Фейсбук Илиана Раева сподели подробности около най-критичните моменти с българските гимнастички

Фейсбук Илиана Раева показа детайлности към най-критичните моменти с българските гимнастички на Игрите в Рио. И освен - ето какво сподели тя пред: 

- Г-жо Раева, митове се носят по какъв начин сте отишли при Мария Гигова, с цел да кажете, че ще се кандидатирате за президент и ще се изправите против нея. Какво тъкмо се случи на този диалог?

- Мария Гигова за мен беше и е доста специфичен човек. Тя е била мой тласък като гимнастичка, треньор и началник. Имах голямо предпочитание да стана президент. В същото време имах и почит към нея. Не ми беше леко. Казах й, че желая да излезе през парадната врата, а не да се борим на конгреса. Не желаех да надвивам Мария Гигова. Исках тя да ме уточни за заместител. Нейният аргумент беше, че й остава още една година от мандата. Ходих два пъти при нея. Видях и усещах по какъв начин върви моята обиколка в страната. Хората ми имаха вяра. При второто вървене още веднъж споделих, че ще я победя. Но тя въпреки всичко е Мария Гигова. Боец. Дълбоко вярваше, че ще завоюва. Четири клуба ми споделиха, че ще гласоподават за нея, тъй като е направила толкоз доста. Беше мъчно за мен, за Мария и за всички. Никъде в различен български спорт не е имало такова почитание сред двамата претенденти. Веднага включих Мария в управителния съвет. Не мога да си показва гимнастиката без нея.

- Защо огромна част от спортните федерации не престават да се оплакват, че страната не дава задоволително пари, вместо да търсят спонсори?

- Още от основаването на клуб " Илиана " до през днешния ден не стопирах да вървя и да блъскам на вратите за помощ и спонсори. Имам колежки, които считат, че това е срамно. Не единствено не е срамно, а с това се гордея най-вече, тъй като съумях да оказа помощ на художествената гимнастика. Това, което върших, не е елементарно. Трябва да си малко вманиачен. Вярвам, че " светът е на лудите ". Трябва доста да вярваш и да нямаш терзания. Първият човек, при който отидох, беше Васил Божков. Той ми стана спонсор. Тогава през 90-те години тъкмо беше направил " Еврофутбол ". Такива неща му наговорих... Как ще направя международни първенци. Как ще направя олимпийски първенци. Как това е най-женственият спорт и би трябвало да ни подадат ръка. Сигурно приказвах 15 минути, без да спра. Той седеше, гледаше ме и се смееше. Вика: " Илиана, от кое място си толкоз сигурна, че ще направиш международни първенци? Ще ти оказа помощ, тъй като желая да оказа помощ на един спорт. Много почитам мъжа ти и вас като семейство ". Вече не можех да работя на стадион " Васил Левски ". Моят клуб стана голям. Над 100 деца подготвителни групи и тимове във всички възрасти. Започнах да обикалям София и да виждам полянки. Толкова не бях в час с нещата през 97-98 година. Харесах си празната полянка до НДК. Отидох при кмета на община " Лозенец ". Обясних за полянката и по какъв начин желая да построя там зала. Той ме гледаше и не можеше да повярва на очите си. Отговорът беше: " Илиана, по какъв начин ще ти дам такава полянка? Това е парадокс! " А аз по този начин му се молех. Не изпитвах грам терзание. Имам десетки такива случки.

- Как се преместихте на стадион " Георги Аспарухов " и станахте комшии с Нешка Робева?

- Каква борба беше. Кольо Проданов от спортната гимнастика, ръководител на клуб " Левски ", пристигна при мен. Каза ми, че тяхната зала е средище на наркомани. С опрощение, вървят хората по потребност. Всичко е счупено. Помоли ме да намеря спонсор. Това беше 1999. Видях голяма зала, близнак на залата на Нешка. Без прозорци, а вътре смут. Котки, кучета, плъхове спят. Отидох при Владимир Грашнов, извънреден човек. Казах му, че ще възродя всички спортове. Само да помогне, с цел да ремонтираме залата. Разделихме я на половина със спортната гимнастика. Беше с невисок таван, само че беше нов дом. За мен беше замък. Грашнов даде строителна компания, която стартира ремонтите. Ако знаете по какъв начин я взех! Нешка сподели: " Не! Аз желая тази зала! " Стоян Хранов беше ръководител на " Левски ". Застана до мен. Каза: " Нека да дадем късмет на Илиана, няма къде да работи. Нешке, ти имаш зала. " Направи се Управителен съвет на състезателен клуб " Левски ". Казаха се доста тежки думи по мой адрес и по адрес на мъжа ми. Обяснявах кои сме и за какво желая залата. Нешка беше изрично срещу. С 12:3 гласа залата се даде на мен. Направихме цялостен ремонт. Оправихме канализацията, съблекалните, баните и офис пространства. Радвам се, че към този момент девет години Ина Ананиева е президент на клуба и се оправя ослепително.

- Какво казвате на внучетата, когато ви попитат за какво не си играете с тях, а отивате на следващата среща за художествената гимнастика?

- Откакто най-голямата внучка Илиана порасна, цяла седмица идваше всеки ден на работа с мен, тъй като й беше забавно. Малката й сестричка Асиана живее с нас у дома. Веднага след олимпиадата баба отиде при третата внучка на морето и седнал съм 10 дни, с цел да й се порадвам. Отношението към моето семейство е радикално друго. Друг свят и друга планета. При всички случаи е имало моменти, в които съм липсвала. Моите деца упражняваха. Бяха заети тъкмо толкоз, колкото майка им и татко им. Сутрин ставаха за учебно заведение, след това упражняваха тенис или гимнастика. Вечер постоянно сме били дружно. На 14 години отпътуваха. Едната за Испания, а другата за Гърция. Върнаха се, когато бяха на 20. Имах доста прекрасен тим като треньорка в " Левски ". Но когато трябваше да предпочитам дали гимнастиката, или работата на Наско като футболист, тъкмо за две секунди взех решението, че потеглям с мъжа и децата, с цел да бъде той спокоен и да мисли за своята кариера. Винаги съм чувствала голяма поддръжка от него. Много неща съм научила от Наско. Много по-различен началник е от мен. Компромиси не прави! Аз може и да направя. Понякога ми е казвал, че греша. Когато става въпрос за високо спортно майсторство, не би трябвало да има сантименти. И се е оказвал прав.

- Когато би трябвало да кажете на някой играч, че към този момент няма бъдеще в гимнастиката, по какъв начин го правехте?

- Била съм от другата страна. Като играч. Помня моето отричане. Донесе ми голяма болежка и засегнатост. Трябваше доста да внимавам прекарването да не се окаже решаващо за взимане на неправилни решения. В годините се научих по пътя на убеждението да накарам някой самичък да изживее голготата, че би трябвало да се разделим. Не единствено за състезателите, само че и за хора от екипите важи. Не е леко, само че става въпрос за народен тим. Не би трябвало да се вършат взаимни отстъпки. Готова съм да претърпявам ругатни и обиди, само че да съумяваме.

- Когато свалите желязната маска след сходно решение, по какъв начин вътрешно преживявате тези тежки думи?

- Трябва да виждам напред. Нямам право на сантименти, тъй като ще съсипя нервната си система и способността да управлявам нещата. Сигурно звучи грубо. Понякога би трябвало да бъдеш подобен, какъвто споделя Наско - праволинеен. Това е народен тим. Не е тинтири-минтири. Не ги повеждам на екскурзии. Искам да се печели. Демокрацията отприщи мисли и настройки, поради които хората не помнят, че в спорта се желае лишаване. Трябват жертва, аскетизъм, кански труд, с цел да постигнеш задачата.

Не знам какво щях да направя, в случай че бях наясно, че кракът на Мадлен Радуканова е строшен. 80% щях да й кажа, че би трябвало да играе. Но има едни 20%, които щяха да ми скъсат сърцето и душата. Слава на Бога, че нито знаех по какъв начин Любомира Казанова е със строшен крайник в Рио, нито знаех, че Мадлен е със строшен крайник. Излизаше от първото комбиниране, а аз вървях с нея. Тя вика: " Много ме боли, загивам от болежка. Не мога да стъпя ". Веднага й споделих: " Не показвай никога, че те боли! Ще разконцентрираш девойките. " А тя: " Не разбирате ли, че загивам от болежка ". " Не, не! Трябва да играеш! " незабавно отвърнах. Нямаше да й кажа тези неща, в случай че знаех, че кракът е строшен.

Две минути и половина, които за нея са били два века и половина болежка. Има значими моменти, които може да се окажат камъчето, което да преобърне каруцата. Много пъти върша и приказвам неща, които по-късно не знам по какъв начин съм ги направила. Може да ви прозвучи налудничаво, само че имам вяра, че някаква мощ ме води по този път. Това е подарък Божи. Когато се случат най-страшните неща, съм подготвена да приема целия свят върху главата си. Както се случи с Цветелина Стоянова.

Само и единствено да запазя тима и Ина Ананиева. Толкова се усещах изтощена преди олимпиадата. Чудех се дали да пътувам. Слава на Бога, че отидох в Токио, както и на европейското в Израел, когато се случиха нещата с Цветелина. Не ми се пътуваше и тогава. Ако не бях на място, тимът се разпадаше. Те се отказваха от игра. Тука по същия метод. Боряна Калейн изпадна в страшна, неповторима и невиждана до този миг предстартова тресчица. Не желае да играе на олимпийски игри. " Не, не мога. Аз ще се проваля ", споделяше. И по този начин 10 дни.

Какво ли не пробвах. С положително, с неприятно и с всичко, което съм чувала от психолози. Опитах се да я стресна, с цел да я изкарам от вцепенението. Успях чак на деветия-десетия ден. На потегляне към олимпийското село. Да се върне онази Боряна, която си има вяра и може да играе. Въпреки всичко това е най-спокойното ми съревнование в кариерата като началник. Много изживях, когато видях първото място. Нещо, за което се страхуваш да мечтаеш. Нямате визия какво победихме!