Енчо ГОСПОДИНОВ пред novini.bg: Хуманността започва от семейството
Енчо Господинов е един от знаковите български публицисти, бил е и посланик. Работил е дълги години в тогавашния в. “Поглед”. В началото на 90-те години минава на работа в Международния Червен кръст и пътува по доста горещи точки на света. От 2000 година е бил дипломат на организацията в Организация на обединените нации, в централата на Международния Червен кръст, след това като специфичен консултант на Кристалина Георгиева 
Кристалина Иванова Георгиева е родена на 13 август 1953 година в София. Средното си обучение, когато тя беше еврокомисар. Наскоро излезе от щемпел неговата книга "Сянката на петнистия кон ", в която той колоритно и майсторски разказва част от своите мемоари от доста забавния си живот.
- Защо избрахте това заглавие - метафора за книгата си - "Сянката на петнистия кон "? В нея вие по доста занимателен метод разказвате за богатите си усещания като публицист, посланик, представител на Международния Червен кръст в най-горещите точки по света.
- Двама другари - Костадин Филипов и Драго Драганов - години наред водиха "приятелски огън " против моето разтакаване към тази книга. После към тях се причислиха Иван Бакалов и Иван Гранитски. Аз се съпротивлявах, казвайки, че през днешния ден има повече писатели, в сравнение с читатели, само че това не ги убеди. И защото война на четири фронта се води мъчно, седнах и я написах... А заглавието е една метафора, родена от детските ми мемоари, когато баща си идваше на обяд вкъщи не с джипка, а на кон, един хубав петнист кон. Тогава живеех в родната Добруджа, татко ми като доста негови другари беше длъжен да гради и да основава кооперирано селско стопанство и нещата се развиваха тъкмо като в романа на Ивайло Петров "Хайка за вълци " - с всичките компликации, дивотии и очаквания. Работният му ден беше дълъг, по тази причина неговият петнист мустанг постоянно тичаше в галоп и аз виждах всеки ден като дете по какъв начин силуетите на коня и на ездача се сливат със зеленото море на безкрайните ниви. Молех баща да ме вземе със себе си, само че той все споделяше, че съм още дребен и ше ме вземе, когато му пристигна времето, както споделяше един наш цар. Това привидение на галопиращия кон се загнезди в фантазиите ми и у мен се роди неистово предпочитание да имам и аз своя Вихър някой ден, отново петнист като на баща, и да хукна по света. Така и стана. Оттогава насам към този момент 70 години яхвам моя мустанг и още не съм слязъл изцяло от седлото... Бродих под дърво и камък, видях какво ли не. И съм му доста признателен. Дай боже всеки да има моя шанс и моя кон.
- Бихте ли споделил и с нашите читатели какво ви предизвика да напуснете забавната си журналистическа работа в тогавашния първокласен вестник "Поглед " и да започнете в МЧК по пътя "...от Смолница до Ню Йорк, през Женева, Москва и Брюксел, от Загреб до Адис Абеба и Килиманджаро "?
- Аз доста обичах - и още обичам -журналистиката. Но както се майтапи Марк Твен, "журналистиката е най-хубавата специалност, стига да я напуснеш в точния момент... ". Естествено, този мустакат присмехулник с развята грива от вятъра над Мисисипи може би желае да ни нашепне, че нашата специалност е тежък кръст, който не всеки може да носи. Той тежи освен на раменете, само че и на съвестта, в случай че не е чиста, и на нервите тежи, когато си на кръстопът и би трябвало да калибрираш тъкмо вътрешния си кантар, преди да напишеш и четири думи. За нашия Захарий Стоянов се знае, че е можел да убие всеки политик с две думи, само че пък Кардинал Ришелйо споделя, изтъквам по памет, "Дайте ми единствено 6 реда, написани от ръката на най-честния човек, и аз ще намеря в тях 3 думи, поради която да го обеся... " Именно заради тези, а и други аргументи от житейски темперамент, татко ми доста се надяваше аз да стана електроинженер или най-малко правист. Още повече, че бях признат да изучавам и право в Софийския университет през 1971. Но аз имах в главата си един петнист кон и той не ми даваше мира. Искаше да ме води по примамливи места из целия свят и съумя да ме убеди. Години по-късно баща показа, че не съм сбъркал... Дано е прав. Но когато
през 1989-1990 нашата блага публицистика стартира да демонстрира признаци на морална отмалялост и професионална анемия,
когато нашите нови медийни барони започнаха да притискат безмилостно кореспонденти и редактори с богат подбор от менгемета, аз взех решение, че е време да опитам нещо друго. Вече познавах от кръстопътищата на света тези млади и сърцати момчета и девойки от Международния Червен кръст. Бяха ме канили и да работя с тях на няколко красиви и спокойни места като обхванатата от революция Никарагуа, Бейрут - пламнал в пламъци и разкъсван от снаряди, както и да споделя мизерния живот на кампучийските бежанци в лагерите от страна на тайландската граница... Все такива красоти.
Но аз одобрих поканата им да работя с тях и от задача на задача, от война на война, след това от "работник на терена " в Румъния след Чаушеску, в земетръсна Армения и Азербайджан, в разпадащия се Съветски съюз сред Горбачов и Елцин, 7 дълги години от безкрайните войни на Югославия, последователно се "издигнах " в дипломатическата им и началническа подчиненост. Така без да го възнамерявам останах в филантропичната сфера повече от четвърт век. Понякога пописвах при Иван Бакалов в е-вестник, или по нашето национално радио разказвах по какъв начин пред очите ми се срутиха двете кули в Ню Йорк на 11 септември 2001... В това време обаче, та и до през днешния ден, българската публицистика се пържеше в личен сос и конвулсиите й ме тревожеха, както и маса други сътрудници. Много надарени кореспонденти и редактори или гладуваха, или сведоха глави. За публицистиката нерядко менгемето на "мъглявата " народна власт може да е по-свирепо от това на някоя задрямала от инерцията тирания.
- Какво е вашето пояснение за измененията в актуалната публицистика, за които пишете и в книгата си, за неналичието на духовни водачи през днешния ден в света и на водачи в политическата сфера?
- Много са факторите, които разклатиха съществено нашата остаряла къща, чийто основи са положени още от Гутенберг. Ако приказваме за световните трендове в специалността, ще би трябвало да признаем, че появяването на интернет, на електронните медии, а оттова и феноменът на обществените мрежи - е еднакво на земетресение от 7-ма степен по Рихтер в нашия двор. Правилата, скоростта, стандартите в специалността, моралните "мерки и теглилки ", финансовите импликации за печатните издания, рекламния бизнес - всичко това е еднакво на тотална гражданска война в средствата за всеобща информация. Тази гражданска война срина имена и кумири, подкопа устоите на колоси като "Ню Йорк Таймс " и "Вашингтон поуст ", само че сътвори нови медии като "Хъфингтън поуст ", които заграбиха големи части от медийната торта. Електронни вестници, уеб сайтове и блогъри през днешния ден са в авангарда на международната публицистика паралелно до "старите дами ". Радио-и-Телевизионната публицистика също стана доста по-различна отпреди двайсетина години, а платени или "pro боно " тролове и шарлатани тровят кибер-пространството с подправени вести и мнозина от тях се считат за величия от ранга на Пол Кругман или Ориана Фалачи. Именно тролове и безсъвестни сътрудници оправдаха упованията на полския майтапчия Станислав Йежи-Лец, че "прозорецът към света може да се запуши и с вестник ". Междувременно класическото репортерство е в дълбока рецесия, редакторският поминък - съвсем отсъстващ, интернационалната публицистика е избутана в ъгъла, а проверяващата публицистика - доколкото я има - постоянно я дупчат с патрони или я бият с железни тръби. За сметка на това за нея точно все няма пари, а май няма и доста искащи да я практикуват.
Олигархичният модел в собствеността на медиите доста спомогна за това проваляне, за което говореше преди време нашият професор от Виенския университет Дафин Тодоров. Именно този модел у нас сътвори айсберга, който потопи "Титаник "-а на публицистиката. На мястото на хора като Милен Цветков
Милен Цветков е роден на 30 юли 1966 година в София. На 19 април 2020 година е погубен при злополука. Завършва, Генка, Миролюба, Ани, или това красиво телевизионно момиче от Русе, изнасилено и захвърлено в храсталаците, идват наемници в занаята, потомци на старите "аристократични фамилии " Гочоолу, Дочоолу и Данко Хаирсъзина. Ето по този начин "бавно и бавно, мръднахме обратно със няколко века ", в случай че перифразираме Народния стихотворец. Даже е чудно, съгласно сътрудници оттатък Калотина, че са ни дали и 111 място по независимост на словото. Станахме за позор на Европа. И отвън нея.
Но в тази духовна бедност не сме сами. Ние сме покрай дъното, само че в страни със остарели журналистически обичаи също има доста дупки по асфалта. А както е казвал още преди 250 години Бенджамин Франклин, един от бащите-основатели на Съединени американски щати и пионер в специалността ни, задачата на публицистиката е освен да осведоми достоверно хората, само че и да основава и възпитава жители. Ето тук е "заровен кучето ", както споделят майсторите на изящната словестност.
Днешният олигархичен модел на публицистиката в съвсем целия свят възпитава повече обич към политическата, моралната, икономическата и естетическата чалга, в сравнение с да основава хора с гражданско мислене.
Заблудените или неуки хора се манипулират и ръководят по-лесно. А непрестанно увеличаващата се пропаст сред небогати и богати също ускорява този печален развой. Във войната в Югославия се използваха бомби с "обеднен уран ". А в медийната война се пускат бомби с обеднен морал. И това е една от аргументите за неналичието на духовни водачи и морални политически водачи като Жан-Жак Русо, Махатма Ганди или Нелсън Мандела
Нелсън Ролихлахла Мандела е южноафрикански политик от народността кхоса, лидер на Африканския. Дори "грешници " като Вили Брандт, Франклин Д. Рузвелт или Шарл де Гол наподобяват като сияйни върхове в сегашната политическа незначителност и улична дивотия.... И медиите носят голяма отговорност за това.
- Кои са международните политически водачи, които са оставили най-трайно усещане у вас в срещите ви?
- Мандела, преди всичко. Мъдър човек. по този начин се случи, че малко откакто излезе от пандиза, където прекара 27 години, той ни одобри за къса среща в Кейптаун. Бяхме дребна група от Международния Червен кръст. Прие ни не поради сините ни очи, а поради това, че мои сътрудници, по силата на Женевските конвенции, бяха единствените, допускани от време на време до килията му. Носеха му писма от фамилията, от другари и съидейници, както и интернационалната преса: "Икономист ", "Ню Йорк Таймс ", Нюзуик ", "Тайм "... Да чете. Още нямаше интернет в килиите и мобилни телефони, както е при доста от нашите днешни бандити по пандизите... Както и да е. Но в късите мигове с него човек можеше да почувства величието на духа, мъдростта на цяла Африка, заедно с европейските й колонизатори, както и симбиозата от морално предимство, духовно великолепие и благородна невзискателност, в крещящо разграничение от множеството днешни елементарни тарикати и мерзавци, които се кичат с благозвучната купа "елит ".
Кофи Анан, починалият Генерален секратар на Организация на обединените нации беше различен исполин на хуманизма в политиката, само че и неговата орис не беше лесна. Англосаксонците споделят, че "herding cats is impossible job ", в недодялан превод "не можеш да контролираш неконтролируемите ", каквито са множеството политически водачи, държавници от разнообразни (котешки) породи и мегаломаниаци от всевъзможен вид. Но Кофи го правеше ловко, с задоволителна доза мъдрост и смелост... И заплати скъпа цена за тази си смелост. Някои от помощниците му също бяха брилянтни дипломати и ефикасни филантропични админи: норвежецът Ян Егеланд, наш някогашен колега-журналист, Маргарета Валстрйом, шведска филантропична амазонка, която работеше по 24 часа, изкарвайки с по 2 банана дневно, само че оставила солидно филантропично завещание на Организация на обединените нации. Лорд Марк Малок-Браун, някогашен сътрудник от сп. "Икономист " и дясна ръка на Кофи. Покойният бразилец и надарен посланик Серджо Виейра ди Мелу, който почина страдалчески, покрит под 1000 тона бетон в руините на постройката на Организация на обединените нации в Багдад, където беше опитал да помогне на елементарните иракчани да преживеят след рухването на Саддам... От професионалните дипломати, с които съм се срещал постоянно или съм работил по филантропични драми в Организация на обединените нации бяха, тогава дипломат на Русия, починалият му американски сътрудник Ричард Холбрук, доста изобретателен и динамичен, въпреки от време на време и безпардонен в акциите си, също някогашен наш сътрудник от сп. "Форейн полици ". С японския дипломат Кендзо Ошима, брилянтен уредник и реализатор на сложни хрумвания, с тогавашния дипломат на Швейцария Петер Маурер, през днешния ден Президент на най-авторитетната и ефикасна филантропична "машина " в света - Международният Комитет на Червения Кръст. Това беше част по същинския дипломатически хайлайф в Организация на обединените нации, когато работех в Ню Йорк. От тези хора можеше доста да се научи.
- Като филантропичен деятел, кои от всички тежки тествания и събития, в които сте взел участие, се е запечатало вечно в мозъка и духа ви?
- Драмата на палестинците, през днешния ден забравени и изоставени даже от множеството си арабски братя и братовчеди. Може би и тъй като като млад и зелен кореспондент на "ПОГЛЕД " в тези години първо се сблъсках с тяхната човешка покруса, до момента в който се опитвахме да осезаем пулса на неспирните войни по улиците на Бейрут, в лагера Тел Заатар или на юг в Тир, до границата с Израел. Трудно се не помнят нещастия, когато си кореспондент на 27-28 години и всичко се разпада пред очите ти. В Афганистан напролет на 1980 насмалко да ме утрепят, дружно с Фаиз Мухаммад, тогава министър на пограничните въпроси и племената... Придружавах го по границата с Пакистан, търсеше някакво помиряване сред пущуните... Застреляха го като куче на една среща с племенните вождове. По щастлива случайност съумях да се измъкна към Кабул един час по-рано. Посланикът Георги Късов първо ме наруга, че съм нарушил заповедта на локалните управляващи непознати репортери да не се мотаят отвън Кабул, само че след това, весел, че съм се върнал жив, подреди на готвача си да опече едно агне и да му ударим един моабет, както споделя Алеко. Петнайсет години по-късно снимах филм с сътрудници от BBC в Белград. Вече работех за МЧК. Колегите желаеха да снимат част от нашите стратегии за изхранване на бежанците от Хърватска. И до момента в който снимахме в една столова, където се раздаваше топла пилешка яхния за тези клетници, един пикантен сърбин, някогашен преподавател, почувствал се потиснат от бръмченето на камерата и тяхноте мизерно състояние, сграбчи един голям кухненски нож и ни подгони към казаните с яхния. Сигурно щеше да се лее кръв, в случай че не го бяха озаптили в точния момент. Ей такива красиви работи стават от време на време в живота на репортера или на филантропичния друмник. Но пък какво наслаждение за мен беше, когато 7-8 години по-късно, когато войната към този момент беше свършила, а аз бях представител на МЧК в Организация на обединените нации в Ню Йорк, от Загреб пристигна една блага покана от канцеларията на хърватският президент Стйепан (Стипе) Месич. Събра ни той в подредения си с усет Президентски замък, моя благосклонност, Алън Лидъл от BBC, един сътрудник от CNN, Президентката на Британския Червен Кръст Лейди Лимерик и Президента на Германския Червен кръст Принц Бото. Наградиха ни с най-високия държавен медал за филантропичната активност по време на войната (1992-1999) и след това май отново изядохме едно печено агне, по остарял районен бит. Не споделям "балкански ", тъй като починалият хърватски президент Франйо Туджман ненавиждаше тази дума да се свързва със страната му. Такива ми ти работи, промърморваше в сходни случаи Кърт Вонегът, когато скритом го следих иззад разтворения "Ню Йорк Таймс " на Пазара на Амишите в Манхатън, където той обичаше да си подръпва от цигарката всеки следобяд след дълго писане на някой от шедьоврите си.
- Как един сензитивен човек оцелява откакто е видял от първо лице като вас едни от най-големите международни филантропични рецесии?
- В началото е изплашен от свирепостта на живота. После обръгва. Но видяното и претърпяното постепенно се натрупат някъде в пространството сред сърцето и гънките на мозъка. И в един ден може и да отключат я меланхолия, я освен това, да пази бог. Някои мои сътрудници сякаш закоравели "глобални санитари ", не устояха. Едни се отдадоха на чашката, други - на разнообразни сортове депресии, трети се развеждаха и се влюбваха по 16-17 пъти, четвърти оцеляха, а някои дори написаха и книги.
- В книгата издателят Иван Гранитски ви дефинира като "търсач на обективни дела и красноречив повествовател ". Кои обективни дела намерихте в търсенето си и кои ще продължите да издирвате?
- Като добруджанец, закърмен с човещината на Йовков, а след това с реализма и сарказма на Ивайло Петров, евентуално съм мощно притиснат към онази стена на човечеството, която се назовава "сърдечност ". Един филм май се споделяше "Чужда тъга няма ". Естествено, това към този момент е факсимиле, само че някак си е мъчно да се изолираш от света, когато чергата гори и под краката ти. Когато съседът ти не е добре, бил той в село Бисер, потопено под водата от към момента незнайни идиоти-безхаберници, било съсед от Мостар, където Иво Андрич рисува вълшебните си поеми, или в някой различен беден ъгъл на глобаното ни село. И в случай че имаш завещан дребен, само че работещ честен компас още от детството си, да се намерят обективни дела в днешния планетарен безпорядък не е мъчно. Но татко ми споделяше къде на смешка, къде съществено, че до момента в който оказвам помощ на децата на Палестина или на Зимбабве, да не не помня и моите деца. "Humanity starts at home ", (Хуманността стартира от семейството), споделяше един остарял другар, Ралф Райт, мой основен редактор в списанието на МЧК, когато рабоитех в Женева... Ралф е въплъщение на Добрия човек. Живее в Лонг Айлънд край Ню Йорк и в свободното си време пръска добрини в близост.
- Какво е вашето пояснение на думите на един от кумирите ви, за който също пишете - Кърт Вонегът в "Кланица 5 ": "Това към този момент не са хора, а счупени хвърчила "?
- Усещането ми е, че когато е писал първия си шедйовър, Вонегът е бил смачкан освен от хилядите тонове бомби, създадени в неговото второ родно място, Америка, а и от обстоятелството, че те са трансформирали в пепел перлата на неговото първо, генетично родно място, Дрезден, в Германия. Една тотална шизофрения, да съсипеш оазис на изкуството и архитектурата като Дрезден, когато войната на процедура е към този момент свършила... Като американски военнопленник в Дрезден по врмето на тази кланица, той и другарите му са били принуждавани да работят като санитари, прочиствайки града от трупове след бомбардировките. Това е подтекстът, в който е напъхан сюжетът на "Кланица 5 ". И аз - за себе си - виждам "счупените хвърчила " като пречупените животи на милиони хора от войната тогава. Война, минаваща пред очите му, след това през сърцето, с цел да заседне вечно в паметта му. Възможно е сърцето му е да имало двоен темп: на етнически немец, трансфорат от ориста в американец, и виждащ всичко от два ъгъла. Нещо, за което на Хитлер, Сталин, Рузвелт и Чърчил не им е останало време да помислят.
Интересно, че хвърчилата - като знак на пречупени фантазии, битка и нови очаквания - са в заглавията и на две други книги - на Ромен Гари (Емил Ажар) и на един млад афганец, Халед Хосейни. И в тях войната има мощно наличие. Но да не задълбаваме, както споделяше татко ми, ездачът на петнистия кон. Хвърчилата са като човешките души - потеглят от земята и най-после свършват на небето...
Кристалина Иванова Георгиева е родена на 13 август 1953 година в София. Средното си обучение, когато тя беше еврокомисар. Наскоро излезе от щемпел неговата книга "Сянката на петнистия кон ", в която той колоритно и майсторски разказва част от своите мемоари от доста забавния си живот. - Защо избрахте това заглавие - метафора за книгата си - "Сянката на петнистия кон "? В нея вие по доста занимателен метод разказвате за богатите си усещания като публицист, посланик, представител на Международния Червен кръст в най-горещите точки по света.
- Двама другари - Костадин Филипов и Драго Драганов - години наред водиха "приятелски огън " против моето разтакаване към тази книга. После към тях се причислиха Иван Бакалов и Иван Гранитски. Аз се съпротивлявах, казвайки, че през днешния ден има повече писатели, в сравнение с читатели, само че това не ги убеди. И защото война на четири фронта се води мъчно, седнах и я написах... А заглавието е една метафора, родена от детските ми мемоари, когато баща си идваше на обяд вкъщи не с джипка, а на кон, един хубав петнист кон. Тогава живеех в родната Добруджа, татко ми като доста негови другари беше длъжен да гради и да основава кооперирано селско стопанство и нещата се развиваха тъкмо като в романа на Ивайло Петров "Хайка за вълци " - с всичките компликации, дивотии и очаквания. Работният му ден беше дълъг, по тази причина неговият петнист мустанг постоянно тичаше в галоп и аз виждах всеки ден като дете по какъв начин силуетите на коня и на ездача се сливат със зеленото море на безкрайните ниви. Молех баща да ме вземе със себе си, само че той все споделяше, че съм още дребен и ше ме вземе, когато му пристигна времето, както споделяше един наш цар. Това привидение на галопиращия кон се загнезди в фантазиите ми и у мен се роди неистово предпочитание да имам и аз своя Вихър някой ден, отново петнист като на баща, и да хукна по света. Така и стана. Оттогава насам към този момент 70 години яхвам моя мустанг и още не съм слязъл изцяло от седлото... Бродих под дърво и камък, видях какво ли не. И съм му доста признателен. Дай боже всеки да има моя шанс и моя кон.
- Бихте ли споделил и с нашите читатели какво ви предизвика да напуснете забавната си журналистическа работа в тогавашния първокласен вестник "Поглед " и да започнете в МЧК по пътя "...от Смолница до Ню Йорк, през Женева, Москва и Брюксел, от Загреб до Адис Абеба и Килиманджаро "?
- Аз доста обичах - и още обичам -журналистиката. Но както се майтапи Марк Твен, "журналистиката е най-хубавата специалност, стига да я напуснеш в точния момент... ". Естествено, този мустакат присмехулник с развята грива от вятъра над Мисисипи може би желае да ни нашепне, че нашата специалност е тежък кръст, който не всеки може да носи. Той тежи освен на раменете, само че и на съвестта, в случай че не е чиста, и на нервите тежи, когато си на кръстопът и би трябвало да калибрираш тъкмо вътрешния си кантар, преди да напишеш и четири думи. За нашия Захарий Стоянов се знае, че е можел да убие всеки политик с две думи, само че пък Кардинал Ришелйо споделя, изтъквам по памет, "Дайте ми единствено 6 реда, написани от ръката на най-честния човек, и аз ще намеря в тях 3 думи, поради която да го обеся... " Именно заради тези, а и други аргументи от житейски темперамент, татко ми доста се надяваше аз да стана електроинженер или най-малко правист. Още повече, че бях признат да изучавам и право в Софийския университет през 1971. Но аз имах в главата си един петнист кон и той не ми даваше мира. Искаше да ме води по примамливи места из целия свят и съумя да ме убеди. Години по-късно баща показа, че не съм сбъркал... Дано е прав. Но когато
през 1989-1990 нашата блага публицистика стартира да демонстрира признаци на морална отмалялост и професионална анемия,
когато нашите нови медийни барони започнаха да притискат безмилостно кореспонденти и редактори с богат подбор от менгемета, аз взех решение, че е време да опитам нещо друго. Вече познавах от кръстопътищата на света тези млади и сърцати момчета и девойки от Международния Червен кръст. Бяха ме канили и да работя с тях на няколко красиви и спокойни места като обхванатата от революция Никарагуа, Бейрут - пламнал в пламъци и разкъсван от снаряди, както и да споделя мизерния живот на кампучийските бежанци в лагерите от страна на тайландската граница... Все такива красоти.
Но аз одобрих поканата им да работя с тях и от задача на задача, от война на война, след това от "работник на терена " в Румъния след Чаушеску, в земетръсна Армения и Азербайджан, в разпадащия се Съветски съюз сред Горбачов и Елцин, 7 дълги години от безкрайните войни на Югославия, последователно се "издигнах " в дипломатическата им и началническа подчиненост. Така без да го възнамерявам останах в филантропичната сфера повече от четвърт век. Понякога пописвах при Иван Бакалов в е-вестник, или по нашето национално радио разказвах по какъв начин пред очите ми се срутиха двете кули в Ню Йорк на 11 септември 2001... В това време обаче, та и до през днешния ден, българската публицистика се пържеше в личен сос и конвулсиите й ме тревожеха, както и маса други сътрудници. Много надарени кореспонденти и редактори или гладуваха, или сведоха глави. За публицистиката нерядко менгемето на "мъглявата " народна власт може да е по-свирепо от това на някоя задрямала от инерцията тирания.
- Какво е вашето пояснение за измененията в актуалната публицистика, за които пишете и в книгата си, за неналичието на духовни водачи през днешния ден в света и на водачи в политическата сфера?
- Много са факторите, които разклатиха съществено нашата остаряла къща, чийто основи са положени още от Гутенберг. Ако приказваме за световните трендове в специалността, ще би трябвало да признаем, че появяването на интернет, на електронните медии, а оттова и феноменът на обществените мрежи - е еднакво на земетресение от 7-ма степен по Рихтер в нашия двор. Правилата, скоростта, стандартите в специалността, моралните "мерки и теглилки ", финансовите импликации за печатните издания, рекламния бизнес - всичко това е еднакво на тотална гражданска война в средствата за всеобща информация. Тази гражданска война срина имена и кумири, подкопа устоите на колоси като "Ню Йорк Таймс " и "Вашингтон поуст ", само че сътвори нови медии като "Хъфингтън поуст ", които заграбиха големи части от медийната торта. Електронни вестници, уеб сайтове и блогъри през днешния ден са в авангарда на международната публицистика паралелно до "старите дами ". Радио-и-Телевизионната публицистика също стана доста по-различна отпреди двайсетина години, а платени или "pro боно " тролове и шарлатани тровят кибер-пространството с подправени вести и мнозина от тях се считат за величия от ранга на Пол Кругман или Ориана Фалачи. Именно тролове и безсъвестни сътрудници оправдаха упованията на полския майтапчия Станислав Йежи-Лец, че "прозорецът към света може да се запуши и с вестник ". Междувременно класическото репортерство е в дълбока рецесия, редакторският поминък - съвсем отсъстващ, интернационалната публицистика е избутана в ъгъла, а проверяващата публицистика - доколкото я има - постоянно я дупчат с патрони или я бият с железни тръби. За сметка на това за нея точно все няма пари, а май няма и доста искащи да я практикуват.
Олигархичният модел в собствеността на медиите доста спомогна за това проваляне, за което говореше преди време нашият професор от Виенския университет Дафин Тодоров. Именно този модел у нас сътвори айсберга, който потопи "Титаник "-а на публицистиката. На мястото на хора като Милен Цветков
Милен Цветков е роден на 30 юли 1966 година в София. На 19 април 2020 година е погубен при злополука. Завършва, Генка, Миролюба, Ани, или това красиво телевизионно момиче от Русе, изнасилено и захвърлено в храсталаците, идват наемници в занаята, потомци на старите "аристократични фамилии " Гочоолу, Дочоолу и Данко Хаирсъзина. Ето по този начин "бавно и бавно, мръднахме обратно със няколко века ", в случай че перифразираме Народния стихотворец. Даже е чудно, съгласно сътрудници оттатък Калотина, че са ни дали и 111 място по независимост на словото. Станахме за позор на Европа. И отвън нея. Но в тази духовна бедност не сме сами. Ние сме покрай дъното, само че в страни със остарели журналистически обичаи също има доста дупки по асфалта. А както е казвал още преди 250 години Бенджамин Франклин, един от бащите-основатели на Съединени американски щати и пионер в специалността ни, задачата на публицистиката е освен да осведоми достоверно хората, само че и да основава и възпитава жители. Ето тук е "заровен кучето ", както споделят майсторите на изящната словестност.
Днешният олигархичен модел на публицистиката в съвсем целия свят възпитава повече обич към политическата, моралната, икономическата и естетическата чалга, в сравнение с да основава хора с гражданско мислене.
Заблудените или неуки хора се манипулират и ръководят по-лесно. А непрестанно увеличаващата се пропаст сред небогати и богати също ускорява този печален развой. Във войната в Югославия се използваха бомби с "обеднен уран ". А в медийната война се пускат бомби с обеднен морал. И това е една от аргументите за неналичието на духовни водачи и морални политически водачи като Жан-Жак Русо, Махатма Ганди или Нелсън Мандела
Нелсън Ролихлахла Мандела е южноафрикански политик от народността кхоса, лидер на Африканския. Дори "грешници " като Вили Брандт, Франклин Д. Рузвелт или Шарл де Гол наподобяват като сияйни върхове в сегашната политическа незначителност и улична дивотия.... И медиите носят голяма отговорност за това. - Кои са международните политически водачи, които са оставили най-трайно усещане у вас в срещите ви?
- Мандела, преди всичко. Мъдър човек. по този начин се случи, че малко откакто излезе от пандиза, където прекара 27 години, той ни одобри за къса среща в Кейптаун. Бяхме дребна група от Международния Червен кръст. Прие ни не поради сините ни очи, а поради това, че мои сътрудници, по силата на Женевските конвенции, бяха единствените, допускани от време на време до килията му. Носеха му писма от фамилията, от другари и съидейници, както и интернационалната преса: "Икономист ", "Ню Йорк Таймс ", Нюзуик ", "Тайм "... Да чете. Още нямаше интернет в килиите и мобилни телефони, както е при доста от нашите днешни бандити по пандизите... Както и да е. Но в късите мигове с него човек можеше да почувства величието на духа, мъдростта на цяла Африка, заедно с европейските й колонизатори, както и симбиозата от морално предимство, духовно великолепие и благородна невзискателност, в крещящо разграничение от множеството днешни елементарни тарикати и мерзавци, които се кичат с благозвучната купа "елит ".
Кофи Анан, починалият Генерален секратар на Организация на обединените нации беше различен исполин на хуманизма в политиката, само че и неговата орис не беше лесна. Англосаксонците споделят, че "herding cats is impossible job ", в недодялан превод "не можеш да контролираш неконтролируемите ", каквито са множеството политически водачи, държавници от разнообразни (котешки) породи и мегаломаниаци от всевъзможен вид. Но Кофи го правеше ловко, с задоволителна доза мъдрост и смелост... И заплати скъпа цена за тази си смелост. Някои от помощниците му също бяха брилянтни дипломати и ефикасни филантропични админи: норвежецът Ян Егеланд, наш някогашен колега-журналист, Маргарета Валстрйом, шведска филантропична амазонка, която работеше по 24 часа, изкарвайки с по 2 банана дневно, само че оставила солидно филантропично завещание на Организация на обединените нации. Лорд Марк Малок-Браун, някогашен сътрудник от сп. "Икономист " и дясна ръка на Кофи. Покойният бразилец и надарен посланик Серджо Виейра ди Мелу, който почина страдалчески, покрит под 1000 тона бетон в руините на постройката на Организация на обединените нации в Багдад, където беше опитал да помогне на елементарните иракчани да преживеят след рухването на Саддам... От професионалните дипломати, с които съм се срещал постоянно или съм работил по филантропични драми в Организация на обединените нации бяха, тогава дипломат на Русия, починалият му американски сътрудник Ричард Холбрук, доста изобретателен и динамичен, въпреки от време на време и безпардонен в акциите си, също някогашен наш сътрудник от сп. "Форейн полици ". С японския дипломат Кендзо Ошима, брилянтен уредник и реализатор на сложни хрумвания, с тогавашния дипломат на Швейцария Петер Маурер, през днешния ден Президент на най-авторитетната и ефикасна филантропична "машина " в света - Международният Комитет на Червения Кръст. Това беше част по същинския дипломатически хайлайф в Организация на обединените нации, когато работех в Ню Йорк. От тези хора можеше доста да се научи.
- Като филантропичен деятел, кои от всички тежки тествания и събития, в които сте взел участие, се е запечатало вечно в мозъка и духа ви?
- Драмата на палестинците, през днешния ден забравени и изоставени даже от множеството си арабски братя и братовчеди. Може би и тъй като като млад и зелен кореспондент на "ПОГЛЕД " в тези години първо се сблъсках с тяхната човешка покруса, до момента в който се опитвахме да осезаем пулса на неспирните войни по улиците на Бейрут, в лагера Тел Заатар или на юг в Тир, до границата с Израел. Трудно се не помнят нещастия, когато си кореспондент на 27-28 години и всичко се разпада пред очите ти. В Афганистан напролет на 1980 насмалко да ме утрепят, дружно с Фаиз Мухаммад, тогава министър на пограничните въпроси и племената... Придружавах го по границата с Пакистан, търсеше някакво помиряване сред пущуните... Застреляха го като куче на една среща с племенните вождове. По щастлива случайност съумях да се измъкна към Кабул един час по-рано. Посланикът Георги Късов първо ме наруга, че съм нарушил заповедта на локалните управляващи непознати репортери да не се мотаят отвън Кабул, само че след това, весел, че съм се върнал жив, подреди на готвача си да опече едно агне и да му ударим един моабет, както споделя Алеко. Петнайсет години по-късно снимах филм с сътрудници от BBC в Белград. Вече работех за МЧК. Колегите желаеха да снимат част от нашите стратегии за изхранване на бежанците от Хърватска. И до момента в който снимахме в една столова, където се раздаваше топла пилешка яхния за тези клетници, един пикантен сърбин, някогашен преподавател, почувствал се потиснат от бръмченето на камерата и тяхноте мизерно състояние, сграбчи един голям кухненски нож и ни подгони към казаните с яхния. Сигурно щеше да се лее кръв, в случай че не го бяха озаптили в точния момент. Ей такива красиви работи стават от време на време в живота на репортера или на филантропичния друмник. Но пък какво наслаждение за мен беше, когато 7-8 години по-късно, когато войната към този момент беше свършила, а аз бях представител на МЧК в Организация на обединените нации в Ню Йорк, от Загреб пристигна една блага покана от канцеларията на хърватският президент Стйепан (Стипе) Месич. Събра ни той в подредения си с усет Президентски замък, моя благосклонност, Алън Лидъл от BBC, един сътрудник от CNN, Президентката на Британския Червен Кръст Лейди Лимерик и Президента на Германския Червен кръст Принц Бото. Наградиха ни с най-високия държавен медал за филантропичната активност по време на войната (1992-1999) и след това май отново изядохме едно печено агне, по остарял районен бит. Не споделям "балкански ", тъй като починалият хърватски президент Франйо Туджман ненавиждаше тази дума да се свързва със страната му. Такива ми ти работи, промърморваше в сходни случаи Кърт Вонегът, когато скритом го следих иззад разтворения "Ню Йорк Таймс " на Пазара на Амишите в Манхатън, където той обичаше да си подръпва от цигарката всеки следобяд след дълго писане на някой от шедьоврите си.
- Как един сензитивен човек оцелява откакто е видял от първо лице като вас едни от най-големите международни филантропични рецесии?
- В началото е изплашен от свирепостта на живота. После обръгва. Но видяното и претърпяното постепенно се натрупат някъде в пространството сред сърцето и гънките на мозъка. И в един ден може и да отключат я меланхолия, я освен това, да пази бог. Някои мои сътрудници сякаш закоравели "глобални санитари ", не устояха. Едни се отдадоха на чашката, други - на разнообразни сортове депресии, трети се развеждаха и се влюбваха по 16-17 пъти, четвърти оцеляха, а някои дори написаха и книги.
- В книгата издателят Иван Гранитски ви дефинира като "търсач на обективни дела и красноречив повествовател ". Кои обективни дела намерихте в търсенето си и кои ще продължите да издирвате?
- Като добруджанец, закърмен с човещината на Йовков, а след това с реализма и сарказма на Ивайло Петров, евентуално съм мощно притиснат към онази стена на човечеството, която се назовава "сърдечност ". Един филм май се споделяше "Чужда тъга няма ". Естествено, това към този момент е факсимиле, само че някак си е мъчно да се изолираш от света, когато чергата гори и под краката ти. Когато съседът ти не е добре, бил той в село Бисер, потопено под водата от към момента незнайни идиоти-безхаберници, било съсед от Мостар, където Иво Андрич рисува вълшебните си поеми, или в някой различен беден ъгъл на глобаното ни село. И в случай че имаш завещан дребен, само че работещ честен компас още от детството си, да се намерят обективни дела в днешния планетарен безпорядък не е мъчно. Но татко ми споделяше къде на смешка, къде съществено, че до момента в който оказвам помощ на децата на Палестина или на Зимбабве, да не не помня и моите деца. "Humanity starts at home ", (Хуманността стартира от семейството), споделяше един остарял другар, Ралф Райт, мой основен редактор в списанието на МЧК, когато рабоитех в Женева... Ралф е въплъщение на Добрия човек. Живее в Лонг Айлънд край Ню Йорк и в свободното си време пръска добрини в близост.
- Какво е вашето пояснение на думите на един от кумирите ви, за който също пишете - Кърт Вонегът в "Кланица 5 ": "Това към този момент не са хора, а счупени хвърчила "?
- Усещането ми е, че когато е писал първия си шедйовър, Вонегът е бил смачкан освен от хилядите тонове бомби, създадени в неговото второ родно място, Америка, а и от обстоятелството, че те са трансформирали в пепел перлата на неговото първо, генетично родно място, Дрезден, в Германия. Една тотална шизофрения, да съсипеш оазис на изкуството и архитектурата като Дрезден, когато войната на процедура е към този момент свършила... Като американски военнопленник в Дрезден по врмето на тази кланица, той и другарите му са били принуждавани да работят като санитари, прочиствайки града от трупове след бомбардировките. Това е подтекстът, в който е напъхан сюжетът на "Кланица 5 ". И аз - за себе си - виждам "счупените хвърчила " като пречупените животи на милиони хора от войната тогава. Война, минаваща пред очите му, след това през сърцето, с цел да заседне вечно в паметта му. Възможно е сърцето му е да имало двоен темп: на етнически немец, трансфорат от ориста в американец, и виждащ всичко от два ъгъла. Нещо, за което на Хитлер, Сталин, Рузвелт и Чърчил не им е останало време да помислят.
Интересно, че хвърчилата - като знак на пречупени фантазии, битка и нови очаквания - са в заглавията и на две други книги - на Ромен Гари (Емил Ажар) и на един млад афганец, Халед Хосейни. И в тях войната има мощно наличие. Но да не задълбаваме, както споделяше татко ми, ездачът на петнистия кон. Хвърчилата са като човешките души - потеглят от земята и най-после свършват на небето...
Източник: novini.bg
КОМЕНТАРИ