Доц. д-р Владимир Велинов, лидер на Българската психиатрична асоциация, пред „Труд“: Политическата шизофрения не е болест за лекуване
Европейски психиатри пристигнаха за мониторинг у нас. Оказва се, че “Кварталният умопобъркан ” – индивидът, който си приказва самичък, или си мисли, че съседите го обгазяват, или точи нож на тротоара, откакто е умъртвил татко си – се е прочул в Европейски Съюз като българска марка. Защо по този начин? Защо българската психиатрична промяна не се случва, а рискови луди плашат минувачите по улиците? Питаме за това доцент доктор Велинов – един от най-изтъкнатите български психиатри и водач на браншовата им организация. За същото ще го питат и сътрудниците му от Европейската психиатрична асоциация – проф. Галдеризи (председател), проф. Гебели, доктор Бецолд и доктор Киласпи, които са от през вчерашния ден в България.
– „ Хора с психологични увреждания не могат да се разхождат свободно на всички места. Те би трябвало да се задържат и охраняват “. Така сподели вътрешният министър Радев, откакто болен от шизофрения умъртви татко си и преби майка си “. Съгласен ли сте с него, доктор Велинов?
– Това изказване е неуместно. Хората с психологични увреждания са жители на републиката и имат всички права като такива. Те не са хомогенна група. Според международната статистика минимум една трета от всички нас са с психологични проблеми. Болните с увреждания също не са дребна част от популацията. Само незначителна част от психологично болните са рискови за себе си или за близките. Останалите са страдащи хора, пациенти и се нуждаят от грижи, внимание и лекуване. Да, дребната група – рисковите пациенти – би трябвало да бъдат под сериозна настойчивост – и на обществото, а освен на околните им, които най-често са жертва на държанието им и на психиатричните служби, които са с прекомерно непретенциозен капацитет. Тези заболели в действителност би трябвало да бъдат следени. Но ограниченията и към тях следва да са на първо време медицински и единствено в изключителни случаи контролиращи, с интервенция на полицията. Въпросът кой би трябвало да овладее в началото рисковото държание на психичноболния има еднопосочен отговор: полицията! – тя е органът, който подсигурява сигурността на жителите и при нужда следва да се намеси неотложно. После следва да се обясни естеството на антисоциалното държание и в случай че се откри, че е артикул на психологична болест, пациентът да бъде ориентиран за здравно обслужване. Да, обслужване, а освен лекуване. В обслужването следва да бъдат включени психолози, обществени служащи, културотерапевти, трудотерапевти, чиновници на религиите. То следва да се реализира в болнични психиатрични заведения с по-висока или умерена степен на сигурност, съгласно степента на антисоциална заплаха. Когато е допустимо, лекуването може да бъде и извънболнично, амбулаторно.
– Министър Радев заяви, че по заповед на премиера разговарял със здравния министър да се промени законодателството по този начин, че психичноболните да бъдат прибрани. Вие сте доайен на правосъдните психиатри, в случай че ви извикат за съвет законодателите, какво ще им кажете?
– Какво да им кажа? И преди, като ръководител на психиатричната асоциация съм изпращал разнообразни отзиви и хрумвания до разнообразни институции, само че с изключение на един фиктивен отговор от едно министерство, друго не се случи. А здравното министерство не благоволи даже официално да ми отговори. „ Прибирането “ на душевно болните не е решение. Малко са рисковите, които следва да бъдат лекувани без тяхното единодушие. Повечето са обществено изпадналите и тяхното „ прибиране “ единствено ще стабилизира обществената им беззащитност. Явлението се назовава „ хоспитализъм “ – приучване към обслужване, загуба на самодейност за одобряване в живота, деградация заради бездейност. Световните трендове в здравното и психиатричното обслужване, към които претендираме да сме съпричастни, целят тъкмо противоположното – реадаптация и ресоциализация на пациента, връщане към потребна обществена роля. Друг въпрос е каква е алтернативата на „ прибирането “? Реадаптацията и ресоциализацията не могат да се осъществят от единствено себе си. Въпреки няколкото национални стратегии за подобряването на „ обслужването на психологично болните “ и – какъв брой претенциозно на „ психологичното здраве на българския народ “, този развой е в цялостен разпад. В болничните психиатрични структури заради спестовност на средства наличието на нужния брой психолози и обществени служащи е по-скоро изключение, в сравнение с предписание. В извънболничното обслужване като бели лястовици са няколко дневни центрове за поддържане на обществената интензивност на психологично болните, тяхната реадаптация и ресоциализация. Дори да бъде променено законодателството за обслужването на психологично болните, то не би могло да преодолее цялостното неглижиране на психиатричната област, занемаряването на сградния фонд, на лекарската специалност, на подготовката на тясно профилирани експерти измежду психолозите, обществените служащи, педагозите и другите хуманни специалности. Не би могло да запълни финансовата бездна сред психиатричните структури и някои от останалите медицински области. Допреди десетилетие психиатричното обслужване най-малко публично бе измежду целите в опазването на здравето, само че по-късно този девиз изчезна…Все отново може да се направи съответно предложение за рационализиране на законодателството.
– Имате хрумвания?
– Едната би била по отношение на контрола над рисковите пациенти. При определяне на безотговорност на изключително рисков пациент, направил тежко посягане, прокурорите не могат да удължат пребиваването му в следена психиатрична среда, до момента в който за по-нататъшното му обслужване не се произнесе съдът. Пациентът е рисков, само че не може да бъде следен! -има фрапиращи образци. След рисково деяние пациентът не е е арестуван и липсващ. Едва след 3 година е открит, с цел да продължи лекуването му. Магистратите прибягват до един трик – образуват процедура за лекуване на този рисков пациент по Закона за здравето, до момента в който към този момент осъщественото общественоопасно деяние изисква процедурата да е по Наказателния кодекс. Напълно е неразбираемо е, че липсва законно съображение рисковия пациент да бъде следен, а публичната сигурност – обезпечена във времето сред преценката за неотговорността му и настаняването му на лекуване. Липсва и различен значим детайл в обслужването на рисковите пациенти. Те подлежат на надзор – болничен стационар, дневен стационар или амбулаторно лекуване. Докато дейностите и финансирането на стационарите, въпреки и нищожни, са регламентирани, при извънболничното лекуване на рисковите пациенти няма правилник – кой провежда обслужването им, кой го реализира, къде, какъв брой интензивно, по какви критерии и правила, с какви финанси. Само специфична разпоредба от Министерство на здравеопазването, Министерство на вътрешните работи и Министерство на правосъдието може да запълни този хиатус (дупка – б.а.)
– Доста луди хора срещаме по улиците, доцент Велинов – приказват си сами, облечени са необичайно, неотдавна видях гола жена на „ Витошка “. Дали психичноболните стават повече, или единствено по този начин ми се коства?
– Психичната болестност е на релативно непрекъснато равнище и по света, и у нас. Интензивният метод на живот би могъл да усили равнището на тревога измежду хората, само че тези разстройства не са душевни болести. Това, което наподобява като повишен брой на душевно болните е по-скоро резултат на неприятното им обслужване и отсъстващата ресоциализация, а също и на персонални обществени рецесии или рискови трендове у лица, които не са пациенти. Възможни са и други пояснения без връзка с психологичната болест.
– А има ли връзка броят на психичноболните с това, че живеем в най-бедната европейска страна?
– Това, че материалните благоприятни условия на много хора у нас са прекомерно скромни, единствено ненапълно корелира с психологичната болестност. Финансирането на психиатричното обслужване е рисково ниско. Ресоциализацията на болните е единствено благопожелание. Нивото на тревога е по-високо.
– Откъде прочее да имаме точна статистика на хората с болна душeвност? Ваши сътрудници сигнализират, че за тях няма указател.
– Да, указател на психологично болните, като национална мрежа не съществува. А би била доста потребна и за пълноценното им обслужване, и за експертите, ангажирани с оценката на публичната заплаха. Естествено, отбраната на персоналните данни на пациентите тук е най-същественият детайл.
– Шизофренията ли е най-разпространената психологична болест у нас? В България, чието население падна под 7 млн., имало 70 000 шизофреници, споделят. Това доста ли е в международен мащаб?
– Световната статистика сочи, че към 1% от популацията боледува от шизофрения. По-чести от нея са психологичните разстройства – афективните и най-много тревожните.
– Тъй или инак, много рискови луди живеят измежду нас. Дори канибали. Като оня от Малко Търново, който умъртви двама свои съселяни и им изяде черния дроб. Или лудият от Благоевград, който с цел да стане вечен, закла майка си и брат си?
– А къде биха могли да живеят тези български жители? Изолирането им в разпадащи се лечебни заведения или в мизерни обществени домове обрича на цялостна деградация даже и тези хора душевни недъзи, които имат някакъв капацитет. Организирането на пълноценно и сложно обслужване в болничните заведения и изключително отвън тях – в профилирани и всеобщо налични центрове, може да промени образа на психиатричното боледуване.
– Според ваше проучване едвам 6% от психичноболните правят закононарушения. Въпросът е обаче какво се случва с тях по-късно?
– Позволете ми едно конкретизиране. Престъпления правят наказателно виновните и вменяеми лица. А душевно болните правят публично рискови дейности като невменяеми, заради което те не са нарушители. На рисковите пациенти им се организира болнично лекуване, само че нормално, за жалост, откакто то е довело до положителни резултати, нищо не се случва ш пациентът изпада от системата на обслужване. Наредбата на Министерство на здравеопазването от 2016 година дефинира диспансеризацията като наложителна единствено когато е част от постановено от съда „ наложително лекуване “ по член 155 от Закона за здравето или „ наложително лекуване “ по член 427 от Наказателен кодекс. А е доста евентуално съдът да не е в положение да реши, че е нужна диспансеризация, т.е.от извънболнично наблюдаване и лекуване. Той би следвало да бъде осведомен от движимости лица, само че те не всеки път се сещат за това. Друг въпрос е, че и даже да е диспансеризиран рисковият пациент, това не му подсигурява – нито на него, нито на обществото пълноценно лекуване и ресоциализация отвън болничното заведение. В Канада при изписването пациент от психиатрична болница на вратата го чака екип от доктор, сестра, психолог, обществен служащ, служител на реда и духовник, които към този момент са разискали като екип задачите и дейностите си по отношение на него. Но за нашите условия това е химера.
– Имало убийци, които живеят по 20-30 години в психиатриите в Ловеч и Курило. Това решение ли е на казуса? Или е проблем?
– Не е решение. Не е и проблем, в случай че е спазен законът. При наложителното лекуване по Закона за здравето или по Наказателния кодекс рисковият пациент бива от време на време преосвидетелстван. Ако повлияването на рисковите трендове при него не е изрично, пълноценно и несъмнено, може да се окаже, че не е допустимо изписването му. В Медицинския стандарт „ Психиатрия “ са написани съответни критерии при които той може да бъде препоръчан за извеждане от болничното заведение – опция за пълноценно амбулаторно лекуване, с партниране от фамилията и околните, уравновесена и спокойна среда, финансова и битова обезпеченост, поддържане на възможна работоспособност и други
– Софиянци от „Зона Б-18“ се оплакват от комшия, който всяка вечер чука по парното, вдигайки ужасяващ звук от първия до последния етаж. Правел го, тъй като считал, че съседите го обгазяват. Нямало мощ, която да го води в психиатрия. От полицията им споделили, че такива луди има във всеки квартал.
– Има мощ, която да избави етажната благосъстоятелност от евентуалните болестни прояви на този човек. Това е районната прокуратура. Необходимо е с решение на домсъвета да се внесе тъжба до районния прокурор, който да разпореди инспекция и освидетелстване от психиатър. След това този комшия може да бъде изправен пред съд, който в обществено съвещание с адвокатска отбрана, да го изпрати на лекуване, откакто се убеди в болестното му положение. А при рисково рискови прояви, благодарение на полицията, жителят да се настанява по неотложност в психиатрия.
– След като Петко от Лясковец умъртви командос, от Министерство на вътрешните работи заповядаха на кварталните инспектори да наблюдават дали психичноболните си вземат медикаментите. Това е глупава заповед и не се извършва. Откъде да знае служителят на реда кой е вманиачен и кой естествен?
– Полицаят би трябвало да знае кой е „ вманиачен “ и кой естествен, в случай че взе участие в мултидисциплинарен за обслужването на пациентите. Но да следи дали психологично болният си взима медикаментите е освен неизпълнимо, само че и некадърно. Полицаят няма психиатрична подготовка – би могло да има, само че това е друга тематика. Редовността на приема на лекарства се подсигурява от няколко фактора – пациентът да е уверен в полезността на лекуването, околните му да имат самообладание да го организират и управляват, персоналният доктор да е осведомен за него. Най- стабилизиращ фактор би бил обслужването на пациента в дневен център, където профилиран екип и ще организира лекуване, и ще работи за ресоциализация на пациента. Лечението е единствено детайл от ресоциализацията.
– Как вашите сътрудници от европейския първокласен клуб прибират от улиците рисковите луди? И по какъв начин се оправят с по-безобидните, които чукат по парното, или отглеждат в жилището си по 30 котки и кучета?
– Принципите за „ прибиране от улиците на рисковите луди “ са сходни на всички места – рисковият субект би трябвало да бъде овладян и следен – било с административни ограничения, било по други законови текстове. Отделен е въпросът какви са разликите в законодателството сред обособените европейски страни. По-важно е законът да се познава и ползва, с гражданска интензивност в това число. Потърпевши от рисковите прояви на болните са другите жители и те при задоволително самодейност биха могли да предотвратят заплахата. Това се отнася и до чукащите по парното, и до отглеждащите голям брой домашни любимци. Законът е планувал благоприятни условия обществото да бъде освободено от такива прояви, само че този закон би трябвало да се ползва интензивно и непрекъснато при всяко смущение на публичния ред.
– В България има, поправете ме, в случай че бъркам, към 55 психиатрични лечебни заведения, клиники, центрове. Това добре ли е, или зле поради обстоятелството, че в международен мащаб се приказва за деинстутициализация?
– Броят на психиатричните структури у нас не ми е прочут. Големите лечебни заведения не са доста, само че наред с тях съществуват и стационари в някои от предходните психодиспансери, и психиатрични отделения към многопрофилните лечебни заведения. Амбулаторните психиатрични центрове и кабинети са известни единствено на Здравната каса. Но не броят е от голяма важност, а естеството на дейностите. Пълноценните психиатрични действия се предопределят от броя и компетентността на лекари, медицински сестри, психолози, обществени служащи и други експерти. Лошото е, че всички експерти в психиатричното обслужване прогресивно понижават и техният потенциал стига единствено до провеждането на медикаментозно лекуване, при неявяване на други ресоциализиращи интензивности. Разбира се, че пациентите се институционализират и деградират, откакто на никое място – нито в държавните лечебни заведения, нито в другите стационари, нито даже в университетските психиатрични клиники не се подхваща нищо друго, с изключение на медикаментозно лекуване.
– Психиатрите са на приключване у нас, сигнализират и ваши сътрудници. Заплатите им са мизерни, а лечебните заведения – в окаяно положение и по джендемите. За младежи специалността била нежелана. Какво да се прави?
– Да, броят на практикуващите психиатри у нас трагично понижава. И заплащането е незадоволително, и изискванията за работа са мизерни, и няма тласъци за нахлуване в тази специалност. Според народопсихологията у нас да се посещава психиатър е срамно и престижът на тези лекари априорно е невисок. От друга страна, организацията на опазването на здравето и от Министерство на здравеопазването, и от БЛС, и от НЗОК редовно и настойчиво редуцира, да не кажа унищожава позитивните страни на психиатричната специалност. Превръщането на опазването на здравето в комерсиална активност слага на напред във времето облагата, а не качеството на здравното обслужване.
– А чувал ли сте, доцент Велинов, за заболяването „ политическа шизофрения “? Среща се при политици, които живеят в две действителности – нашата и тяхната, от която струи берекет. Лекува ли се тази болест, съгласно вас?
– Шизофренията е болест с нереално разбиране на действителността. А тези политици, за които намеквате, напълно добре възприемат и действителността, и опциите, които тя предлага. Това не е болест, която да се лекува, а обществен недостатък, който може да бъде преодолян, само че не с медицински подходи и средства от региона на психиатрията.
Нашият посетител
Доц. доктор Владимир Велинов е роден в София (1941 г.) Завършил ВМИ (1967). Започва кариерата си като ординатор (1968) и се развива като практикуващ доктор и академик в клиниките по психиатрия, правосъдна психиатрия и логика на психиката в МА, ИСУЛ, СУ и други. През 2002 година е определен за ръководител на Българската психиатрична асоциация. От 2004 година членува в Световната психиатрична асоциация. Участва в комисията по помилванията. Лектор в НИП и Варненския свободен университет. Вещо лице. Приема пациенти в Медицински център “Психично здраве ”. Консултант е за България, Източна Европа и Чикаго.
– „ Хора с психологични увреждания не могат да се разхождат свободно на всички места. Те би трябвало да се задържат и охраняват “. Така сподели вътрешният министър Радев, откакто болен от шизофрения умъртви татко си и преби майка си “. Съгласен ли сте с него, доктор Велинов?
– Това изказване е неуместно. Хората с психологични увреждания са жители на републиката и имат всички права като такива. Те не са хомогенна група. Според международната статистика минимум една трета от всички нас са с психологични проблеми. Болните с увреждания също не са дребна част от популацията. Само незначителна част от психологично болните са рискови за себе си или за близките. Останалите са страдащи хора, пациенти и се нуждаят от грижи, внимание и лекуване. Да, дребната група – рисковите пациенти – би трябвало да бъдат под сериозна настойчивост – и на обществото, а освен на околните им, които най-често са жертва на държанието им и на психиатричните служби, които са с прекомерно непретенциозен капацитет. Тези заболели в действителност би трябвало да бъдат следени. Но ограниченията и към тях следва да са на първо време медицински и единствено в изключителни случаи контролиращи, с интервенция на полицията. Въпросът кой би трябвало да овладее в началото рисковото държание на психичноболния има еднопосочен отговор: полицията! – тя е органът, който подсигурява сигурността на жителите и при нужда следва да се намеси неотложно. После следва да се обясни естеството на антисоциалното държание и в случай че се откри, че е артикул на психологична болест, пациентът да бъде ориентиран за здравно обслужване. Да, обслужване, а освен лекуване. В обслужването следва да бъдат включени психолози, обществени служащи, културотерапевти, трудотерапевти, чиновници на религиите. То следва да се реализира в болнични психиатрични заведения с по-висока или умерена степен на сигурност, съгласно степента на антисоциална заплаха. Когато е допустимо, лекуването може да бъде и извънболнично, амбулаторно.
– Министър Радев заяви, че по заповед на премиера разговарял със здравния министър да се промени законодателството по този начин, че психичноболните да бъдат прибрани. Вие сте доайен на правосъдните психиатри, в случай че ви извикат за съвет законодателите, какво ще им кажете?
– Какво да им кажа? И преди, като ръководител на психиатричната асоциация съм изпращал разнообразни отзиви и хрумвания до разнообразни институции, само че с изключение на един фиктивен отговор от едно министерство, друго не се случи. А здравното министерство не благоволи даже официално да ми отговори. „ Прибирането “ на душевно болните не е решение. Малко са рисковите, които следва да бъдат лекувани без тяхното единодушие. Повечето са обществено изпадналите и тяхното „ прибиране “ единствено ще стабилизира обществената им беззащитност. Явлението се назовава „ хоспитализъм “ – приучване към обслужване, загуба на самодейност за одобряване в живота, деградация заради бездейност. Световните трендове в здравното и психиатричното обслужване, към които претендираме да сме съпричастни, целят тъкмо противоположното – реадаптация и ресоциализация на пациента, връщане към потребна обществена роля. Друг въпрос е каква е алтернативата на „ прибирането “? Реадаптацията и ресоциализацията не могат да се осъществят от единствено себе си. Въпреки няколкото национални стратегии за подобряването на „ обслужването на психологично болните “ и – какъв брой претенциозно на „ психологичното здраве на българския народ “, този развой е в цялостен разпад. В болничните психиатрични структури заради спестовност на средства наличието на нужния брой психолози и обществени служащи е по-скоро изключение, в сравнение с предписание. В извънболничното обслужване като бели лястовици са няколко дневни центрове за поддържане на обществената интензивност на психологично болните, тяхната реадаптация и ресоциализация. Дори да бъде променено законодателството за обслужването на психологично болните, то не би могло да преодолее цялостното неглижиране на психиатричната област, занемаряването на сградния фонд, на лекарската специалност, на подготовката на тясно профилирани експерти измежду психолозите, обществените служащи, педагозите и другите хуманни специалности. Не би могло да запълни финансовата бездна сред психиатричните структури и някои от останалите медицински области. Допреди десетилетие психиатричното обслужване най-малко публично бе измежду целите в опазването на здравето, само че по-късно този девиз изчезна…Все отново може да се направи съответно предложение за рационализиране на законодателството.
– Имате хрумвания?
– Едната би била по отношение на контрола над рисковите пациенти. При определяне на безотговорност на изключително рисков пациент, направил тежко посягане, прокурорите не могат да удължат пребиваването му в следена психиатрична среда, до момента в който за по-нататъшното му обслужване не се произнесе съдът. Пациентът е рисков, само че не може да бъде следен! -има фрапиращи образци. След рисково деяние пациентът не е е арестуван и липсващ. Едва след 3 година е открит, с цел да продължи лекуването му. Магистратите прибягват до един трик – образуват процедура за лекуване на този рисков пациент по Закона за здравето, до момента в който към този момент осъщественото общественоопасно деяние изисква процедурата да е по Наказателния кодекс. Напълно е неразбираемо е, че липсва законно съображение рисковия пациент да бъде следен, а публичната сигурност – обезпечена във времето сред преценката за неотговорността му и настаняването му на лекуване. Липсва и различен значим детайл в обслужването на рисковите пациенти. Те подлежат на надзор – болничен стационар, дневен стационар или амбулаторно лекуване. Докато дейностите и финансирането на стационарите, въпреки и нищожни, са регламентирани, при извънболничното лекуване на рисковите пациенти няма правилник – кой провежда обслужването им, кой го реализира, къде, какъв брой интензивно, по какви критерии и правила, с какви финанси. Само специфична разпоредба от Министерство на здравеопазването, Министерство на вътрешните работи и Министерство на правосъдието може да запълни този хиатус (дупка – б.а.)
– Доста луди хора срещаме по улиците, доцент Велинов – приказват си сами, облечени са необичайно, неотдавна видях гола жена на „ Витошка “. Дали психичноболните стават повече, или единствено по този начин ми се коства?
– Психичната болестност е на релативно непрекъснато равнище и по света, и у нас. Интензивният метод на живот би могъл да усили равнището на тревога измежду хората, само че тези разстройства не са душевни болести. Това, което наподобява като повишен брой на душевно болните е по-скоро резултат на неприятното им обслужване и отсъстващата ресоциализация, а също и на персонални обществени рецесии или рискови трендове у лица, които не са пациенти. Възможни са и други пояснения без връзка с психологичната болест.
– А има ли връзка броят на психичноболните с това, че живеем в най-бедната европейска страна?
– Това, че материалните благоприятни условия на много хора у нас са прекомерно скромни, единствено ненапълно корелира с психологичната болестност. Финансирането на психиатричното обслужване е рисково ниско. Ресоциализацията на болните е единствено благопожелание. Нивото на тревога е по-високо.
– Откъде прочее да имаме точна статистика на хората с болна душeвност? Ваши сътрудници сигнализират, че за тях няма указател.
– Да, указател на психологично болните, като национална мрежа не съществува. А би била доста потребна и за пълноценното им обслужване, и за експертите, ангажирани с оценката на публичната заплаха. Естествено, отбраната на персоналните данни на пациентите тук е най-същественият детайл.
– Шизофренията ли е най-разпространената психологична болест у нас? В България, чието население падна под 7 млн., имало 70 000 шизофреници, споделят. Това доста ли е в международен мащаб?
– Световната статистика сочи, че към 1% от популацията боледува от шизофрения. По-чести от нея са психологичните разстройства – афективните и най-много тревожните.
– Тъй или инак, много рискови луди живеят измежду нас. Дори канибали. Като оня от Малко Търново, който умъртви двама свои съселяни и им изяде черния дроб. Или лудият от Благоевград, който с цел да стане вечен, закла майка си и брат си?
– А къде биха могли да живеят тези български жители? Изолирането им в разпадащи се лечебни заведения или в мизерни обществени домове обрича на цялостна деградация даже и тези хора душевни недъзи, които имат някакъв капацитет. Организирането на пълноценно и сложно обслужване в болничните заведения и изключително отвън тях – в профилирани и всеобщо налични центрове, може да промени образа на психиатричното боледуване.
– Според ваше проучване едвам 6% от психичноболните правят закононарушения. Въпросът е обаче какво се случва с тях по-късно?
– Позволете ми едно конкретизиране. Престъпления правят наказателно виновните и вменяеми лица. А душевно болните правят публично рискови дейности като невменяеми, заради което те не са нарушители. На рисковите пациенти им се организира болнично лекуване, само че нормално, за жалост, откакто то е довело до положителни резултати, нищо не се случва ш пациентът изпада от системата на обслужване. Наредбата на Министерство на здравеопазването от 2016 година дефинира диспансеризацията като наложителна единствено когато е част от постановено от съда „ наложително лекуване “ по член 155 от Закона за здравето или „ наложително лекуване “ по член 427 от Наказателен кодекс. А е доста евентуално съдът да не е в положение да реши, че е нужна диспансеризация, т.е.от извънболнично наблюдаване и лекуване. Той би следвало да бъде осведомен от движимости лица, само че те не всеки път се сещат за това. Друг въпрос е, че и даже да е диспансеризиран рисковият пациент, това не му подсигурява – нито на него, нито на обществото пълноценно лекуване и ресоциализация отвън болничното заведение. В Канада при изписването пациент от психиатрична болница на вратата го чака екип от доктор, сестра, психолог, обществен служащ, служител на реда и духовник, които към този момент са разискали като екип задачите и дейностите си по отношение на него. Но за нашите условия това е химера.
– Имало убийци, които живеят по 20-30 години в психиатриите в Ловеч и Курило. Това решение ли е на казуса? Или е проблем?
– Не е решение. Не е и проблем, в случай че е спазен законът. При наложителното лекуване по Закона за здравето или по Наказателния кодекс рисковият пациент бива от време на време преосвидетелстван. Ако повлияването на рисковите трендове при него не е изрично, пълноценно и несъмнено, може да се окаже, че не е допустимо изписването му. В Медицинския стандарт „ Психиатрия “ са написани съответни критерии при които той може да бъде препоръчан за извеждане от болничното заведение – опция за пълноценно амбулаторно лекуване, с партниране от фамилията и околните, уравновесена и спокойна среда, финансова и битова обезпеченост, поддържане на възможна работоспособност и други
– Софиянци от „Зона Б-18“ се оплакват от комшия, който всяка вечер чука по парното, вдигайки ужасяващ звук от първия до последния етаж. Правел го, тъй като считал, че съседите го обгазяват. Нямало мощ, която да го води в психиатрия. От полицията им споделили, че такива луди има във всеки квартал.
– Има мощ, която да избави етажната благосъстоятелност от евентуалните болестни прояви на този човек. Това е районната прокуратура. Необходимо е с решение на домсъвета да се внесе тъжба до районния прокурор, който да разпореди инспекция и освидетелстване от психиатър. След това този комшия може да бъде изправен пред съд, който в обществено съвещание с адвокатска отбрана, да го изпрати на лекуване, откакто се убеди в болестното му положение. А при рисково рискови прояви, благодарение на полицията, жителят да се настанява по неотложност в психиатрия.
– След като Петко от Лясковец умъртви командос, от Министерство на вътрешните работи заповядаха на кварталните инспектори да наблюдават дали психичноболните си вземат медикаментите. Това е глупава заповед и не се извършва. Откъде да знае служителят на реда кой е вманиачен и кой естествен?
– Полицаят би трябвало да знае кой е „ вманиачен “ и кой естествен, в случай че взе участие в мултидисциплинарен за обслужването на пациентите. Но да следи дали психологично болният си взима медикаментите е освен неизпълнимо, само че и некадърно. Полицаят няма психиатрична подготовка – би могло да има, само че това е друга тематика. Редовността на приема на лекарства се подсигурява от няколко фактора – пациентът да е уверен в полезността на лекуването, околните му да имат самообладание да го организират и управляват, персоналният доктор да е осведомен за него. Най- стабилизиращ фактор би бил обслужването на пациента в дневен център, където профилиран екип и ще организира лекуване, и ще работи за ресоциализация на пациента. Лечението е единствено детайл от ресоциализацията.
– Как вашите сътрудници от европейския първокласен клуб прибират от улиците рисковите луди? И по какъв начин се оправят с по-безобидните, които чукат по парното, или отглеждат в жилището си по 30 котки и кучета?
– Принципите за „ прибиране от улиците на рисковите луди “ са сходни на всички места – рисковият субект би трябвало да бъде овладян и следен – било с административни ограничения, било по други законови текстове. Отделен е въпросът какви са разликите в законодателството сред обособените европейски страни. По-важно е законът да се познава и ползва, с гражданска интензивност в това число. Потърпевши от рисковите прояви на болните са другите жители и те при задоволително самодейност биха могли да предотвратят заплахата. Това се отнася и до чукащите по парното, и до отглеждащите голям брой домашни любимци. Законът е планувал благоприятни условия обществото да бъде освободено от такива прояви, само че този закон би трябвало да се ползва интензивно и непрекъснато при всяко смущение на публичния ред.
– В България има, поправете ме, в случай че бъркам, към 55 психиатрични лечебни заведения, клиники, центрове. Това добре ли е, или зле поради обстоятелството, че в международен мащаб се приказва за деинстутициализация?
– Броят на психиатричните структури у нас не ми е прочут. Големите лечебни заведения не са доста, само че наред с тях съществуват и стационари в някои от предходните психодиспансери, и психиатрични отделения към многопрофилните лечебни заведения. Амбулаторните психиатрични центрове и кабинети са известни единствено на Здравната каса. Но не броят е от голяма важност, а естеството на дейностите. Пълноценните психиатрични действия се предопределят от броя и компетентността на лекари, медицински сестри, психолози, обществени служащи и други експерти. Лошото е, че всички експерти в психиатричното обслужване прогресивно понижават и техният потенциал стига единствено до провеждането на медикаментозно лекуване, при неявяване на други ресоциализиращи интензивности. Разбира се, че пациентите се институционализират и деградират, откакто на никое място – нито в държавните лечебни заведения, нито в другите стационари, нито даже в университетските психиатрични клиники не се подхваща нищо друго, с изключение на медикаментозно лекуване.
– Психиатрите са на приключване у нас, сигнализират и ваши сътрудници. Заплатите им са мизерни, а лечебните заведения – в окаяно положение и по джендемите. За младежи специалността била нежелана. Какво да се прави?
– Да, броят на практикуващите психиатри у нас трагично понижава. И заплащането е незадоволително, и изискванията за работа са мизерни, и няма тласъци за нахлуване в тази специалност. Според народопсихологията у нас да се посещава психиатър е срамно и престижът на тези лекари априорно е невисок. От друга страна, организацията на опазването на здравето и от Министерство на здравеопазването, и от БЛС, и от НЗОК редовно и настойчиво редуцира, да не кажа унищожава позитивните страни на психиатричната специалност. Превръщането на опазването на здравето в комерсиална активност слага на напред във времето облагата, а не качеството на здравното обслужване.
– А чувал ли сте, доцент Велинов, за заболяването „ политическа шизофрения “? Среща се при политици, които живеят в две действителности – нашата и тяхната, от която струи берекет. Лекува ли се тази болест, съгласно вас?
– Шизофренията е болест с нереално разбиране на действителността. А тези политици, за които намеквате, напълно добре възприемат и действителността, и опциите, които тя предлага. Това не е болест, която да се лекува, а обществен недостатък, който може да бъде преодолян, само че не с медицински подходи и средства от региона на психиатрията.
Нашият посетител
Доц. доктор Владимир Велинов е роден в София (1941 г.) Завършил ВМИ (1967). Започва кариерата си като ординатор (1968) и се развива като практикуващ доктор и академик в клиниките по психиатрия, правосъдна психиатрия и логика на психиката в МА, ИСУЛ, СУ и други. През 2002 година е определен за ръководител на Българската психиатрична асоциация. От 2004 година членува в Световната психиатрична асоциация. Участва в комисията по помилванията. Лектор в НИП и Варненския свободен университет. Вещо лице. Приема пациенти в Медицински център “Психично здраве ”. Консултант е за България, Източна Европа и Чикаго.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ