Фернанду Песоа е роден на 13 юни 1888 г. в

Фернанду Песоа е роден на 13 юни 1888 година в Лисабон. Един от прадедите му е изгорял на клада от Инквизицията. Баба му постоянно е имала пристъпи на безумство. Когато четете творбите на португалския публицист, ще откриете очевидни следи от това му „ завещание “. Той е приет за един от най-значимите създатели в историята на португалската литература. От ранна възраст усеща, че носи в душата си доста разнообразни души. На дванадесет години печели книжовен конкурс, който му отваря вратите на всички британски университети. Под полухетеронима Бернарду Суареш води 20 години своя съкровен дневник „ Книга на безпокойството “, книга, оповестена след гибелта му.

В „ Книга на безпокойството “ се споделя за тъгата и меланхолията, за разочарованието от света, за посредственото битие, определено като висша форма на мъдростта и иронията. Това е пътен дневник на най-неподвижния и най-равнодушния към пътешествия сред поетите и в същото време - книга на радостното замайване от силата на въображението и монолог, диалогично отворен към потомците, търсещи истините за себе си, за изкуството, за живота и за гибелта.

Фернанду Песоа умира на 30 ноември 1935 година от цироза в Лисабон. Оставя повече от 25 000 ръкописа, цяла литература, подписана с разнообразни хетероними. Тяхното дешифриране от Лисабонската академия по литература продължава. Световната му популярност като неповторим талант и един от огромните поети на ХХ век надминава личните му пророчества.

(Fernando Antonio Nogueira Pessoa, 1888 ~ 1935)

Това, което съгласно мен поражда дълбокото ми чувство за противоречие с другите, е, че болшинството мисли с възприятията си, а аз усещам с мисълта си… За елементарния човек да чувстваш, значи да живееш, а да мислиш, значи да умееш да живееш… За мен да мислиш, значи да живееш, а да чувстваш, значи просто да подхранваш мисълта.

Отлагай всичко. Не бива в никакъв случай да се прави през днешния ден това, което и на следващия ден може да не се свърши. А и изобщо не е нужно да се прави нещо, било то на следващия ден, или през днешния ден.

Само едно нещо ме удивлява повече от нелепостта, с която множеството хора живеят личния си живот: това е благоразумието, съдържащо се в тази нелепост. Еднообразието на елементарните съществувания е привидно ужасяващо.

Друг живот има градът нощем. Друга душа има гледащият нощта. Вървя неразбираем и похитен, нереално чувстващ. Все едно съм разказана от някого история, и то така добре разказана, че се подвизава съвсем телесно из този свят-роман при започване на една глава: „ В този час можеше да се види по какъв начин един човек постепенно върви по улица… ”

Кога ще свърши всичко това, тия улици, из които повличам нищетата си, и тия стъпала, по които гуша своя мраз и усещам ръцете на нощта през моите дрипи? Ако в миналото Бог пристигна да ме потърси и ме води в своя дом, с цел да ми даде топлота и любов... Понякога си го мисля и рева с наслада при мисълта, че мога да си го помисля... Но вятърът брули улицата и листата падат на тротоара... Вдигам взор и виждам безсмислените звезди... И от всичко това оставам единствено аз, оскъдно изоставено дете, което никоя Обич не ще да осинови и никое Приятелство не желае за приятел в игрите. Ужасно ми е студено. Чувствам се изтощен в своята самотност. Върви да търсиш, Ветре, моята Майка. Отведи ме в Нощта към непознатия ми дом...

Тъй велика е скуката, така могъщ ужасът, задето съм жив, че не разбирам кое може да послужи като успокоително, противоотрова, еликсир или средство за давност. Сънят ме ужасява като всичко. Смъртта ме ужасява като всичко. Еднакво невероятно е да ходя, и да спра. Надеждата и безверието са равностойни по мраз и пепел. Аз съм етажерка с празни буркани.

Не знам какво обичам или какво не обичам. Отучих се да обичам, не зная по какъв начин се обича, забравих вълненията или мислите, по които нормално се познава, че обичаме или желаеме да обичаме. Не знам кой съм или какво съм. Като заровен под срутена стена, лежа под рухналата пустош на цялото мироздание. И така ходя по личните си следи, до момента в който настане нощи ласкавата опция да бъда друг погали като ветрец начеващото ми неспокойствие от себе си.

Присъствал съм неизвестно на последователното западане на живота ми, на бавното поражение, на всичко което съм желал да бъда. Мога да кажа с онази правота, чиято гибел не се отбелязва с цветя, че няма нещо, което съм желал или мечтал даже за момент с едничкия блян за този момент и да не се е разрушило на прахуляк под прозорците ми като пръст, полетяла все едно камък от саксия на висок етаж. Изглежда даже, че ориста се е старала постоянно да ме накара първо да обикна или пожелая предначертаното от нея, с цел да установя на следния ден, че го нямам или не ще го имам.

Присмехулен фен на самия себе си, въпреки всичко в никакъв случай не се обезсърчих да следя живота. И защото през днешния ден знам авансово, че всяка смътна вяра ще бъде разсеяна, преживявам особеното наслаждение да предвкуся занапред разочарованието, примесено с вярата, както горчиво със сладко придава наслада на сладкото, очебийно от горчивото. Аз съм тъмен пълководец, изгубил всички борби, който с приятност от замисъла чертае на своите карти детайлностите от гибелното си оттегляне в навечерието на всяка една своя борба.

Едни споделят, че без вяра животът е неосъществим, други споделят, че с вяра животът е празен. Аз през днешния ден пребивавам без вяра и без обезсърчение, по тази причина за мен той просто е външна картина, включваща и мен, а аз я следя като зрелище без завръзка, предопределено единствено да радва очите – откъслечен хоровод, клатене на листа от вятъра, цветна игра на слънчевата светлина по облаци, секване на старинни улици напосоки, през несъответствуващи точки на града.

Аз съм нещо като карта за игра от старинна и незнайна багра, останала само от изгубеното тесте. Нямам значение, не си знам цената, няма с какво да се сравня, та да намеря себе си, нямам защо да послужвам, та да се опозная. И както се разказвам в поредни облици – не без правота, само че с неистини – оставам повече в облиците, в сравнение с в себе си, изказвам се до такава степен, че изгубвам същността си, пиша с душата си като с мастило, което не служи за нищо друго с изключение на за писане. Но реакцията остава и още веднъж се помирявам. прибирам се в себе си към това, което съм, въпреки то да е нищо. И нещо като сълзи без стенание пари в немигащите ми очи, нещо като небивала паника люто изприщва сухото ми гърло. Ала не знам, уви, какво ли щях да оплача, в случай че бях плакал, нито за какво не съм го оплакал. Измислицата ме съпътства като моята сянка. И в случай че желая нещо, то е да дремя.

Зора в полето ми работи добре, зора в града добре и зле, и по тази причина ми работи повече от добре. Да, тъй като пробудената по-голяма вяра има, като всяка вяра далечния и носталгичен привкус на нищожност. Полското утро съществува, градското утро дава обещание. Едното вдъхва живот, другото поражда мисли. А аз постоянно ще усещам като великите прокълнати, че да мислиш коства повече, в сравнение с да живееш.

Купувачите на непотребни движимости са постоянно по-мъдри в сравнение с си мислят - купуват си дребни фантазии. При покупката стават деца. Всички дребни непотребни движимости, чийто тип ги примамва да си ги купят, като знаят, че имат пари, те получават с щастливото изражение на дете, събиращо миди по плажа - този облик като никой различен придава цялото допустимо благополучие. Събира миди по плажа! За детето нито една не наподобява на друга. То заспива, стиснало в ръка двете най-красиви и когато му ги лишават или попилеят - какво закононарушение, да му откраднат външни парченца душа, да му изтръгнат късчета фантазия! - то плаче като Бог, комуто са откраднали преди малко основана галактика.

Винаги съм считал, че доблестта е да постигнеш недостижимото, да живееш където не си, да бъдеш по-жив след гибелта, в сравнение с приживе, в резюме, да осъществиш нещо мъчно, неуместно, да преодолееш като спънка самата действителност на света.

Всичко е с нас, а ние сме всичко, само че каква изгода от това, щом всичко е нищо?

Човекът с правилен нюх и достоверен разум, в случай че е угрижен от злото и неправдата в света естествено търси да я поправи, и ще я открива в личното си създание. Това дело ще му отнеме цялостен живот.

Боли ме главата и вселената. Физическите болки, по-болезнени от душевните, развиват посредством отражение в духа несъдържащи се в тях нещастия. Предизвикват неспокойствие от всичко, което нали е от всичко, не изключва нито една звезда…Боли ме вселената, тъй като ме боли главата. Но в реалност ме боли не същинската галактика, тази, която съществува, тъй като не знае, че живея, а другата, моята, която в случай че заровя пръсти в косите, ми внушава чувството, че страда всеки косъм, единствено с цел да ми аргументи страдалчество.

Животът може да се усеща като стомашно гадене, съществуването на личната душа-като мускулна тресчица. Когато е остро осезаема, безутешността на духа отдалеко залива на талази тялото и задочно боли.

Литературата е най-приятния метод да игнорираш живота.

Щом животът ни е дал затворническа килия, дано се опитаме да я украсим в случай че не с друго, най-малко със сенки от фантазиите си, рисунки и пъстри багри.

За да си популярен, бъди повсеместен: нищо твое не преувеличавай или изключвай. Бъди цялостен във всяко нещо. Влагай всичко каквото си и в най-малкото, което вършиш. Тъй във всяко езеро свети цялата луна. Защото живее нависоко.

Мина каляската по пътя и се отдалечи; а пътят не стана по-красив или по-грозен. Такава е човешката активност в света. Нищо не лишаваме, нищо не добавяме; минаваме-забравяме. А всеки ден слънцето е тъкмо.

Живей живота си, дано не те живее той.

Не е задоволително да отвориш прозореца,
За да видиш полята, реката.
Не е задоволително да не си кьорав,
За да виждаш цветята, тревите.
Трябва да нямаш и философия, никаква.
С философия няма цветя: има хрумвания.
Има единствено всеки един от нас, като мазе.
Има единствено затворен прозорец и целият свят навън;
И една фантазия какво би могло да видиш, в случай че прозореца отвориш,
А то в никакъв случай не е каквото виждаш щом прозореца отвориш.

Снимки: Academic Dictionaries and Encyclopedias, Wikipedia