Елица Великова: Осиновяването е служба към самия живот
Елица Великова е създателка на Института за терапия и експресивни изкуства (www.artstherapyinstitute.bg), учител по експресивна арттерапия в Нов български университет, бакалавър по логика на психиката в American University of London и магистър по експресивна арттерапия в European Graduate School, Швейцария. Води лечения за лечение на контузии от детството, фамилна и арттерапия, фамилни констелации, групи за себеизследване.Всякаква възраст е подобаваща за осиновяване на дете – изяснява Елица, – стига да можеш да се грижиш за него. Обикновено колкото е по-малко, толкоз по-бърза е акомодацията. Преходът е сложен и за двете страни. Заедно със общоприетите тествания на родителството се изисква непрекъсната акомодация към потребности и прочувствени дефицити на страдащо от самата си поява човешко създание. Същество, обвързвано с корени и минало на друга фамилна система.
Защо е значимо детето да знае, че е осиновено? Защото в противоположен случай неговите биологични родители биват „ изключени “. Детето желае да остане обвързвано с тях и постоянно го прави, като неумишлено повтаря ориста, характера или постъпките им. Превръща се в тях, без да ги познава. При всички обстановки то израства с възприятие на изолираност, без връзка с тялото и корените си. От друга страна, всяко осиновено дете има две двойки родители – то е по-богато! Биологичните му майка и татко също принадлежат на неговата фамилна система и би трябвало да бъдат приети и да се приказва за съществуването им. Мястото им би трябвало да бъде почетено. Осиновителите може да желаят да си спестят болежка и дискомфорт или позор да споделят истината, само че по-често – рано или късно – детето я схваща. Най-добре е през цялото време да израсне с нея. Ако връзките му с осиновилите го родители се крепят на неистина, това може да се обърне против тях. Дори да са доста по-добри хора от действителните майка и татко, не би трябвало да се пробват да вземат тяхното място. До каква степен детето демонстрира заложеното в гените си и до каква може да бъде моделирано и възпитано? Това е безконечен въпрос на проучване и полемика в логиката на психиката: кое въздейства – гените или средата? Деца, израснали при идентични условия, стават разнообразни, други, отгледани в несъответствуваща среда, се оказват доблестни възрастни, а трети, обгрижени в идеални условия, се провалят. Има връзка с самостоятелния път на всеки като душа, с несъзнаваните динамичности в фамилната история и поколенията, с прочувствените блокажи в рода вследствие на травматични събития, така наречен заплитания. Отхвърлените и изключени от фамилната система поради „ неприятна известност “ хора имат изключително въздействие върху другите в фамилията. Препоръчително е да можем да приказваме за всичко, случило се в рода, и всички, взели участие съдбовно в живота на поколенията обратно и в нашия личен. Така родовите контузии могат да се лекуват и няма да се повтарят. Какво би трябвало да се има поради в връзките сред биологичните и осиновените деца? Важно е да се внимава по какъв начин биологичните деца интегрират осиновения си брат/сестра. Понякога те неумишлено изпитват виновност, че имат „ същински родители “, а пристигналото извън дете – не. И от тази виновност могат да стартират да саботират личния си триумф, да стоят в сянка, с цел да не го „ изпреварят “. Родителите би трябвало да внимават да не третират децата друго, да им дават идентични привилегии и отговорности, да приказват за осиновяването и за биологичните родители на осиновеното дете свободно. Как стои въпросът с осиновените деца от друга раса? Ако има огромни класови разлики и семейство осинови дете от „ трета страна “ от страдание или подценявайки произхода на родителите му, има риск да се възпроизведе динамичност сред „ по-висш “ и „ по-низш “, „ стопанин – зависещ “ и детето да се бунтува яростно, изключително в тийнейджърските години. От друга страна, осиновяването на дете от раса, против която е имало предрешение, може да бъде и лечително. Махатма Ганди да вземем за пример, пробвайки се да сдобри индуси и мюсюлмани, поучава фамилиите, изгубили дете в религиозната война, да осиновят от другата вяра, само че с значимото изискване да дават на осиновеното опция да изповядва вярата на биологичните си родители. И индуси осиновяват дете мохамеданин и го отглеждат като подобен. Колко красиво е това! Някои холивудски звезди имат впечатляващ брой деца – Брад Пит и Анджелина Джоли имат три осиновени и три биологични деца, Миа Фароу – 10 осиновени и четири, родени от нея. Как би го коментирала? Това е самостоятелно решение. Хубаво е да има условия за израстването и развъждането им. Въпросът е не „ какъв брой “, а „ за какво “. Ако осиновим дете, да го вършим не за себе си, за пресата или за щедрост, а както споделих, тъй като желаеме да подкрепим нечий живот без очакване за възвръщаемост и персонална изгода. Дали осиновените деца се нуждаят от повече грижи? Често те го изискват сами – с проблематично държание, компликации в ученето, болнавост, прочувствени проблеми. Но както споделих, е добре осиновеното дете да е равносилен член на фамилията, без да го съжаляваме. Как е здравословно да се случват връзките сред осиновители и осиновени деца? Ролята на осиновителите е обвързвана с благотворителност и не е добре да чакат самопризнание, признателност и обич. Двойка, осиновила единствено тъй като не приема дадената им орис да няма деца, или човек, направил го, тъй като не може да откри сътрудник, чакат детето да запълни празнината в живота им, а това ги обременява. Подсъзнателно те ще го отхвърлят, тъй като е единствено „ сурогат “. При двойките, които го вършат, това може да докара до разпад. Тоест, първото изискване е осиновителите да одобряват, че част от ориста им е да нямат дете. Второто е да се отнасят не с наказание, състезание, омаловажаване към биологичните родители, а с признателност, тъй като те са им дали опцията да бъдат родители. Осиновителите могат да оказват помощ на децата си да научат повече за своята просвета (ако идват от различен етнос), своя език (ако е различен) и даже да предложат поддръжка в намирането на биологичните родители, в случай че детето желае да ги откри, когато порасне. Всъщност една от радикалните хрумвания е да се гледа на осиновяването като на помощ към биологичните родители, които не са могли да създадат това, което е било тяхна отговорност. Така детето е свободно да обича и двете двойки родители и да не трансферира отрицателните усеща, които ще има към биологичните си родители, върху осиновителите. Това е непрекъснатият и продължителен проблем на множеството фамилии с осиновени деца – гневът на дребните, защото в действителност те не могат да се разгневят на биологичните си майка и татко. Детето непроменяемо ще бъде разкъсвано сред копнежа си за изгубеното семейство и гнева си към него. Понякога даже ще се пробва с всички сили да саботира триумфа си и да се провали, с цел да си потвърди, че има защо да са го изоставили. Какво е значимо за самото осиновено дете? Приемането на личната орис. Трябва да може да одобри, че Животът е пристигнал при него посредством биологичните родители и че да бъдеш тук, в този живот, е скъпа опция без значение от цената, която си платил. Трябва да може да одобри и корените си, които ще го съпровождат в новия му дом. Когато едно осиновено дете уважи Съдбата и одобри живота си при тъкмо тези условия, тогава то може да употребява целия си капацитет и мощ и да си сътвори положително бъдеще. Нищо няма да му липсва. А по какъв начин стоят нещата при биологичните родители? Те би трябвало да помнят и да носят тежестта на решението си. Трябва да одобряват избрана виновност – екзистенциална, не морална, и да поддържат отношение на почитание и признателност към осиновителите, даже и да не ги познават. Ако по-късно в живота си детето пожелае да се свърже с рождените си майка и татко, не е добре те да търсят амнистия от него. То може и единствено да се сдобри и да им елементарни, само че те не трябва да го молят, тъй като в действителност тяхната виновност е екзистенциално „ редна “. Приетата отговорност дава дълбочина и връзка, това е така наречен възмездие. Как се отразява бракоразвод на осиновителите върху осиновено дете? Като повтаряне на Края. Често осиновените деца носят контузията на изоставянето и на дълбокото отчаяние от родителите – първо от биологичните, а по-късно и от осиновителите. Няма по какъв начин това да е добре за основаване на възприятие на сигурност и доверие в детето. Същото е, в случай че е било в приемно семейство и по-късно го осиновят в трето. Травмата на привързването е още по-голяма с повтарянето на едно и също мъчително събитие. Което не значи, че родителите би трябвало да се мъчат да останат дружно поради детето. Но дано се има поради, че провалите са основни и би трябвало да се търси спомагателна помощ. Как рефлектира контузията от занемаряване при по-късна възраст? Често детето развива хронично съмнение да допусне някого покрай сърцето си. Ефектът може да е поведенчески, посредством асоциални дейности, самонараняване, експанзия и автоагресия, меланхолия, или по-късно в живота в основаването на недобри персонални взаимоотношения. Това е неприятният сюжет. Може да се работи в посока за основаване на сигурна връзка, доверие и независимост, стига да има чисти и открити разговори сред осиновителите и детето и подобаваща помощ. Семейните констелации, консултирането и арттерапията оказват помощ.
Защо е значимо детето да знае, че е осиновено? Защото в противоположен случай неговите биологични родители биват „ изключени “. Детето желае да остане обвързвано с тях и постоянно го прави, като неумишлено повтаря ориста, характера или постъпките им. Превръща се в тях, без да ги познава. При всички обстановки то израства с възприятие на изолираност, без връзка с тялото и корените си. От друга страна, всяко осиновено дете има две двойки родители – то е по-богато! Биологичните му майка и татко също принадлежат на неговата фамилна система и би трябвало да бъдат приети и да се приказва за съществуването им. Мястото им би трябвало да бъде почетено. Осиновителите може да желаят да си спестят болежка и дискомфорт или позор да споделят истината, само че по-често – рано или късно – детето я схваща. Най-добре е през цялото време да израсне с нея. Ако връзките му с осиновилите го родители се крепят на неистина, това може да се обърне против тях. Дори да са доста по-добри хора от действителните майка и татко, не би трябвало да се пробват да вземат тяхното място. До каква степен детето демонстрира заложеното в гените си и до каква може да бъде моделирано и възпитано? Това е безконечен въпрос на проучване и полемика в логиката на психиката: кое въздейства – гените или средата? Деца, израснали при идентични условия, стават разнообразни, други, отгледани в несъответствуваща среда, се оказват доблестни възрастни, а трети, обгрижени в идеални условия, се провалят. Има връзка с самостоятелния път на всеки като душа, с несъзнаваните динамичности в фамилната история и поколенията, с прочувствените блокажи в рода вследствие на травматични събития, така наречен заплитания. Отхвърлените и изключени от фамилната система поради „ неприятна известност “ хора имат изключително въздействие върху другите в фамилията. Препоръчително е да можем да приказваме за всичко, случило се в рода, и всички, взели участие съдбовно в живота на поколенията обратно и в нашия личен. Така родовите контузии могат да се лекуват и няма да се повтарят. Какво би трябвало да се има поради в връзките сред биологичните и осиновените деца? Важно е да се внимава по какъв начин биологичните деца интегрират осиновения си брат/сестра. Понякога те неумишлено изпитват виновност, че имат „ същински родители “, а пристигналото извън дете – не. И от тази виновност могат да стартират да саботират личния си триумф, да стоят в сянка, с цел да не го „ изпреварят “. Родителите би трябвало да внимават да не третират децата друго, да им дават идентични привилегии и отговорности, да приказват за осиновяването и за биологичните родители на осиновеното дете свободно. Как стои въпросът с осиновените деца от друга раса? Ако има огромни класови разлики и семейство осинови дете от „ трета страна “ от страдание или подценявайки произхода на родителите му, има риск да се възпроизведе динамичност сред „ по-висш “ и „ по-низш “, „ стопанин – зависещ “ и детето да се бунтува яростно, изключително в тийнейджърските години. От друга страна, осиновяването на дете от раса, против която е имало предрешение, може да бъде и лечително. Махатма Ганди да вземем за пример, пробвайки се да сдобри индуси и мюсюлмани, поучава фамилиите, изгубили дете в религиозната война, да осиновят от другата вяра, само че с значимото изискване да дават на осиновеното опция да изповядва вярата на биологичните си родители. И индуси осиновяват дете мохамеданин и го отглеждат като подобен. Колко красиво е това! Някои холивудски звезди имат впечатляващ брой деца – Брад Пит и Анджелина Джоли имат три осиновени и три биологични деца, Миа Фароу – 10 осиновени и четири, родени от нея. Как би го коментирала? Това е самостоятелно решение. Хубаво е да има условия за израстването и развъждането им. Въпросът е не „ какъв брой “, а „ за какво “. Ако осиновим дете, да го вършим не за себе си, за пресата или за щедрост, а както споделих, тъй като желаеме да подкрепим нечий живот без очакване за възвръщаемост и персонална изгода. Дали осиновените деца се нуждаят от повече грижи? Често те го изискват сами – с проблематично държание, компликации в ученето, болнавост, прочувствени проблеми. Но както споделих, е добре осиновеното дете да е равносилен член на фамилията, без да го съжаляваме. Как е здравословно да се случват връзките сред осиновители и осиновени деца? Ролята на осиновителите е обвързвана с благотворителност и не е добре да чакат самопризнание, признателност и обич. Двойка, осиновила единствено тъй като не приема дадената им орис да няма деца, или човек, направил го, тъй като не може да откри сътрудник, чакат детето да запълни празнината в живота им, а това ги обременява. Подсъзнателно те ще го отхвърлят, тъй като е единствено „ сурогат “. При двойките, които го вършат, това може да докара до разпад. Тоест, първото изискване е осиновителите да одобряват, че част от ориста им е да нямат дете. Второто е да се отнасят не с наказание, състезание, омаловажаване към биологичните родители, а с признателност, тъй като те са им дали опцията да бъдат родители. Осиновителите могат да оказват помощ на децата си да научат повече за своята просвета (ако идват от различен етнос), своя език (ако е различен) и даже да предложат поддръжка в намирането на биологичните родители, в случай че детето желае да ги откри, когато порасне. Всъщност една от радикалните хрумвания е да се гледа на осиновяването като на помощ към биологичните родители, които не са могли да създадат това, което е било тяхна отговорност. Така детето е свободно да обича и двете двойки родители и да не трансферира отрицателните усеща, които ще има към биологичните си родители, върху осиновителите. Това е непрекъснатият и продължителен проблем на множеството фамилии с осиновени деца – гневът на дребните, защото в действителност те не могат да се разгневят на биологичните си майка и татко. Детето непроменяемо ще бъде разкъсвано сред копнежа си за изгубеното семейство и гнева си към него. Понякога даже ще се пробва с всички сили да саботира триумфа си и да се провали, с цел да си потвърди, че има защо да са го изоставили. Какво е значимо за самото осиновено дете? Приемането на личната орис. Трябва да може да одобри, че Животът е пристигнал при него посредством биологичните родители и че да бъдеш тук, в този живот, е скъпа опция без значение от цената, която си платил. Трябва да може да одобри и корените си, които ще го съпровождат в новия му дом. Когато едно осиновено дете уважи Съдбата и одобри живота си при тъкмо тези условия, тогава то може да употребява целия си капацитет и мощ и да си сътвори положително бъдеще. Нищо няма да му липсва. А по какъв начин стоят нещата при биологичните родители? Те би трябвало да помнят и да носят тежестта на решението си. Трябва да одобряват избрана виновност – екзистенциална, не морална, и да поддържат отношение на почитание и признателност към осиновителите, даже и да не ги познават. Ако по-късно в живота си детето пожелае да се свърже с рождените си майка и татко, не е добре те да търсят амнистия от него. То може и единствено да се сдобри и да им елементарни, само че те не трябва да го молят, тъй като в действителност тяхната виновност е екзистенциално „ редна “. Приетата отговорност дава дълбочина и връзка, това е така наречен възмездие. Как се отразява бракоразвод на осиновителите върху осиновено дете? Като повтаряне на Края. Често осиновените деца носят контузията на изоставянето и на дълбокото отчаяние от родителите – първо от биологичните, а по-късно и от осиновителите. Няма по какъв начин това да е добре за основаване на възприятие на сигурност и доверие в детето. Същото е, в случай че е било в приемно семейство и по-късно го осиновят в трето. Травмата на привързването е още по-голяма с повтарянето на едно и също мъчително събитие. Което не значи, че родителите би трябвало да се мъчат да останат дружно поради детето. Но дано се има поради, че провалите са основни и би трябвало да се търси спомагателна помощ. Как рефлектира контузията от занемаряване при по-късна възраст? Често детето развива хронично съмнение да допусне някого покрай сърцето си. Ефектът може да е поведенчески, посредством асоциални дейности, самонараняване, експанзия и автоагресия, меланхолия, или по-късно в живота в основаването на недобри персонални взаимоотношения. Това е неприятният сюжет. Може да се работи в посока за основаване на сигурна връзка, доверие и независимост, стига да има чисти и открити разговори сред осиновителите и детето и подобаваща помощ. Семейните констелации, консултирането и арттерапията оказват помощ.
Източник: eva.bg
КОМЕНТАРИ