Железопътни стачки по португалски | Пътепис “Европа на релси” - Част IX
“Европа на релси ” е поредност на Кристиян Юлзари. През последното си лято като младеж той обиколи Европа с трен. От България през Унгария, Словения, Хърватия, Италия та чак до Испания и Португалия, вървейки по известния път Ел Камино. През миналия месец и половина той разказваше какво е да пътуваш в продължение на месеци единствено с раница и камера. Всички елементи от поредицата може да видите.
Рано сутринта дойдох на жп гарата в Мадрид, с цел да се кача на първия от общо три влака, с които би трябвало да стигна до Лисабон. На доктрина пътуването с трен сред Испания и Португалия е мъчно. На процедура се оказа невероятно. Но пък за сметка на това, запаметяващо се.
С първия трен всичко беше наред, като изключим това, че климатикът поддържаше не повече от 20 градуса в салона. Тръгнахме в точния момент и пристигнахме в точния момент в Бадахос - градче на границата сред Испания и Португалия. Излизайки от влака, право в лицето ненадейно ме зашлеви гореща вълна. Сух необитаем въздух без капчица вятър беше обладал това градче в дълбоката испанска провинция. За няколкото минути ходене от влака до чакалнята на гарата се бях препотил три пъти.
Влязох във фоайето и започнах да се оглеждам за информация на кой перон би трябвало да отида за трен №2 за деня. Тук разбрах, че нещо не е наред. Застанах по средата на просторната чакалня, подвигнах глава нагоре към мониторите и видях, че идващият ми трен беше обагрен в алено. Имаше и надпис на испански. Какво пишеше - не знаех. Но бях уверен, че не е нищо хубаво. В този миг се оказах в центъра на боливудски кино театър, чията завръзка едвам в този момент стартира.
Суетейки се какво да върша и кого да запитвам за информация - в тази част на Испания съвсем никой не приказва британски - при мен пристигна младо момиче, което изглеждаше като от тези на шанса, само че не тъкмо. Не сподели нищо. Стоеше против мен и сочеше с пръст към табелата, която беше стиснала в ръцете си. Пишеше, че железницата в Португалия афишира национална стачка и всички влакове са анулирани. Под това на ръка беше оставен телефонен номер на таксиметрова компания. Вестоносец от ново потомство. Мисля, че би трябвало да съм признателен, че най-малко от железницата бяха пратили човек, а не пощенски гълъб.
В този миг нямах никаква визия какво да направя - концепциите ми варираха от това да се върна до Мадрид до това да потърся хотел в световнонеизвестното обитаемо място, в което бях попаднал. През това време вестоноската продължи да обикаля из гарата и да задоволява потребността от информация на обърканите пасажери. Заговорих се с младо момиче, което сходно на мен беше изпаднало в тази патова обстановка. След още минутка към нас се причисли американка, пътуваща по също към Лисабон. Още две германки и една австрийка допълниха тима. Шестима чужденци по средата на нищото посред общонационална железопътна стачка под жаркото испанско слънце. Мечтата на всеки странник.
Обадихме се на внимателно оставения под “информационната записка ” телефонен номер. Искахме да създадем опит да прекосим границата и да стигнем до най-близката гара от португалска страна с вярата да разберем по кое време ще има още веднъж влакове към Лисабон. Речено-сторено. Качихме се в две коли и няколко минути по-късно бяхме в Португалия. Странно е чувството да пътуваш в незнайна посока с изцяло непознати хора в такси, което си повикал от телефон, написан на хвърчаща записка от глух вестоносец.
Пристигнахме на дребна селска гара, още по-малка от тази в испанския Бадахос. Оказа се, че трен от там в идните дни не се чака да потегли. Имахме още една единствена опция преди да развеем бялото знаме - да продължим напред по пътя към идващото обитаемо място, където има автогара. Отново се натоварихме по колите и потеглихме. По пътя разбрахме, че не е доста несъмнено дали автобусните превозвачи в страната също не стачкуват в този ден. Дали това беше опит на двамата таксиджии да се възползват от шестима чужденци, изпаднали в неволя - не знам. В последна сметка стигнахме и до идващото провинциално градче. Посрещна ни изоставена постройка на някогашна автогара, лишена от човешко наличие. Една единствена будка за продажба на билети беше останала да работи.
Имахме шанс. Автобус до Лисабон има, свободни места - също. Това беше нашият късмет. Единствено трябваше да изчакаме три часа посред пустата изтърбушена от вътрешната страна португалска чакалня с кънтящо ехтене, след което да пътуваме още толкоз. За всички нас протичащото се изглеждаше сюрреалистично и някак неуместно, само че не сънувахме. Пристигнах в Лисабон тъкмо за вечеря, разделихме с приятелите непредпазливо и всеки пое по своя път.
Любимото ми място в португалската столица е остарелият град. Стръмни павирани улици се кръстосват по цялото продължение на хълма Сао Висенте. В предишното, когато канализацията е липсвала и локалните са употребили естествения надолнище за отводнителна система, в долната част на квартала Алфама са живели бедните работен фамилии, до момента в който горната половина е била непокътната за по-заможните семейства.
Алфама и до през днешния ден е дом на доста лисабонци. Жилищата, облечени в разноцветни керамични плочки, са толкоз дребни, че с течение на времето хората са “превзели ” пространството пред входните си порти, където постоянно могат да се видят цели фамилии, които са изнесли кухненската си маса и се хранят на открито.
Хосе, който е някогашен преподавател по история, а през днешния ден работи като екскурзовод, споделя по какъв начин локалните постоянно канят преминаващите туристи да вечерят с тях или най-малко да опитат от трапезата им. Лятото хората оставят вратите и прозорците на къщите си отворени, тъй че всеки може да надникне по какъв начин протича животът на едно типично португалско семейство. И в действителност жилищата в остарелия град на Лисабон са огромни не повече от 25 кв. м. - истински кибритени кутийки. Докато вървяхме нагоре по хълма Сао Висентее, Хосе спря и обърна взор към мраморен портрет на мъж, закачен на фасадата на едноетажна къща. През 2012 година британската фоторепортерка Камила Уотсън е пленена от чара на остарелия град и взема решение да покаже на света кои са неговите жители. Разказва техните истории посредством портрети, които могат да бъдат открити, окачени на разнообразни места из квартала - нормално те стоят покрай мястото, на което индивидът или живее, или работи, разясни Хосе.
Изкачвайки се още по-нагоре към върха на Сао Висенте ми направи усещане зеленият надпис “Garbags ” на витрината на малко магазинче от лявата страна на улицата. През 2011 година инжинерката Таня Анселмо застава на площада пред лисабонската катедрала “Света Мария Майор ” и стартира да продава моливници, създадени от опаковки на чипсове и снаксове, водена от желанието си да направи Лисабон по-зелен град. Кръгът се завърта и с времето бизнес концепцията се разраства. Мисията да създадат живота в Алфама по-зелен и резистентен увлича локалните поданици на остарелия град, които всекидневно събират и носят пластмасови опаковки в магазина, с цел да бъдат модифицирани. За 12 години Таня и сътрудниците й са дали нов живот на над 1 милион опаковки под формата на чанти, портмонета, колани, раници и разнообразни дребни аксесоари.
“Това е бизнес начинание, само че и метод да образоваме локалните, които стават все по-загрижени за отпадъка, който създават в всекидневието си. Когато в края на месеца хората дойдат, с цел да предадат събраните опаковки, постоянно не могат да повярват какъв брой доста килограми пластмаса са оставили след себе си ”, споделя ми Жозе, който работи в магазина от няколко месеца, само че откогато се помни живее в остарелия град на Лисабон. “Когато боклукът не е просто отпадък. Той е Garbags ”, обобщава той.
Магазинът на Garbags се намира съвсем до върха на Сао Висенте - единствено на няколко минути от мястото с панорама към целия град. От върха Лисабон наподобява видимо спокоен и спретнат, само че гмурнеш ли се из комплицирания лабиринт от улички, кръстосващи се една друга нагоре и надолу по седемте хълма, животът в португалската столица придобива напълно друг тип.
Рано сутринта дойдох на жп гарата в Мадрид, с цел да се кача на първия от общо три влака, с които би трябвало да стигна до Лисабон. На доктрина пътуването с трен сред Испания и Португалия е мъчно. На процедура се оказа невероятно. Но пък за сметка на това, запаметяващо се.
С първия трен всичко беше наред, като изключим това, че климатикът поддържаше не повече от 20 градуса в салона. Тръгнахме в точния момент и пристигнахме в точния момент в Бадахос - градче на границата сред Испания и Португалия. Излизайки от влака, право в лицето ненадейно ме зашлеви гореща вълна. Сух необитаем въздух без капчица вятър беше обладал това градче в дълбоката испанска провинция. За няколкото минути ходене от влака до чакалнята на гарата се бях препотил три пъти.
Влязох във фоайето и започнах да се оглеждам за информация на кой перон би трябвало да отида за трен №2 за деня. Тук разбрах, че нещо не е наред. Застанах по средата на просторната чакалня, подвигнах глава нагоре към мониторите и видях, че идващият ми трен беше обагрен в алено. Имаше и надпис на испански. Какво пишеше - не знаех. Но бях уверен, че не е нищо хубаво. В този миг се оказах в центъра на боливудски кино театър, чията завръзка едвам в този момент стартира.
Суетейки се какво да върша и кого да запитвам за информация - в тази част на Испания съвсем никой не приказва британски - при мен пристигна младо момиче, което изглеждаше като от тези на шанса, само че не тъкмо. Не сподели нищо. Стоеше против мен и сочеше с пръст към табелата, която беше стиснала в ръцете си. Пишеше, че железницата в Португалия афишира национална стачка и всички влакове са анулирани. Под това на ръка беше оставен телефонен номер на таксиметрова компания. Вестоносец от ново потомство. Мисля, че би трябвало да съм признателен, че най-малко от железницата бяха пратили човек, а не пощенски гълъб.
В този миг нямах никаква визия какво да направя - концепциите ми варираха от това да се върна до Мадрид до това да потърся хотел в световнонеизвестното обитаемо място, в което бях попаднал. През това време вестоноската продължи да обикаля из гарата и да задоволява потребността от информация на обърканите пасажери. Заговорих се с младо момиче, което сходно на мен беше изпаднало в тази патова обстановка. След още минутка към нас се причисли американка, пътуваща по също към Лисабон. Още две германки и една австрийка допълниха тима. Шестима чужденци по средата на нищото посред общонационална железопътна стачка под жаркото испанско слънце. Мечтата на всеки странник.
Обадихме се на внимателно оставения под “информационната записка ” телефонен номер. Искахме да създадем опит да прекосим границата и да стигнем до най-близката гара от португалска страна с вярата да разберем по кое време ще има още веднъж влакове към Лисабон. Речено-сторено. Качихме се в две коли и няколко минути по-късно бяхме в Португалия. Странно е чувството да пътуваш в незнайна посока с изцяло непознати хора в такси, което си повикал от телефон, написан на хвърчаща записка от глух вестоносец.
Пристигнахме на дребна селска гара, още по-малка от тази в испанския Бадахос. Оказа се, че трен от там в идните дни не се чака да потегли. Имахме още една единствена опция преди да развеем бялото знаме - да продължим напред по пътя към идващото обитаемо място, където има автогара. Отново се натоварихме по колите и потеглихме. По пътя разбрахме, че не е доста несъмнено дали автобусните превозвачи в страната също не стачкуват в този ден. Дали това беше опит на двамата таксиджии да се възползват от шестима чужденци, изпаднали в неволя - не знам. В последна сметка стигнахме и до идващото провинциално градче. Посрещна ни изоставена постройка на някогашна автогара, лишена от човешко наличие. Една единствена будка за продажба на билети беше останала да работи.
Имахме шанс. Автобус до Лисабон има, свободни места - също. Това беше нашият късмет. Единствено трябваше да изчакаме три часа посред пустата изтърбушена от вътрешната страна португалска чакалня с кънтящо ехтене, след което да пътуваме още толкоз. За всички нас протичащото се изглеждаше сюрреалистично и някак неуместно, само че не сънувахме. Пристигнах в Лисабон тъкмо за вечеря, разделихме с приятелите непредпазливо и всеки пое по своя път.
Любимото ми място в португалската столица е остарелият град. Стръмни павирани улици се кръстосват по цялото продължение на хълма Сао Висенте. В предишното, когато канализацията е липсвала и локалните са употребили естествения надолнище за отводнителна система, в долната част на квартала Алфама са живели бедните работен фамилии, до момента в който горната половина е била непокътната за по-заможните семейства.
Алфама и до през днешния ден е дом на доста лисабонци. Жилищата, облечени в разноцветни керамични плочки, са толкоз дребни, че с течение на времето хората са “превзели ” пространството пред входните си порти, където постоянно могат да се видят цели фамилии, които са изнесли кухненската си маса и се хранят на открито.
Хосе, който е някогашен преподавател по история, а през днешния ден работи като екскурзовод, споделя по какъв начин локалните постоянно канят преминаващите туристи да вечерят с тях или най-малко да опитат от трапезата им. Лятото хората оставят вратите и прозорците на къщите си отворени, тъй че всеки може да надникне по какъв начин протича животът на едно типично португалско семейство. И в действителност жилищата в остарелия град на Лисабон са огромни не повече от 25 кв. м. - истински кибритени кутийки. Докато вървяхме нагоре по хълма Сао Висентее, Хосе спря и обърна взор към мраморен портрет на мъж, закачен на фасадата на едноетажна къща. През 2012 година британската фоторепортерка Камила Уотсън е пленена от чара на остарелия град и взема решение да покаже на света кои са неговите жители. Разказва техните истории посредством портрети, които могат да бъдат открити, окачени на разнообразни места из квартала - нормално те стоят покрай мястото, на което индивидът или живее, или работи, разясни Хосе.
Изкачвайки се още по-нагоре към върха на Сао Висенте ми направи усещане зеленият надпис “Garbags ” на витрината на малко магазинче от лявата страна на улицата. През 2011 година инжинерката Таня Анселмо застава на площада пред лисабонската катедрала “Света Мария Майор ” и стартира да продава моливници, създадени от опаковки на чипсове и снаксове, водена от желанието си да направи Лисабон по-зелен град. Кръгът се завърта и с времето бизнес концепцията се разраства. Мисията да създадат живота в Алфама по-зелен и резистентен увлича локалните поданици на остарелия град, които всекидневно събират и носят пластмасови опаковки в магазина, с цел да бъдат модифицирани. За 12 години Таня и сътрудниците й са дали нов живот на над 1 милион опаковки под формата на чанти, портмонета, колани, раници и разнообразни дребни аксесоари.
“Това е бизнес начинание, само че и метод да образоваме локалните, които стават все по-загрижени за отпадъка, който създават в всекидневието си. Когато в края на месеца хората дойдат, с цел да предадат събраните опаковки, постоянно не могат да повярват какъв брой доста килограми пластмаса са оставили след себе си ”, споделя ми Жозе, който работи в магазина от няколко месеца, само че откогато се помни живее в остарелия град на Лисабон. “Когато боклукът не е просто отпадък. Той е Garbags ”, обобщава той.
Магазинът на Garbags се намира съвсем до върха на Сао Висенте - единствено на няколко минути от мястото с панорама към целия град. От върха Лисабон наподобява видимо спокоен и спретнат, само че гмурнеш ли се из комплицирания лабиринт от улички, кръстосващи се една друга нагоре и надолу по седемте хълма, животът в португалската столица придобива напълно друг тип.
Източник: euronewsbulgaria.com
КОМЕНТАРИ