Естествено, заглавието е подвеждащо. Нито принцът е принц, нито чакането

Естествено, заглавието е подвеждащо. Нито принцът е " принц ", нито чакането е наложително или желателно. И въпреки всичко – какъв брой от нас, дамите, прекарваме огромна част от младостта си в едно вътрешно (и постоянно неизказано) очакване на появяването на оня специфичен мъж, който ще осмисли живота ни?!

Ние, дамите, сме създания, които имат нужда да дават обич. Затова и се заобграждаме с приятелки, мечтаем за партньорство, желаеме деца. Любовта е в основата на битието ни и я влагаме във всичко – в избора на дрешник, в работата си, в грижа за домашни любимци, във всевъзможен тип творчество. Любовта е на всички места в нас и към нас.

Затова е естествено да ни занимава концепцията за обичания мъж. За оня облик на принц, с който сме захранени от дребни девойки – посредством приказки, филми и книги. Защото този мъж е нашият съизвършител в главната задача на живота ни – отдаденост, принадлежност и сетивен продан... От което в действителност произтича и зависимостта ни от неговото разкриване, от неговата поява на прага ни . Не става въпрос за отвод от любовта... Напротив, любовта Е и постоянно би трябвало да Бъде! Но нейният извор не е различен човек, а самата ти. И до момента в който до някоя възраст е обикновено да целуваш жаби, то след избран интервал разочарованието от тези целувки натежава. Покрай теб приятелки и познати стават принцеси в бели рокли, а ти продължаваш да бъдеш " спящата хубавица ", която като че ли отсрочва живота си. Да, свободата е занимателна, а кариерата – утвърждаваща, само че онази липса на фокусирана върху теб мъжка обич тежи като проклинание от злата орисница...

А след това може да ти се случи Срещата, бялата рокля, щастието. Поне за известно време. Докато схванеш, че никой мъж не може да ти подсигурява обич в теб и към теб . Виждаш неуспеха на идеала ти в непознати фамилии, правиш се, че не го виждаш в своето. Но принцът към този момент не е принц, а ти не си принцеса...

Със Среща или без, идва миг, в който осъзнаваш, че няма да има Спасител, Принц или каквото друго може да бъде някой външен човек . Че животът не може да бъде отлаган, нито че някой може да ти даде любовта, която ти би трябвало да се научиш да изпитваш и проявяваш към себе си. Че не съществуват любовни връзки, които могат да решат всичките ти вътрешни проблеми и да те трансфорат в изцяло нов, благополучен човек. Че каквото и да си мислиш, че ти липсва, няма смисъл да чакаш различен да ти го набави. Можеш сама да си го сътвориш (и в действителност трябва) или видоизмениш до степен, в която да не е необходим сътрудник за него. Или до степен този сътрудник да не е обичан мъж, а другарка, прочут или личното ти дете. Съществено друго е " да си отворена за любовта " и " да си подвластна от непозната обич "... Знам, не е елементарно да се откажеш от фантазия, в която си вярвала безпределно дълго време . Не е елементарно да я трансформираш в една лишена от идиличност действителност. Но в действителност не става въпрос за отвод от любовта... както доста хора вземат решение от отчаяние и обезверяване. Напротив, любовта Е и постоянно би трябвало да Бъде! Но нейният извор не е различен човек, а самата ти. И да, ще има и партньорска обич, която ще прави компликациите по-леки и насладите по-цветни, само че тя няма да е " целият смисъл " и " цялото благополучие ". Нито пък ти си половин човек, който се нуждае от друга половинка, с цел да стане цялостен.

Ще се наложи да надраснеш това малко момиченце, мечтаещо да бъде принцеса, избавена от смелия обаятелен принц. И по модел на актуалните кино приказки да станеш уверена и пълноценна жена, която сама може да се избави от всяка неволя. Което не значи, че си самодостатъчна, а единствено че обичаш себе си и живота си подобен, какъвто е. В него има място за други хора и нови прекарвания, само че няма основни неналичия и смислови черни дупки. Има голяма разлика сред това " да чакаш " и това " да живееш ", както и сред " избавител " и " сътрудник ". Съществено друго е " да си отворена за любовта " и " да си подвластна от непозната обич "...

Така че, девойки, яхвайте белия кон пред вратата ви, тъй като той няма потребност от различен ездач с изключение на от вас!

 

Имало едно време

Белият кон през днешния ден пасе пред вратата.
Нещо му липсва. Хей, принце, къде си?
Няма мъгла или други принцеси.
Ето, сама съм... и очаквам ориста.

Ризи копривени доста изплетох.
В кули високи коси омагьосвах.
Жаби целувах, обувки износвах.
Чистех огнища, несгоди метох.

Спах епохи от отровно вретено.
Грахово зърно в легло ме ужили.
Ябълки ядох – в закана изгнили.
Кожи магарешки носех смирено.

В какъв брой живота обич да жадувам?
Колко фантазии и очаквания да храня?
Старите функции не желая да защищавам.
Може би би трябвало в този момент да пребивавам!

 

Aнтония Нотева е на съвсем 40 години и живее в София. Има 6-годишен стаж като майка, 14-годишен стаж като държавен чиновник и най-малко 25-годишен стаж в писменото изложение на персонални мисли и страсти. Освен дневници, есета, писма, публикации, написа и стихове, а преди 4 години и книга, която един ден ще види бял свят.