Българският пантеон
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
На 20 и 21 август 1874 година се състояло заседание на Българския революционен централен комитет. То трябвало да извади революционната емиграция от летаргията, обхванала я след обесването на Васил Левски година и половина по-рано.
Избран бил нов Централен комитет в състав Любен Каравелов, Христо Ботев, Олимпий Панов, Киряк Цанков и Тодор Пеев. Малко по-късно за заместител на Левски в България бил избран бъдещият министър-председател на България Стефан Стамболов.
Петима от тези шестима души – без Ботев - доживяват Освобождението. Каравелов умира на идната, 1879 година, от туберкулоза, на 35 години. На толкоз умира и Олимпий Панов, героят от Сръбско-българската война. Разстрелян е в Русе за присъединяване си в русофилския протест през 1887.
Тодор Пеев доживява до 62-годишна възраст и заема разнообразни длъжности в Княжеството. Самоубива се през 1901 година, отчаян от следосвобожденската реалност.
Киряк Цанков умира на 56 години от естествена гибел, като преди този момент прави дипломатическа кариера, за малко е и министър на външните работи.
За Стефан Стамболов се знае. Умира на 41 години от раните си на 18 юли 1895, откакто три дни преди този момент е посечен в центъра на столицата София от наемни убийци.
На 2 юни почитаме Ботев, само че и всички тези хора, дали живота си за България. И мнозина още, починали без време в млади и мощни години.
Средната възраст, до която са доживели тези шестима от най-изявените дейци на българската национална гражданска война, цветът на нацията по това време, е 42 години. От естествена гибел са умряли двама, в случай че туберкулозата се брои за естествена гибел. Двама са убити от свои, един се самоубил, за Ботев още се спори.
Така наподобява българският мавзолей.
Когато революцията победи, идеалистите стават непотребни. И идват „ практичните “.
И в този момент е по този начин. Българската политика систематично изхвърля идеалистите и отваря място за „ практичните “. Не го споделям като упрек или недоволство. Само като констатация.
Но си мисля, че България би била по-различна, в случай че умеехме да съхраняваме хората, които не мислят единствено за парата. За страдание не съумяваме.
На 20 и 21 август 1874 година се състояло заседание на Българския революционен централен комитет. То трябвало да извади революционната емиграция от летаргията, обхванала я след обесването на Васил Левски година и половина по-рано.
Избран бил нов Централен комитет в състав Любен Каравелов, Христо Ботев, Олимпий Панов, Киряк Цанков и Тодор Пеев. Малко по-късно за заместител на Левски в България бил избран бъдещият министър-председател на България Стефан Стамболов.
Петима от тези шестима души – без Ботев - доживяват Освобождението. Каравелов умира на идната, 1879 година, от туберкулоза, на 35 години. На толкоз умира и Олимпий Панов, героят от Сръбско-българската война. Разстрелян е в Русе за присъединяване си в русофилския протест през 1887.
Тодор Пеев доживява до 62-годишна възраст и заема разнообразни длъжности в Княжеството. Самоубива се през 1901 година, отчаян от следосвобожденската реалност.
Киряк Цанков умира на 56 години от естествена гибел, като преди този момент прави дипломатическа кариера, за малко е и министър на външните работи.
За Стефан Стамболов се знае. Умира на 41 години от раните си на 18 юли 1895, откакто три дни преди този момент е посечен в центъра на столицата София от наемни убийци.
На 2 юни почитаме Ботев, само че и всички тези хора, дали живота си за България. И мнозина още, починали без време в млади и мощни години.
Средната възраст, до която са доживели тези шестима от най-изявените дейци на българската национална гражданска война, цветът на нацията по това време, е 42 години. От естествена гибел са умряли двама, в случай че туберкулозата се брои за естествена гибел. Двама са убити от свои, един се самоубил, за Ботев още се спори.
Така наподобява българският мавзолей.
Когато революцията победи, идеалистите стават непотребни. И идват „ практичните “.
И в този момент е по този начин. Българската политика систематично изхвърля идеалистите и отваря място за „ практичните “. Не го споделям като упрек или недоволство. Само като констатация.
Но си мисля, че България би била по-различна, в случай че умеехме да съхраняваме хората, които не мислят единствено за парата. За страдание не съумяваме.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ