един, сложих го в книга за няколко дни, а по-късно го изпратих в писмо на мама. А Медора е неповторимо типично каубойско градче в Северна Дакота. В него живеят единствено петдесетина поданици. Невероятно мъничко уютно местенце, в което има една механа, която се споделя „ Iron Horse ”.
Като влязохме в нея все едно влизаш в нечий дом, толкоз задушевна беше ситуацията, а всички гости бяха с карирани ризи, с каубойските шапки и единствено дето Доли Партън не седеше измежду тях.
Само след доста малко време щях да се изумя какъв брой хора побира Медора през лятото, тъй като там всяко лято се играе, през целия сезон „ Медора мюзикъл “ - https://www.medora.com/.
Този мюзикъл е в чест на Теди Рузвелд, който след сватбата на щерка си е изпаднал в доста тежко психическо положение и там, в това градче, се е възстановил. Има една смешка, че всеки американец най-малко един път в живота си би трябвало да отиде и да го гледа.
Та „ Медора мюзикъл “ се играе в един парк, който се намира измежду хълмовете към градчето. В Северна Дакота релефът и ландшафът са доста характерно – с ниска растителност, каменисти, ниски скатове, тъкмо като в Дивия запад.
И измежду тази природа се строи една сцена. Актьорите и музикантите са събрани от цяла Америка и са облечени с типичните каубойски костюми.
Тази фотография е от Америка и е направена до сцената на мюзикъла, малко след представлението с Rey Anderson, американски артист, който играеше ролята на Теди Рузвелт и бяхме доста близки.
Поддържахме връзка посредством писма и мейли години наред до последните му месеци живот, когато го полази заболяването на 20 век – рак. Той обичаше да се дефинира като моя американски дядо.Няма да не помни и един от локалните поданици – каубоя Кайл, и той участваше в мюзикъла. Ролята му беше да се появи на един от хълмовете, на които го осветяваше един прожектор и го проследяваше по какъв начин слиза по хълма с коня си, облечен в каубойските облекла. И някак чувството е доста родолюбиво, доста типично американско.
А ти какво работеше там?
Денем главната ми работа беше да върша салати в един от заведенията за хранене, само че също така и боядисвах в едно ранчо, а вечер в мюзикъла управлявах един прожектор. Беше неповторимо прекарване, тъй като работният ми ден започваше в шест сутринта. С колата ходех до ранчото и боядисвах три часа, след това тичах в ресторанта да върша салатите, и вечерта в осем до единадесет с прожектора на мюзикъла. И все пак не ми се искаш да си потегли оттова. Прибрах се единствено тъй като знаех, че мама доста ще тъгува за мен.
Как такава дребна общественост приема чужденци?
За тях не е оригиналност, тъй като всяка година поради мюзикъла там вървят доста младежи да работят и оказват помощ. И локалните са доста топли като усещане и доста любопитни да схванат колкото се може повече за мястото, от което идваш, ти какъв си, защо се бориш. Срещнах невероятни хора там, с които и до през днешния ден сме другари.
През последните две седмици от престоя ми в Америка сбъднах една от детските си мечи да обиколя страната и да видя Ниагара. Когато четях „ До Чикаго и обратно “ единствено гледах карата и не съм си помисляла, че някой ден в действителност ще отида там, а и фамилията ми на никое място не е пътувало, само че пък нищо не ми пречеше мощно да бленувам за това и то се сбъдна.
А Ниагара ми се стори грандиозно нещо, както прочее е и цяла Америка. Ниагара е знамение на природата, от тези, които ти демонстрират какъв брой си мъничък. Ние се приближихме до водопада с лодка, бяхме облечени с небесно сини дъждобрани, имаше и жълти, само че моят беше наследник, и все пак водата те залива целия, толкоз мощно пръска, когато пада от тази височина. А грохотът ѝ е немислим.
И знаеш ли ние бяхме толкоз въодушевени, щастливи, снимаме си, надвикваме водата… и в един миг поглеждам към кабинката на индивида, който управляваше лодката. Момчето до него, което му помагаше беше задрямало. И си помислих по какъв начин хората мечтаят да видят това знамение Ниагара и идват от целия свят, а той е всеки ден тук и за него не е никакво знамение, даже го налегнало такова досада, че е задремал… и даже вълнението на хората към този момент не го интересува...ВеликобританияГодина откакто се върнах от Щатите с бъдещия ми брачен партньор заминахме отново на бригада за Англия. И доста желая да направя паралел сред двете страни. Тотален дисонанс на чувството от това по какъв начин бяхме посрещнати в Америка и Англия… В Америка не знаеха къде е България и ни одобряваха доста добре. А в Англия всички знаеха и ни одобряваха по доста отрицателен метод. Като хора от Третия свят и това доста ми тежеше. Първите седмици всяка вечер плачех за какво съм отишла там, какво диря, за какво не съм си в България, където никой няма да се държи толкоз неприятно с мен. Но мина и беше добър опит! Интересното е, че когато години по-късно още веднъж посетих Англия, към този момент като част от екипа на огромна компания, отново знаеха, че съм българка, само че отношението беше радикално друго. Детството, Панагюрище, БългарияПораснах в Панагюрище, родния ми град. И тъй като до осми клас се занимавах с доста спорт, съвсем професионално, не бях от най-ученолюбивите, никак не ми се четяха книги. И по този начин, в края на осми клас се оказах с тапия 4.11, с която трябваше да аплайвам. А моята фантазия беше да изучавам в художествена гимназия, само че тя беше в Пазарджик и мама ми сподели: „ Хубаво е да учиш там, само че ще ми е доста мъчително да не те виждам по цяла седмица “. Това ми беше задоволително, с цел да се откажа от това предпочитание.
Започнах да обикалям учебните заведения в Панагюрище дружно с дядо ми, който беше духовник и най-хубавият ми другар. И до момента в който с него обикаляхме от учебно заведение на учебно заведение, шефовете ми споделяха: „ Ама по какъв начин може, внучката на отец Филип си, а да имаш такава ниска тапия? В каква компетентност да те одобри в този момент?... “ И на мен ми стана толкоз неловко и мъчително, че посрамвам дядо ми, и оттогава започнах да изучавам! И си споделих, че в никакъв случай повече няма да слагам някого, който обичам и ме обича в такава неуместна обстановка.
И по този начин приключих колеж по оптика с желанието след това да изучавам в МЕИ, тъй като доста обичах да рисувам. Приеха ме с МЕИ по специалността, която желаех, само че там имаше толкоз доста математика, която не е моето нещо, че не продължих. Така аплайвах в Софийския и приключих социология, тъй като ми беше забавно да изучавам за хората и обществата. Но някак не се виждах като социолог, по тази причина приключих магистратура „ Европеистика “.
Мисля си какъв брой е необичайно това образование на нашето потомство, безусловно да завършиш университет незабавно след гимназия и в случай че не го направиш, като че ли си пропилял огромни шансове и даже живота си. А то в действителност не е по този начин. Много по-добре е да си дадеш време да поработиш разнообразни неща, да видиш какво в действителност ти харесва и тогава да решиш какво да учиш. Така ще има доста повече смисъл и в ученето, и в метода, по който го възприемаш.
В Австрия, където пребивавам сега, просветителна система е проведена по напълно друг метод и имам една другарка, която работи като HR без каквото и да било магистратура, и ми споделя, че се радва, че не е записала да учи какво да е, тъй като опитът, който е натрупала до този миг, ѝ дава доста по-ясна визия към какъв профил желае да се насочи.
След университета започнах работа в колцентър. След това работих в разнообразни български компании като проджект управител. Сега имам брачен партньор, две деца и котка на 10 години, която от Фродо се оказа Фрида, тъй като когато я взехме беше на към две седмици, цялото свърталище беше изхвърлено до кофата и не можахме да определим пола ѝ. И взехме решение, че е момченце, а тъкмо тогава гледахме „ Властелинът на пръстените “ и аз доста харесвах името и бях споделила на брачна половинка ми, че в случай че имаме домакински любим, ще се споделя безусловно Фродо. Но като разбрахме, че е момиченце я прекръстихме на Фрида и то отново поради филм за Фрида Кало, който бяхме гледали неотдавна.
Защо реши да живееш отвън България?
През 2007 се оженихме със брачна половинка ми. Сбъдна ми се още една детска фантазия – дядо ми да ме венчае. Забременях и през първото ми майчинство в България започнах да се сблъсквам с неща, които просто не можех да приема. Може да ти се стори необичайно, само че едно от нещата, които най не ми харесват в България е мръсотията. Докато живеех тук, проведох акции с другари всеки ден да подвигаме и изхвърляме по най-малко един отпадък от земята. Или в случай че видя някой да си хвърля фаса на улицата да го спра и да го помоля най-учтиво да го постави в кофата за отпадък.
Когато се роди първото ни дете, живеехме в София, в Дървеница, и дори нямаше тротоар, по който да вървя умерено с количката, камо ли подлез, през който да пресечем булеварда. Движех се до една мантинела на булеварда с едно тротоарче, което не побираше количката. Да не приказваме за бездомните кучета по улиците. Дойде второто майчинство, две години по-късно, и отново същата тъга, а и казусът с детските градини се появи. Всичко беше толкоз мъчно на битово равнище и един ден ми писна от всичко това и споделих на мъжа ми, че желая да се махнем от България. Избрахме Австрия, където живеем и до през днешния ден, тъй като е доста обществена страна, тя е центърът на Европа, в това време е покрай България, имахме другари там, а и искахме да си усъвършенстваме немския.
АвстрияИ първо отпътувах аз, след това се реалокира цялото семейство. С Австрия се харесахме от пръв взор. Разбира се, тя ни даде няколко урока по дисциплинираност и мотивация освен да научим езика както би трябвало, само че и за цялостния взор върху живота. Сега работя като IT в една банка. 
ПътешествиятаСъс брачна половинка ми търсим естествените чудеса. Не ни интересуват толкоз доста градовете, тъй като те все по нещо си наподобяват, само че има места по света с такава неповторима природа, че дъхът ти стопира. Например последното ни пътешестване беше до Исландия – страната на водата и огъня. Наехме си кемпер и я обиколихме за четири денонощия. На запад, там, където е Рейкявик градовете са доста мънички и спретнати, в тях наложително има най-малко една черква и най-малко една градска баня, която е с естествено топла вода.
Когато тръгнахме на север, си мислехме, че е доста студено, само че не е по този начин, климатът си е като на останалите места, само че е доста картинно, тъй като растителността е доста ниска, защото горният пласт на почвата е разрушена - съвсем няма дървета, в случай че ги има са иглолистни. Има доста животни от ирландските известни коне до рошавите им овце. Но най-смайващо е по какъв начин се мени природата им единствено за няколко метра.
Пътуваш и виждаш голямо зелено поле, аз слязох и пипнах, беше като пълен персийски килим, в който краката ти потъват. И това докъдето ти стига погледът. Преминаваш идващия рид и виждаш черни пясъци, големи канари и няма една тревичка – никаква растителност.
Продължаваш и на идващия рид, отново до където ти стига погледа, се простира оранжево поле като лунен пейзаж, от който излизат водни извори с доста чудноват цвят вода като цимент… оказа се, че от тези почви се е произвеждал барут. Но като го гледаш чак е ужасно и се чувстваш все едно си посред фон на Холивудски филм за Марс. Много хубаво усещане ми направи, че всяка естествена забележителност, а те са създали всичко на естествена забележителност, е с безвъзмезден достъп.
Друго място, чиято природа доста ме е впечатлила, е Гватемала. Там джунглата е смайваща. Катерехме се по едни лиани, по едни дървета, като Маугли бяхме. Хората там също са впечатляващи. Много са благи, положителни и имат красиви очи, доста красиви и топли. За тях времето като че ли е спряло и тече по друг метод.
Къщите им са с архитектура, която не бях срещала на друго място – дървени с доста орнаменти отново от дърво и всяка е с друг цвят – синьо, керемидено. Но най-учудващо е, че са вдигнати на високо, все едно къщата стои на четири колони и под къщата можеш да видиш каруца или кола… толкоз са високи. И доста забавно, там безработицата е доста огромна, само че това като че ли не ги тормози, те в никакъв случай не бързат, пред всяка къща има висящ пъстър хамак, на който наложително лежи някой с единия крайник висящ свободно в профил. Може пък по тази причина да си подвигат къщите на колони, с цел да има къде да си вържат хамаците. Но единствено като я видиш тази панорама и се успокояваш и си казваш: За къде бързам?
Има ли нещо, което постоянно носиш в багажа си?
Не. Имам другарка, която постоянно си носи една дребна кукличка, когато пътува, само че аз в никакъв случай не съм се привързвала към нещо, което да желая постоянно да нося със себе си. Но пък обичам да протоколирам всичко, което ме е впечатлило от някое странствуване и да го придвижвам след това в блога ми.
В какво вярваш?
В себе си. Освен това се пробвам да науча децата си, че хората са положителни и от теб зависи дали ще можеш да извадиш на бял свят това положително.
От какво те е боязън?
Като всяка майка ме е боязън за децата ми. Ако преди желаех да скачам с бънджи с главата надолу, от момента, в който станах майка, към този момент ме е боязън от доста неща.
Какво е независимост?
Да мога да направя това, което желая, без да давам пояснения за какво го върша. Тоест да съм спечелила такова доверия в хората, които обичам, че да не им се постанова да изяснявам за какво върша съответно нещо. Дядо ми ме научи, че прекален светец и Богу не е мил, че може да бъркаме, само че това не ни прави неприятни хора.
Сега, когато се връщаш в Панагюрище с децата си, разказваш ли им за дядо ти, ходите ли в църквата, където той е бил духовник?
Развълнувах се от този въпрос, тъй като доста го обичах, той беше най-хубавият ми другар, остави доста мощен отпечатък във усещанията ми за света и във възпитанието ми... Да, описвам им доста за него. Ходим в църквата. Имаме негови фотоси и в България в къщата ни, и във Виена. Нося го на всички места със себе си и може би поради него най-силно се усещам у дома, когато съм в Панагюрище, макар че на всички места по света може да се почувстваш вкъщи. Но той ме връща тук - в Панагюрище.
Първото излизанеКогато се чухме по телефона за този диалог, Филипка беше чела рубриката ни и леко обезпокоена ми сподели: „ Не знам дали ще съм толкоз забавна, както другите ви събеседници “. А в действителност, разказът ѝ за пътешествията по света, преди да заживее в Австрия ме сграбчи с топлината и искреността си още с началото, което стартира по този начин: Още от дребна имам боязън, може да се е появил от някой филм, който съм гледала, само че имам боязън, че ще умра или в самолетна злополука, или при раждане. Но това не ме спря нито да стана майка два пъти, нито да отпътува на бригада в Щатите, когато бях на двадесет и три. И качвайки се на самолета си споделих: " Ми, в този момент какво да правиш, на двадесет и три си, видя много неща от живота, въпреки и единствено в България… би трябвало да се рискува. " И се качих на самолета.
Бяхме няколко индивида българи, летяхме през Париж, където останахме двадесет часа и беше необикновено прекарване, тъй като не бях излизала до тогава отвън страната ни и бях виждала другия свят единствено по малкия екран или по филми. Много се вълнувах, когато влязох в Нотр Дам, още повече, че бях израснала в църквата в Панагюрище. Спахме в колата, която бяхме наели тъкмо под Айфеловата кула – огромна романтика.
Когато кацнахме на летището в Чикаго, в Щатите, мащабите ме съкрушиха и се почувствах доста дребна и че върша нещо, за което май не съм готова. В същото време не ми се искаше и да помислям за връщане. Наехме кола, с която трябваше да се придвижим до Минесота, в което отивахме. И пристигна идващото ми тестване, тъй като се редувахме кой да кара колата и на мен ми се падна да карам през нощта. Всички в колата спяха, заваля пороен дъжд, фарове, камиони… на всички места към мен на тези великански автомагистрали. И там разбрах, че в Щатите могат да те изпреварват от двете страни. Нямаш визия какво е колата ти да се окаже в един миг сред два от техните големите тирове, като че ли си притиснат и ще те смачкат всеки миг. Не съм си представяла, че са толкоз огромни, наистина… Все едно си в тунел от камиони, толкоз ме беше страх… И макар уплахата ми не си разреших и за момент да кривна, тъй като отговорността за останалите в колата беше моя и тя ме крепеше. Най-сетне сетне стигнахме до Минесота, откъдето потеглихме към градчето, в което трябваше да стартира работа. Медора, САЩКогато стъпих в Медора, първото нещо, което ми подсети за дома беше люлякът, който видях да цъфти там. Откъснах си един, сложих го в книга за няколко дни, а по-късно го изпратих в писмо на мама. А Медора е неповторимо типично каубойско градче в Северна Дакота. В него живеят единствено петдесетина поданици. Невероятно мъничко уютно местенце, в което има една механа, която се споделя „ Iron Horse ”.
Като влязохме в нея все едно влизаш в нечий дом, толкоз задушевна беше ситуацията, а всички гости бяха с карирани ризи, с каубойските шапки и единствено дето Доли Партън не седеше измежду тях.
Само след доста малко време щях да се изумя какъв брой хора побира Медора през лятото, тъй като там всяко лято се играе, през целия сезон „ Медора мюзикъл “ - https://www.medora.com/.
Този мюзикъл е в чест на Теди Рузвелд, който след сватбата на щерка си е изпаднал в доста тежко психическо положение и там, в това градче, се е възстановил. Има една смешка, че всеки американец най-малко един път в живота си би трябвало да отиде и да го гледа.
Та „ Медора мюзикъл “ се играе в един парк, който се намира измежду хълмовете към градчето. В Северна Дакота релефът и ландшафът са доста характерно – с ниска растителност, каменисти, ниски скатове, тъкмо като в Дивия запад.
И измежду тази природа се строи една сцена. Актьорите и музикантите са събрани от цяла Америка и са облечени с типичните каубойски костюми.
Тази фотография е от Америка и е направена до сцената на мюзикъла, малко след представлението с Rey Anderson, американски артист, който играеше ролята на Теди Рузвелт и бяхме доста близки. Поддържахме връзка посредством писма и мейли години наред до последните му месеци живот, когато го полази заболяването на 20 век – рак. Той обичаше да се дефинира като моя американски дядо.Няма да не помни и един от локалните поданици – каубоя Кайл, и той участваше в мюзикъла. Ролята му беше да се появи на един от хълмовете, на които го осветяваше един прожектор и го проследяваше по какъв начин слиза по хълма с коня си, облечен в каубойските облекла. И някак чувството е доста родолюбиво, доста типично американско.
А ти какво работеше там?
Денем главната ми работа беше да върша салати в един от заведенията за хранене, само че също така и боядисвах в едно ранчо, а вечер в мюзикъла управлявах един прожектор. Беше неповторимо прекарване, тъй като работният ми ден започваше в шест сутринта. С колата ходех до ранчото и боядисвах три часа, след това тичах в ресторанта да върша салатите, и вечерта в осем до единадесет с прожектора на мюзикъла. И все пак не ми се искаш да си потегли оттова. Прибрах се единствено тъй като знаех, че мама доста ще тъгува за мен.
Как такава дребна общественост приема чужденци?
За тях не е оригиналност, тъй като всяка година поради мюзикъла там вървят доста младежи да работят и оказват помощ. И локалните са доста топли като усещане и доста любопитни да схванат колкото се може повече за мястото, от което идваш, ти какъв си, защо се бориш. Срещнах невероятни хора там, с които и до през днешния ден сме другари.
През последните две седмици от престоя ми в Америка сбъднах една от детските си мечи да обиколя страната и да видя Ниагара. Когато четях „ До Чикаго и обратно “ единствено гледах карата и не съм си помисляла, че някой ден в действителност ще отида там, а и фамилията ми на никое място не е пътувало, само че пък нищо не ми пречеше мощно да бленувам за това и то се сбъдна.
А Ниагара ми се стори грандиозно нещо, както прочее е и цяла Америка. Ниагара е знамение на природата, от тези, които ти демонстрират какъв брой си мъничък. Ние се приближихме до водопада с лодка, бяхме облечени с небесно сини дъждобрани, имаше и жълти, само че моят беше наследник, и все пак водата те залива целия, толкоз мощно пръска, когато пада от тази височина. А грохотът ѝ е немислим.
И знаеш ли ние бяхме толкоз въодушевени, щастливи, снимаме си, надвикваме водата… и в един миг поглеждам към кабинката на индивида, който управляваше лодката. Момчето до него, което му помагаше беше задрямало. И си помислих по какъв начин хората мечтаят да видят това знамение Ниагара и идват от целия свят, а той е всеки ден тук и за него не е никакво знамение, даже го налегнало такова досада, че е задремал… и даже вълнението на хората към този момент не го интересува...ВеликобританияГодина откакто се върнах от Щатите с бъдещия ми брачен партньор заминахме отново на бригада за Англия. И доста желая да направя паралел сред двете страни. Тотален дисонанс на чувството от това по какъв начин бяхме посрещнати в Америка и Англия… В Америка не знаеха къде е България и ни одобряваха доста добре. А в Англия всички знаеха и ни одобряваха по доста отрицателен метод. Като хора от Третия свят и това доста ми тежеше. Първите седмици всяка вечер плачех за какво съм отишла там, какво диря, за какво не съм си в България, където никой няма да се държи толкоз неприятно с мен. Но мина и беше добър опит! Интересното е, че когато години по-късно още веднъж посетих Англия, към този момент като част от екипа на огромна компания, отново знаеха, че съм българка, само че отношението беше радикално друго. Детството, Панагюрище, БългарияПораснах в Панагюрище, родния ми град. И тъй като до осми клас се занимавах с доста спорт, съвсем професионално, не бях от най-ученолюбивите, никак не ми се четяха книги. И по този начин, в края на осми клас се оказах с тапия 4.11, с която трябваше да аплайвам. А моята фантазия беше да изучавам в художествена гимназия, само че тя беше в Пазарджик и мама ми сподели: „ Хубаво е да учиш там, само че ще ми е доста мъчително да не те виждам по цяла седмица “. Това ми беше задоволително, с цел да се откажа от това предпочитание.
Започнах да обикалям учебните заведения в Панагюрище дружно с дядо ми, който беше духовник и най-хубавият ми другар. И до момента в който с него обикаляхме от учебно заведение на учебно заведение, шефовете ми споделяха: „ Ама по какъв начин може, внучката на отец Филип си, а да имаш такава ниска тапия? В каква компетентност да те одобри в този момент?... “ И на мен ми стана толкоз неловко и мъчително, че посрамвам дядо ми, и оттогава започнах да изучавам! И си споделих, че в никакъв случай повече няма да слагам някого, който обичам и ме обича в такава неуместна обстановка.
И по този начин приключих колеж по оптика с желанието след това да изучавам в МЕИ, тъй като доста обичах да рисувам. Приеха ме с МЕИ по специалността, която желаех, само че там имаше толкоз доста математика, която не е моето нещо, че не продължих. Така аплайвах в Софийския и приключих социология, тъй като ми беше забавно да изучавам за хората и обществата. Но някак не се виждах като социолог, по тази причина приключих магистратура „ Европеистика “.
Мисля си какъв брой е необичайно това образование на нашето потомство, безусловно да завършиш университет незабавно след гимназия и в случай че не го направиш, като че ли си пропилял огромни шансове и даже живота си. А то в действителност не е по този начин. Много по-добре е да си дадеш време да поработиш разнообразни неща, да видиш какво в действителност ти харесва и тогава да решиш какво да учиш. Така ще има доста повече смисъл и в ученето, и в метода, по който го възприемаш.
В Австрия, където пребивавам сега, просветителна система е проведена по напълно друг метод и имам една другарка, която работи като HR без каквото и да било магистратура, и ми споделя, че се радва, че не е записала да учи какво да е, тъй като опитът, който е натрупала до този миг, ѝ дава доста по-ясна визия към какъв профил желае да се насочи.
След университета започнах работа в колцентър. След това работих в разнообразни български компании като проджект управител. Сега имам брачен партньор, две деца и котка на 10 години, която от Фродо се оказа Фрида, тъй като когато я взехме беше на към две седмици, цялото свърталище беше изхвърлено до кофата и не можахме да определим пола ѝ. И взехме решение, че е момченце, а тъкмо тогава гледахме „ Властелинът на пръстените “ и аз доста харесвах името и бях споделила на брачна половинка ми, че в случай че имаме домакински любим, ще се споделя безусловно Фродо. Но като разбрахме, че е момиченце я прекръстихме на Фрида и то отново поради филм за Фрида Кало, който бяхме гледали неотдавна.
Защо реши да живееш отвън България?
През 2007 се оженихме със брачна половинка ми. Сбъдна ми се още една детска фантазия – дядо ми да ме венчае. Забременях и през първото ми майчинство в България започнах да се сблъсквам с неща, които просто не можех да приема. Може да ти се стори необичайно, само че едно от нещата, които най не ми харесват в България е мръсотията. Докато живеех тук, проведох акции с другари всеки ден да подвигаме и изхвърляме по най-малко един отпадък от земята. Или в случай че видя някой да си хвърля фаса на улицата да го спра и да го помоля най-учтиво да го постави в кофата за отпадък.
Когато се роди първото ни дете, живеехме в София, в Дървеница, и дори нямаше тротоар, по който да вървя умерено с количката, камо ли подлез, през който да пресечем булеварда. Движех се до една мантинела на булеварда с едно тротоарче, което не побираше количката. Да не приказваме за бездомните кучета по улиците. Дойде второто майчинство, две години по-късно, и отново същата тъга, а и казусът с детските градини се появи. Всичко беше толкоз мъчно на битово равнище и един ден ми писна от всичко това и споделих на мъжа ми, че желая да се махнем от България. Избрахме Австрия, където живеем и до през днешния ден, тъй като е доста обществена страна, тя е центърът на Европа, в това време е покрай България, имахме другари там, а и искахме да си усъвършенстваме немския.
АвстрияИ първо отпътувах аз, след това се реалокира цялото семейство. С Австрия се харесахме от пръв взор. Разбира се, тя ни даде няколко урока по дисциплинираност и мотивация освен да научим езика както би трябвало, само че и за цялостния взор върху живота. Сега работя като IT в една банка. ПътешествиятаСъс брачна половинка ми търсим естествените чудеса. Не ни интересуват толкоз доста градовете, тъй като те все по нещо си наподобяват, само че има места по света с такава неповторима природа, че дъхът ти стопира. Например последното ни пътешестване беше до Исландия – страната на водата и огъня. Наехме си кемпер и я обиколихме за четири денонощия. На запад, там, където е Рейкявик градовете са доста мънички и спретнати, в тях наложително има най-малко една черква и най-малко една градска баня, която е с естествено топла вода. Когато тръгнахме на север, си мислехме, че е доста студено, само че не е по този начин, климатът си е като на останалите места, само че е доста картинно, тъй като растителността е доста ниска, защото горният пласт на почвата е разрушена - съвсем няма дървета, в случай че ги има са иглолистни. Има доста животни от ирландските известни коне до рошавите им овце. Но най-смайващо е по какъв начин се мени природата им единствено за няколко метра.
Пътуваш и виждаш голямо зелено поле, аз слязох и пипнах, беше като пълен персийски килим, в който краката ти потъват. И това докъдето ти стига погледът. Преминаваш идващия рид и виждаш черни пясъци, големи канари и няма една тревичка – никаква растителност.
Продължаваш и на идващия рид, отново до където ти стига погледа, се простира оранжево поле като лунен пейзаж, от който излизат водни извори с доста чудноват цвят вода като цимент… оказа се, че от тези почви се е произвеждал барут. Но като го гледаш чак е ужасно и се чувстваш все едно си посред фон на Холивудски филм за Марс. Много хубаво усещане ми направи, че всяка естествена забележителност, а те са създали всичко на естествена забележителност, е с безвъзмезден достъп.
Друго място, чиято природа доста ме е впечатлила, е Гватемала. Там джунглата е смайваща. Катерехме се по едни лиани, по едни дървета, като Маугли бяхме. Хората там също са впечатляващи. Много са благи, положителни и имат красиви очи, доста красиви и топли. За тях времето като че ли е спряло и тече по друг метод. Къщите им са с архитектура, която не бях срещала на друго място – дървени с доста орнаменти отново от дърво и всяка е с друг цвят – синьо, керемидено. Но най-учудващо е, че са вдигнати на високо, все едно къщата стои на четири колони и под къщата можеш да видиш каруца или кола… толкоз са високи. И доста забавно, там безработицата е доста огромна, само че това като че ли не ги тормози, те в никакъв случай не бързат, пред всяка къща има висящ пъстър хамак, на който наложително лежи някой с единия крайник висящ свободно в профил. Може пък по тази причина да си подвигат къщите на колони, с цел да има къде да си вържат хамаците. Но единствено като я видиш тази панорама и се успокояваш и си казваш: За къде бързам?
Има ли нещо, което постоянно носиш в багажа си?
Не. Имам другарка, която постоянно си носи една дребна кукличка, когато пътува, само че аз в никакъв случай не съм се привързвала към нещо, което да желая постоянно да нося със себе си. Но пък обичам да протоколирам всичко, което ме е впечатлило от някое странствуване и да го придвижвам след това в блога ми.
В какво вярваш?
В себе си. Освен това се пробвам да науча децата си, че хората са положителни и от теб зависи дали ще можеш да извадиш на бял свят това положително.
От какво те е боязън?
Като всяка майка ме е боязън за децата ми. Ако преди желаех да скачам с бънджи с главата надолу, от момента, в който станах майка, към този момент ме е боязън от доста неща.
Какво е независимост?
Да мога да направя това, което желая, без да давам пояснения за какво го върша. Тоест да съм спечелила такова доверия в хората, които обичам, че да не им се постанова да изяснявам за какво върша съответно нещо. Дядо ми ме научи, че прекален светец и Богу не е мил, че може да бъркаме, само че това не ни прави неприятни хора.
Сега, когато се връщаш в Панагюрище с децата си, разказваш ли им за дядо ти, ходите ли в църквата, където той е бил духовник?
Развълнувах се от този въпрос, тъй като доста го обичах, той беше най-хубавият ми другар, остави доста мощен отпечатък във усещанията ми за света и във възпитанието ми... Да, описвам им доста за него. Ходим в църквата. Имаме негови фотоси и в България в къщата ни, и във Виена. Нося го на всички места със себе си и може би поради него най-силно се усещам у дома, когато съм в Панагюрище, макар че на всички места по света може да се почувстваш вкъщи. Но той ме връща тук - в Панагюрище.
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ