Сблъсъкът на титаните: Монголските конници срещу японските самураи
Една от най-известните сентенции на древнокитайския мъдрец на военното изкуство Сун Дзъ гласи, че положителният военачалник в никакъв случай не би трябвало да рискува стълкновение, което не е сигурен, че може да завоюва. Тази привидно прегледна максима постоянно се оказва невъзможна за следване в действителните стратегически условия.
Въпреки това от най-дълбока античност способните пълководци са избягвали да срещат обединения, които ги изпълват със боязън. А историята познава голям брой такива – от спартанските хоплити и класическия римски легион до японските самураи, испанските терциос от ранномодерната ера, полските хусари, немските Панцер корпуси или американската морска пехота.
Какво обаче се случва, когато неумолимият ход на историческите събития сблъсква две именити обединения на бойното поле? Макар и редки, тези епизоди оставят дълбока диря в хрониките, владеят въображението на десетки генерации и не престават да провокират неугасващия интерес на историците.
Историята познава доста номадски нации, които минават през нейните страници с огън и меч, само че оставят по-скоро мимолетна следа след себе си. От античните „ морски нации “ през готите и хуните до по-късните маджари, хазари, печенеги и кумани, тези конни племенни съюзи всяват смут в уседналите общества от Тихия Океан до Средиземно Море и постоянно провокират катастрофични политически рецесии и исторически промени в хода на развиването на не една и две империи.
Японски феодален свитък, описващ монголската офанзива в Япония
Ала никой от степните нации не може да се съпостави по своя триумф, въздействие и господство с монголите, които в хода на 13 в. основават най-обширната сухопътна империя в историята. Започвайки с създателя на династията Темуджин, приел сакралната купа Чингиз Хан, неговият наследник и правоприемник Угедей и внукът му Кубилай Хан консолидират властта си над целия степен пояс сред Тихия Океан и Урал, по-късно прегазват съветските княжества и Унгария, превземат по-голямата част от Китай и Корея, поставят ръка на целия Път на Коприната и могат да оперират с неизчерпаеми запаси. На какво се дължи този стремглав триумф?
Към 1206 година обаче той значително е съумял да подчини множеството монголски племенни съюзи и към този момент стои отпред на страховита конна войска, чиито копия и стрели скоро ще всеят суматоха из целия Стар Свят. Именно тук се крие разковничето на несравнимата монголска мощност – в подвижността на степната кавалерия. Тя може да прекосява доста по-големи дистанции за значително по-кратко време от всяка друга войска на епохата. Повечето значими страни от този интервал имат най-вече пехотни армии и доста рядко могат да изкарат на бойното поле обилни конни отряди. Монголите, в противен случай, прекарват целия си умишлен живот на седлото. От най-ранна детска възраст момчетата и девойките се научават да яздат, да ловуват и да стрелят с лък. С течение на времето тези ежедневни умения се усъвършенстват с цел да доближат равнището на втора природа. Армиите на уседналите страни се състоят от мъже, които в даден случай се трансформират във бойци (западните рицари са изключение от това предписание, само че те не са мнозинство) – монголите са родени бойци, които за известни къси интервали от живота си могат да влязат в ролята на цивилни.
Кубилай Хан
Милитаризацията на монголското общество води до закаляване на дисциплината, подсилване на бойните връзки в армиите, придобиване на скъп военен опит. Целият административен и управленчески капацитет се концентрират в подкрепяне на военната машина. Монголите имат и очебийно преимущество във въоръжението – те евентуално са най-хубавите конни стрелци в цялата история, тежката им композитна ризница е резултат от продължителна еволюция и издава наследствени детайли от по-старите централноазиатски катафракти. Тези степни воини и техните пълководци превъзходно познават значимостта на психологическия фактор на шоковата офанзива и се възползват от него при всеки комфортен случай. Интересно е да отбележим, че сред 1239 и 1241 година монголците всяват такава повсеместна суматоха в Европа, че модерни хроникьори разпознават в тях прародители на Апокалипсиса.
След като поставят ръка на несметните благосъстояния на Китай през 50-те и 60-те години на 13 в., монголите с право могат да настояват, че са основали международна империя, отражение на вселенския ред на земята. Кубилай Хан се смята за наместник на Тенгри – висшия небесен господ в пантеона на азиатските степни нации – и като подобен изисква безпрекословното послушание на всички страни, с които монголите влизат в контакт. Китай скоро е последван от Корея, а тя на собствен ред би трябвало да се трансформира в плацдарм за следващата офанзива на монголите – този път против Япония.
Ще бъде мъчно да открием воини, които да са по-силно романтизирани и покрити с патината на легендата от японските самураи. От филмите на Акира Куросава и романите на Джеймс Клавел до „ Последния самурай “, изигран брилянтно от Кен Уатанабе, оставаме с усещането, че знаем задоволително за тях, с цел да си разбираем тяхното обаяние и съвсем митологична харизма. Действително, самураите са едни от най-страховитите бойци на Средновековието – само че аргументите за това са надалеч по-прагматични и тривиални от легендите.
На първо място, Японският Архипелаг има очевидното предимство (подобно на Англия) да бъде обособен от континента и защитаван от бурните води на заобикалящите го морета. Това избавя Япония от неизбежния грабителски вкус на надалеч по-могъщия Китай и дава опция на локалната цивилизация да се развие по собствен личен, самостоятелен път. Второ, Япония се радва на многочислено и извънредно работливо селско население. За разлика от европейските селяни, японските аграрни служащи са държани под надалеч по-строг надзор от локалната поземлена аристокрация и рядко си помислят да оспорят нейната власт. Покрила нужния най-малко от екзистенциални потребности, въпросната аристокрация и нейните военни контингенти могат да се съсредоточат върху висшата същина на своя живот – придобиването на допустимо най-съвършени и разностранни бойни умения.
Макар и по нужда опростено, това изложение ни дава известна визия за какво самураите реализират популярност и военен статут, който е изцяло равносилен на монголите – сходно на степните конници, японските воини водят живот единствено и само с цел да се бият, да бъдат подготвени да защитят своя стопанин и да наложат неговата воля над съперниците му. Когато тези две сили се сблъскат една против друга, можем да чакаме един от най-епичните конфликти на Средновековието.
Японска контраофанзива
От казаното дотук би трябвало да чакаме, че когато монголската кавалерия и японските самураи се сблъскат на бойното поле, двете страни ще бъдат във висша бойна форма. Парадоксално това не е правилно и в двата случая.
От 1192 година насетне Япония се радва на един от най-мирните епизоди в своята история. Седем години по-рано могъщият военачалник Минамото Йоримото разгромява клана Тайра в епохалната борба при Данура (1185), която отваря пътя към определяне на неговия шогунат. Последвалият интервал в историята на Архипелага получава името Камакура – центъра на военната администрация (бакуфу). Следователно в осемдесетте години преди монголската инвазия японците не са взели участие в огромно стълкновение, а самураите по този начин и нямат опция да изпитат своите умения в действителни бойни условия. Япония не разполага с нито един жив военачалник, който да е водил войска в пердах.
Едно от решаващите преимущества на монголите във всяка огромна акция е изключителното им разузнаване и развита шпионска мрежа. Те могат да се възползват и от неповторимата си информационна мрежа, позволяваща им да дислоцират обилни атакуващи корпуси преди врагът да може да реагира. Очевидно нито едно от тези условия не е годно за офанзивата против Япония. Тя е един от дребното случаи, в които монголите оперират в изцяло чужд регион и би трябвало деликатно да опипват своето нахлуване. Друга уязвимост е фактът, че събраният голям флот (според изворите за нашествието от 1274 година – 900 кораба) е от речни съдове, корейски и китайски плитко газещи джонки. Изключително маневрени в спокойни води, те не са допустимо най-хубавия избор за бурното крайбрежие на Япония. В резултат на това при дебаркирането си монголите са изморени и леко дезориентирани, а конете им се нуждаят от известно време, с цел да си възвърнат оптималната бойна форма.
В сраженията сред монголите и японците става явна диаметрално другата им бойна тактичност. Степните конници се бият в компактни обединения или избират да обстрелват съперника от разстояние с превъзходните си далекобойни лъкове. Те могат да употребяват и тежките си копия, с цел да държат врага отвън обсег и да му наложат съвсем мигновенно предимство. Изключително повратливи и изобретателни, монголите постоянно извършват подправени отстъпления и контраатаки, като се възползват от скоростта на своите коне да дефинират тактическата картина на бойното поле.
За японските самураи борбата е съвсем ритуализирана поредност от церемонии, чиято кулминационна точка се доближава в ръкопашния двубой с мечове. Това се отнася освен за висшите аристократи и пълководците, само че и за елементарните бойци. Самураите не са подготвени да се бият в компактни обединения или да извършват комплицирани маневри на бойното поле – това не е тактическа уязвимост, а опонира изначално на самата им философия за духа на войната.
Японците понасят няколко провали в самото начало на акцията от 1274 година, само че по-късно се възползват от по-доброто познаване на терена и численото си предимство, с цел да отхвърлен монголите. Осемнадесетгодишният регент на шогуната Ходжо Токимуне се оправя с изключителното предизвикателство и резервира хладнокръвие макар ранните неуспехи.
Ходжо Токимуне
Провалът на нашествието в допълнение окуражи Кубилай Хан, който не желае да си признае, че подвластната му империя е достигнала лимита на своето уголемение. През 1281 година той провежда още една, даже по-мащабна офанзива – приготвят се две флотилии, Източна и Южна, само че втората закъснява съдбовно в своята организация. Източната армада още веднъж е от корейски и китайски джонки, с близо 20 000 бойци на борда. На 21 юни 1281 година, след няколко незначителни триумфа по крайбрежието, монголите дебаркират в залива Хаката. Японската войска ги чака на самия бряг и се хвърля в самоубийствена офанзива. Блокирани на тесните плажни плацдарми, конниците не могат да се възползват от най-хубавите си качества и са принудени да водят пердах, по-близък до разбиранията на японците. Последвалото кърваво стълкновение се оказва един от най-драматичните и решаващи епизоди в средновековната история на Далечния Изток. Изключителният порив на японците слисва монголите и те за пръв път срещат съперник, който да им е изцяло равносилен на бойното поле. Нещо повече, в последвалите нощи самураите на дребни групи непрекъснато нападат лагера на нашествениците и избиват техните стражи. Тази тактичност дотолкоз изнервя степните конници, че те вземат решение да се изтеглят на остров Цушима, където да изчакат идването на Южната войска.
Тогава обаче се намесват боговете-защитници на Страната на изгряващото слънце. Неочаквано разразилият се ураган към 15-16 август разрушава голям брой от непригодните джонки и избавя Япония от поредност тежки борби. Ала преди божественият вятър (камикадзе) да изиграе решаващата си роля, самураите са защитили своята татковина от най-страшния зложелател, който Азия може да захвърли против нейните крайбрежия. Архипелагът няма да бъде превзет от непозната мощ в идващите 660 години.
