Моите последни 312 091 крачки | Пътепис “Европа на релси” - Част X
„ Европа на релси “ е поредност на Кристиян Юлзари. През последното си лято като младеж той обиколи Европа с трен. От България през Унгария, Словения, Хърватия, Италия та чак до Испания и Португалия, вървейки по известния път Ел Камино. През целия август той ще опише какво е да пътуваш в продължение на месеци единствено с раница и камера. Всички елементи от поредицата може да видите.
Алармата звънна на разсъмване. Веднага скочих, само че не с цел да я изключа, а с цел да се оправя и потегли. Порто - градът на виното, трамваите и мостовете - беше обхванат в тишина. По улиците нямаше никой с изключение на аз и моята раница. Застанах на пустия площад пред катедралата и се огледах. Градът беше обгърнат в мъгла, някак магичен, само че и отегчителен. Постоях там няколко минути, мислейки си за претърпяното през последния месец и половина по железопътните линии - инцидентни другарства, куриозни обстановки, посрещнати изгреви и залези. От през днешния ден обаче изоставям пътуването с трен и потеглям пешком по известния път Ел Камино де Сантяго де Компостела (или просто Камино). 280-километровото пешеходно премеждие се оказа и скъп урок за същински значимите неща в нашето все по-забързано и свръхтехнологично всекидневие.
Поех си надълбоко въздух и потеглих надолу по стъпалата. Жълти стрелки сочеха посоката. Трябваше единствено да ги последвам, с цел да стигна в Сантяго де Компостела - град в северната част на Испания. Първата последна крачка от моето премеждие беше реалност.
Вървях из калдъръмените улички на Порто, а над главата ми се вееха гирлянди, обагрени в разнообразни цветове. Преминавайки по основната улица, ранобудни минувачи извъртаха глава към мен без да споделят нищо - гледаха ме, някои леко ми се усмихваха, на други просто им беше любопитно по какъв начин наподобява следващия пишман пилигрим (хората, които вървят по Ел Камино - бел. а.). Стигнах брега на река Доуро и трябваше единствено да последвам течението, до момента в който сладководната вода не бъде погълната от Атлантическия океан и той се трансформира мой ориентир.
Първи срещи с (бивши) пилигрими
Седнах, с цел да си умря. Бях минал няколко километра и несъмнено усещах напрежение в стъпалата си. Към мен се приближи едно момче - към 20-годишно. “По Камино ли си тръгнал ”, попита ме той. Отговорих позитивно и на лицето му изгря усмивка. Разказа ми, че живее насреща в близкия блок и всеки ден от терасата си вижда преминаващите пилигрими. Самият той преди четири години е вървял по Камино - прекарване, което е трансформирало светогледа му и го е научило кои са същински значимите неща в живота. “Всичко ще бъде наред и най-после ще се прибереш вкъщи с незабравими мемоари ”, сподели ми той и продължи по пътя си. Тези думи ме накараха да се усмихна необятно и да зарежа на онази дървена скамейка многочислените въпросителни, с които се бях събудил.
Дневно изминавах приблизително сред 20 и 30 километра, само че това не ми тежеше. Португалският път, по който избрах да ходя, има доста разклонения и човек е свободен да опитва. “Каквото и да направиш по Камино, ще бъде вярно ”, показа ми един път един испанец по време на обща вечеря в албергето (мястото, където нощуват пилигримите - бел.а.), в което бях отседнал. Моментите, в които сядаш на една маса с изцяло непознати хора от целия свят и всеки споделя своите Камино истории, са може би най-сплотяващите и изпълени със смисъл.
Сутрин се събуждах с любознание. Болката в петите от предходния ден беше отшумяла и още преди изгрев слънце поемах със свежи сили напред към Сантяго. Жълтите стрелки бяха моя пътеводна светлина. Имах построена рутина - след първите няколко километра за деня наложително спирам за кафе и лека закуска в някое от селата по пътя, където локалните с усмивка на разположение подготвят кафе и сервират сочни пастел де натас (традиционен португалски десерт - бел.а) на преминаващите пилигрими. Така се случи и в този ден, пристигайки в следващото селце по пътя ми, след което ме очакваше стръмно нанагорнище. Седнах, с цел да отпочина. На масата до мен стоеше Станислав - достоен 70-годишен възрастен мъж с блестящо оранжево яке. На първи април тази година потегля от родната си Полша, с цел да стигне до Фатима - град в южна Португалия. Пеша. Пенсионирал се е преди няколко години и вместо да се застоява у дома пред тв приемника решил да върви по 40 километра всеки ден в зной и мраз с раница на гърба си. Така се усеща жив, описа ми той на напълно порядъчен британски. За закуска всяка заран наложително изпива по един литър сок и късо кафе. След това поставя раницата на гърба си и потегля. Ден след ден.
Преди срещата ми със Станислав се усещах доста изтощен, а не бях минал даже пет километра за деня. Непрекъснато се оплаквах мислено, че не съм в положение да направя нито една крачка повече. След диалога ми с него обаче се почувствах цялостен с сила - нямам право да се окайвам в случай, че пред мен допреди минута заставам човек, който в продължение на месеци върви пешком от другия завършек на Европа. И продължава да го прави без да се оплаква. Ето такива чудаци срещнах по пътя си. Американци, австралийци, чехи, словаци, бразилци, италианци, германци, даже една жена от Тайван. Взаимно си правихме компания по пътя. Срещахме се, поздравявахме с “Буен Камино ”, по-късно се разминавахме и на идващия ден отново се събирахме ту в някое кафене, ту по пътя или в албергето. Хапвахме на спонтанни пикници или в придвижване, водейки задълбочени полемики за смисъла на живота или пък за символиката на панелните блокове в някогашните социалистически страни.
Селата и градчетата се редяха едно след друго. Гостоприемството на домакините в албергетата, в които отсядах, сгряваха душата ми. Никога няма да не помни хоспиталиерото в дребното селце Ратес. В него ден аз и Алина от Русия бяхме решили да се прехвърлим от крайбрежния път към централния. Часове наред вървяхме по основни пътища с претрупан трафик. Междувременно се бяхме изгубили на няколко пъти поради изчезнала маркировка, само че в последна сметка успяхме да стигнем заветното алберге в Ратес. Краката ни пулсираха и пот се стичаше от челата ни. Влизайки в двора на албергето с кана лимонена вода ни посрещна не какъв да е, а самият Джо Байдън. Възрастен муден американец с прошарена коса и с походка и диалект едно към едно с тези на американския президент. Всички посетители на албергето бяхме единомислещи, че приликата сред него и Байдън е умопомрачителна, даже плашеща. През идващите дни в диалози с други пилигрими на няколко пъти стана въпрос за албергето в Ратес, чието нарицателно беше точно “Джо Байдън ”. Всички знаеха за клонинга на американския президент, който посреща изтощените пилигрими с кана лимонена вода.
Вървейки по Камино, усещах непрестанно добротата на локалните хора, чиито жестовете ти дават сили да продължиш, даже когато си най-изтощен, а на стъпалата ти са излезли дузина пришки. Баби и дядовци сърдечно поздравяват с “Буенос диас ” всеки преминаващ пилигрим. На места даже имаше оставени дребни сладки, плодове и вода. В деня с най-вече километри за ходене, съвсем 35, отпаднал и броящ всяка една оставаща крачка до идващото алберге, по пътя ми ме подмина кола. Няколко метра по-надолу автомобилът спря, а от него излезе жена, с цел да ми предложи вода. Такива са хората в Португалия и Испания - усмихнати, лъчезарни и подготвени да се отзоват във всеки миг.
Чувство за празнина
Още след първия ден на Камино открих компания - младежи, които също като мен се бяха впуснали в това рисковано предизвикателство с главата надолу. Учихме се в придвижване. Заедно. Помагахме си един на различен. Кой с лепенки за мазолите, които изкачаха като гъби по краката ни, кой с крем за слънце или храна. През деня вървяхме един до друг, а вечер обсъждахме усещанията си на по чаша бяло вино. Веднъж в опит да повдигнем духа след 15-километра ходене пешком под жарко слънце, от нищото запяхме обичаните си песни. Моят персонален саундтрак на Камино е песента “We are pilgrims ”, която звучи даже и в този момент, когато пиша този пътепис.
Бяхме си дали обещание да не мислим за все по-наближаващия край на нашето Камино, който неизбежно щеше да настъпи с идването ни в Сантяго де Компостела. Когато нямаш никакви проекти и упования, се случват най-незабравимите неща, се бяхме убедили от първо лице. Един ден след вечеря непринудено взехме решение да продължим ходенето пешком, и когато решим, да си създадем бивак и да нощуваме под звездите. Насред гората. Направихме го и то две вечери поред. Къде ще отидем и какво ще вършим - решавахме на момента. Чувството за безтегловност същински ни харесваше, тъй като разполагахме с цялото време на света. Животът се движеше някак постепенно, позволявайки ни да му се насладим.
Противно на неписаното предписание да не приказваме в бъдеще време, последните няколко дни съществена тематика за диалог на всички ни беше по какъв начин си представяме нашето победоносно идване в Сантяго де Компостела. Ще плачем ли? Ще се радваме ли? Носталгично ли ще ни бъде? Ще ни липсва ли Пътят?
Последният ден пристигна толкоз бързо, че не бях в положение са осмисля вакума на времето, в което бях изпаднал през тези две седмици. Но очите ми не ме заблуждаваха - в далечината към този момент виждах катедралата на Сантяго де Компостела. Километрите намаляваха и всички бяхме потънали в мислите си. Наблюдавах хората към мен и по израженията им виждах по какъв начин всеки въображаемо се приготвя за наближаващия край. Влизайки в града на Свети Яков, станахме очевидци на хора, прииждащи на вълни от всички страни. Някои от тях бяха пилигрими, други елементарни туристи. Стъпвайки на площада пред катедралата не изпитах нищо. Освен празнина. Вечерта се събрахме за последна прощална вечеря преди пътищата ни да се разделят. Беше занимателно, само че и сантиментално - всичко към този момент беше спомен, а разказът - в минало свършено време.
Смислен край
Помня първата крачка, напускайки дома си преди съвсем два месеца. И всяка последваща. Непредвидените обстановки и инцидентните другарства. Красивите изгреви и залези, съзерцавани от влакове, фериботи, отдалечени села и огромни мегаполиси. Последните две седмица обаче бяха доста повече от просто вървене пешком. По Пътя всеки ден е урок. Всяка среща е познание. Всяка крачка е опит.
Срещах непознати. Говорих с тях. Ден след ден. Километър след километър непознатите лица се трансфораха в мои другари. Заедно губихме посоката. След това я намирахме. Забавлявахме се. Спахме под звездите. Смяхме се с цяло гърло. Учихме се един от различен. Болката в раменете и пришките по стъпалата. Двата чифта облекла, които всяка вечер прахуляк на ръка. Тежката раница и чистата детска наслада всякога, когато намеря чешма със студена вода. Най-евтиното вино от магазина в картонена кутия, което пихме на фона на залязващото слънце на брега на Атлантическия океан. Стотиците села с усмихнати възрастни хора и техните животни. Градини, полета, лозя, гори - се редяха една след друга. Пейзажите се сменяха. Държавите също. Добротата на локалните и желанието им да ти оказват помощ във всеки един миг. От кутията бисквити, оставена на селската чешма, и бурканчето с бонбонки под сянката на вековния дъб, до инцидентната дама, която спря на пътя, с цел да ми предложи шише вода. От първите стъпки до последната крайна крачка, стъпвайки на площада в Сантяго де Компостела. От първото “Здравей! ” до последната фотография за сбогом.
Това бяха моите последни 312 091 крачки. Буен Камино!
Алармата звънна на разсъмване. Веднага скочих, само че не с цел да я изключа, а с цел да се оправя и потегли. Порто - градът на виното, трамваите и мостовете - беше обхванат в тишина. По улиците нямаше никой с изключение на аз и моята раница. Застанах на пустия площад пред катедралата и се огледах. Градът беше обгърнат в мъгла, някак магичен, само че и отегчителен. Постоях там няколко минути, мислейки си за претърпяното през последния месец и половина по железопътните линии - инцидентни другарства, куриозни обстановки, посрещнати изгреви и залези. От през днешния ден обаче изоставям пътуването с трен и потеглям пешком по известния път Ел Камино де Сантяго де Компостела (или просто Камино). 280-километровото пешеходно премеждие се оказа и скъп урок за същински значимите неща в нашето все по-забързано и свръхтехнологично всекидневие.
Поех си надълбоко въздух и потеглих надолу по стъпалата. Жълти стрелки сочеха посоката. Трябваше единствено да ги последвам, с цел да стигна в Сантяго де Компостела - град в северната част на Испания. Първата последна крачка от моето премеждие беше реалност.
Вървях из калдъръмените улички на Порто, а над главата ми се вееха гирлянди, обагрени в разнообразни цветове. Преминавайки по основната улица, ранобудни минувачи извъртаха глава към мен без да споделят нищо - гледаха ме, някои леко ми се усмихваха, на други просто им беше любопитно по какъв начин наподобява следващия пишман пилигрим (хората, които вървят по Ел Камино - бел. а.). Стигнах брега на река Доуро и трябваше единствено да последвам течението, до момента в който сладководната вода не бъде погълната от Атлантическия океан и той се трансформира мой ориентир.
Първи срещи с (бивши) пилигрими Седнах, с цел да си умря. Бях минал няколко километра и несъмнено усещах напрежение в стъпалата си. Към мен се приближи едно момче - към 20-годишно. “По Камино ли си тръгнал ”, попита ме той. Отговорих позитивно и на лицето му изгря усмивка. Разказа ми, че живее насреща в близкия блок и всеки ден от терасата си вижда преминаващите пилигрими. Самият той преди четири години е вървял по Камино - прекарване, което е трансформирало светогледа му и го е научило кои са същински значимите неща в живота. “Всичко ще бъде наред и най-после ще се прибереш вкъщи с незабравими мемоари ”, сподели ми той и продължи по пътя си. Тези думи ме накараха да се усмихна необятно и да зарежа на онази дървена скамейка многочислените въпросителни, с които се бях събудил.
Дневно изминавах приблизително сред 20 и 30 километра, само че това не ми тежеше. Португалският път, по който избрах да ходя, има доста разклонения и човек е свободен да опитва. “Каквото и да направиш по Камино, ще бъде вярно ”, показа ми един път един испанец по време на обща вечеря в албергето (мястото, където нощуват пилигримите - бел.а.), в което бях отседнал. Моментите, в които сядаш на една маса с изцяло непознати хора от целия свят и всеки споделя своите Камино истории, са може би най-сплотяващите и изпълени със смисъл.
Сутрин се събуждах с любознание. Болката в петите от предходния ден беше отшумяла и още преди изгрев слънце поемах със свежи сили напред към Сантяго. Жълтите стрелки бяха моя пътеводна светлина. Имах построена рутина - след първите няколко километра за деня наложително спирам за кафе и лека закуска в някое от селата по пътя, където локалните с усмивка на разположение подготвят кафе и сервират сочни пастел де натас (традиционен португалски десерт - бел.а) на преминаващите пилигрими. Така се случи и в този ден, пристигайки в следващото селце по пътя ми, след което ме очакваше стръмно нанагорнище. Седнах, с цел да отпочина. На масата до мен стоеше Станислав - достоен 70-годишен възрастен мъж с блестящо оранжево яке. На първи април тази година потегля от родната си Полша, с цел да стигне до Фатима - град в южна Португалия. Пеша. Пенсионирал се е преди няколко години и вместо да се застоява у дома пред тв приемника решил да върви по 40 километра всеки ден в зной и мраз с раница на гърба си. Така се усеща жив, описа ми той на напълно порядъчен британски. За закуска всяка заран наложително изпива по един литър сок и късо кафе. След това поставя раницата на гърба си и потегля. Ден след ден.
Преди срещата ми със Станислав се усещах доста изтощен, а не бях минал даже пет километра за деня. Непрекъснато се оплаквах мислено, че не съм в положение да направя нито една крачка повече. След диалога ми с него обаче се почувствах цялостен с сила - нямам право да се окайвам в случай, че пред мен допреди минута заставам човек, който в продължение на месеци върви пешком от другия завършек на Европа. И продължава да го прави без да се оплаква. Ето такива чудаци срещнах по пътя си. Американци, австралийци, чехи, словаци, бразилци, италианци, германци, даже една жена от Тайван. Взаимно си правихме компания по пътя. Срещахме се, поздравявахме с “Буен Камино ”, по-късно се разминавахме и на идващия ден отново се събирахме ту в някое кафене, ту по пътя или в албергето. Хапвахме на спонтанни пикници или в придвижване, водейки задълбочени полемики за смисъла на живота или пък за символиката на панелните блокове в някогашните социалистически страни.
Селата и градчетата се редяха едно след друго. Гостоприемството на домакините в албергетата, в които отсядах, сгряваха душата ми. Никога няма да не помни хоспиталиерото в дребното селце Ратес. В него ден аз и Алина от Русия бяхме решили да се прехвърлим от крайбрежния път към централния. Часове наред вървяхме по основни пътища с претрупан трафик. Междувременно се бяхме изгубили на няколко пъти поради изчезнала маркировка, само че в последна сметка успяхме да стигнем заветното алберге в Ратес. Краката ни пулсираха и пот се стичаше от челата ни. Влизайки в двора на албергето с кана лимонена вода ни посрещна не какъв да е, а самият Джо Байдън. Възрастен муден американец с прошарена коса и с походка и диалект едно към едно с тези на американския президент. Всички посетители на албергето бяхме единомислещи, че приликата сред него и Байдън е умопомрачителна, даже плашеща. През идващите дни в диалози с други пилигрими на няколко пъти стана въпрос за албергето в Ратес, чието нарицателно беше точно “Джо Байдън ”. Всички знаеха за клонинга на американския президент, който посреща изтощените пилигрими с кана лимонена вода.
Вървейки по Камино, усещах непрестанно добротата на локалните хора, чиито жестовете ти дават сили да продължиш, даже когато си най-изтощен, а на стъпалата ти са излезли дузина пришки. Баби и дядовци сърдечно поздравяват с “Буенос диас ” всеки преминаващ пилигрим. На места даже имаше оставени дребни сладки, плодове и вода. В деня с най-вече километри за ходене, съвсем 35, отпаднал и броящ всяка една оставаща крачка до идващото алберге, по пътя ми ме подмина кола. Няколко метра по-надолу автомобилът спря, а от него излезе жена, с цел да ми предложи вода. Такива са хората в Португалия и Испания - усмихнати, лъчезарни и подготвени да се отзоват във всеки миг.
Чувство за празнина Още след първия ден на Камино открих компания - младежи, които също като мен се бяха впуснали в това рисковано предизвикателство с главата надолу. Учихме се в придвижване. Заедно. Помагахме си един на различен. Кой с лепенки за мазолите, които изкачаха като гъби по краката ни, кой с крем за слънце или храна. През деня вървяхме един до друг, а вечер обсъждахме усещанията си на по чаша бяло вино. Веднъж в опит да повдигнем духа след 15-километра ходене пешком под жарко слънце, от нищото запяхме обичаните си песни. Моят персонален саундтрак на Камино е песента “We are pilgrims ”, която звучи даже и в този момент, когато пиша този пътепис.
Бяхме си дали обещание да не мислим за все по-наближаващия край на нашето Камино, който неизбежно щеше да настъпи с идването ни в Сантяго де Компостела. Когато нямаш никакви проекти и упования, се случват най-незабравимите неща, се бяхме убедили от първо лице. Един ден след вечеря непринудено взехме решение да продължим ходенето пешком, и когато решим, да си създадем бивак и да нощуваме под звездите. Насред гората. Направихме го и то две вечери поред. Къде ще отидем и какво ще вършим - решавахме на момента. Чувството за безтегловност същински ни харесваше, тъй като разполагахме с цялото време на света. Животът се движеше някак постепенно, позволявайки ни да му се насладим.
Противно на неписаното предписание да не приказваме в бъдеще време, последните няколко дни съществена тематика за диалог на всички ни беше по какъв начин си представяме нашето победоносно идване в Сантяго де Компостела. Ще плачем ли? Ще се радваме ли? Носталгично ли ще ни бъде? Ще ни липсва ли Пътят?
Последният ден пристигна толкоз бързо, че не бях в положение са осмисля вакума на времето, в което бях изпаднал през тези две седмици. Но очите ми не ме заблуждаваха - в далечината към този момент виждах катедралата на Сантяго де Компостела. Километрите намаляваха и всички бяхме потънали в мислите си. Наблюдавах хората към мен и по израженията им виждах по какъв начин всеки въображаемо се приготвя за наближаващия край. Влизайки в града на Свети Яков, станахме очевидци на хора, прииждащи на вълни от всички страни. Някои от тях бяха пилигрими, други елементарни туристи. Стъпвайки на площада пред катедралата не изпитах нищо. Освен празнина. Вечерта се събрахме за последна прощална вечеря преди пътищата ни да се разделят. Беше занимателно, само че и сантиментално - всичко към този момент беше спомен, а разказът - в минало свършено време.
Смислен край
Помня първата крачка, напускайки дома си преди съвсем два месеца. И всяка последваща. Непредвидените обстановки и инцидентните другарства. Красивите изгреви и залези, съзерцавани от влакове, фериботи, отдалечени села и огромни мегаполиси. Последните две седмица обаче бяха доста повече от просто вървене пешком. По Пътя всеки ден е урок. Всяка среща е познание. Всяка крачка е опит.
Срещах непознати. Говорих с тях. Ден след ден. Километър след километър непознатите лица се трансфораха в мои другари. Заедно губихме посоката. След това я намирахме. Забавлявахме се. Спахме под звездите. Смяхме се с цяло гърло. Учихме се един от различен. Болката в раменете и пришките по стъпалата. Двата чифта облекла, които всяка вечер прахуляк на ръка. Тежката раница и чистата детска наслада всякога, когато намеря чешма със студена вода. Най-евтиното вино от магазина в картонена кутия, което пихме на фона на залязващото слънце на брега на Атлантическия океан. Стотиците села с усмихнати възрастни хора и техните животни. Градини, полета, лозя, гори - се редяха една след друга. Пейзажите се сменяха. Държавите също. Добротата на локалните и желанието им да ти оказват помощ във всеки един миг. От кутията бисквити, оставена на селската чешма, и бурканчето с бонбонки под сянката на вековния дъб, до инцидентната дама, която спря на пътя, с цел да ми предложи шише вода. От първите стъпки до последната крайна крачка, стъпвайки на площада в Сантяго де Компостела. От първото “Здравей! ” до последната фотография за сбогом.
Това бяха моите последни 312 091 крачки. Буен Камино!
Източник: euronewsbulgaria.com
КОМЕНТАРИ