Една история, която стопля сърцето и възвисява духа. На родителите

Една история, която стопля сърцето и възвисява духа. На родителите – с обич!

(The Holy Family at Table, between 1495 and 1500, by Jan Mostaert)

♥ Защо толкоз обичам татко си

Израснах в една голяма красива плантация в Айова и бях отгледана от хора, които постоянно биват описвани като „ солта на земята или гръбнака на общината “. Те бяха всичко това, което се изисква от положителните родители: любящи, отдадени на грижата да отгледат децата си – с високи упования и възприятие за самоуважение. От нас се искаше заран и вечер да свършим някоя дреболия, да вървим в точния момент на учебно заведение, да получаваме положителни бележки и да сме положителни хора.

Ние сме шест деца. Шест деца, представяте ли си! Все ми се струваше, че не е трябвало да сме толкоз доста, само че никой не ме беше питал. Като похлупак на всичко, ориста ме бе запратила в сърцето на американската земя при най-суровия и леден климат. И аз, като всички деца, си мислех, че несъмнено е била позволена чудовищна неточност, щом съм попаднала не в това семейство, в което е трябвало, и напълно определено – в най-лошия щат. Не ми харесваше да се боря със стихиите. Зимата в Айова е по този начин мразовита. че нощем би трябвало да обикаляш и да проверяваш дали добитъкът не се е заседял на някое място, където може да почине от мраз, а с цел да оцелеят, новородените животни би трябвало да бъдат отнасяни в хамбара и даже особено затопляни от време на време!

Татко, необикновено хубав, мощен, обаятелен и деятелен мъж в никакъв случай не стоеше на едно място. Ние, децата, изпитвахме към него благоговение. Боготворяхме го и го бяхме издигнали на фундамент. Сега разбирам за какво. В неговия живот нямаше несъгласия. Той беше честен човек с високи правила, фермерството, това с което бе избрал да се занимава, беше неговата пристрастеност и там той бе най-хубавият. Той отглеждаше животните и се грижеше за тях. Чувстваше се като едно цяло със земята и доста се гордееше с развъждането и прибирането на реколтата. Щом ловният сезон приключеше, той отхвърляше да ловува даже елените, фазаните, патиците и другия дивеч, който се намираше в обилие край нашата плантация. Категорично отхвърляше потреблението на изкуствени добавки за почвата или пък храненето на животните с нещо друго, с изключение на със зърно. Обясняваше ни аргументите, заради които прави това, и за какво ние би трябвало да следваме неговите идеали. Днес разбирам какъв брой угрижен за природата беше той, тъй като в средата на петдесетте години още не бяха почнали опитите за запазване на околната среда в целия свят.

Татко беше доста припрян човек, само че не и когато наглеждаше животните при среднощните си обиколки. Именно в тези мигове изградихме между тях връзката, която остави неизличими мемоари в сърцето ми и в това време постави бездънен отпечатък върху бъдещето ми. Тогава опознах моя татко. Често слушам мъже и дами да споделят, че са прекарвали извънредно малко време с бащите си. Много хора през днешния ден се стремят да изградят инстинктивно у себе си бащински добродетели или търсят бащинска обвързаност, каквато в никакъв случай не са познавали същински. Аз знам какво значи това.

По това време ми се струваше, че тайничко бях обичаното му дете, макар че е изцяло допустимо всеки от нас шестимата да се е чувствал по този метод. Това беше по едно и също време и хубаво, и неприятно. Лошо беше, тъй като баща бе избрал мен да го съпровождам в обиколките полунощ и рано заран към оборите, а аз извънредно мразех да напущам топлото легло и да излизам на мразовития въздух. Но таман в тези моменти баща се усещаше великолепно и ужасно ги обичаше. Той беше извънредно свестен, толерантен и благ, а и добър слушател. Гласът му беше гальовен, а когато на лицето му се появеше усмивка, разбирах възприятията на майка ми към него.

По това време той беше за мен образец, заслужен за подражание – постоянно обръщаше внимание на аргументите, които изискваха нещо да бъде направено. През времето към час, час и половина, до момента в който правехме обиколката, той непрекъснато говореше. Разказваше за прекарванията си по време на войната, аргументите за войната, в която беше взел присъединяване, и за местата, по които се бе сражавал, за хората, последствията и резултатите от войната. Той непрекъснато повтаряше своя роман. А в учебно заведение часовете по история ми се костваха още по-вълнуващи и познати.

Той обясняваше какво е научил като е пътувал, и за какво светът безусловно би трябвало да се опознае. Той ми внуши потребността и любовта към пътуванията. На тридесет години бях работила или посетила към тридесет страни.

Той говореше и за какво е належащо да се учи, за какво е значимо да се приключи учебно заведение, говореше и за разликата сред интелигентността и мъдростта. Настояваше безусловно да продължа образованието си след гимназията. „ Ти можеш – повтаряше той. – Ти си интелигентна и решителна. “ Нямах право да го отчайвам. Имах нужната убеденост и бях подготвена да се захвана с всичко. В края на краищата опазих докторат, а по-късно и още един. Въпреки че първият докторат беше поради баща, а вторият – поради мен, напълно несъмнено имаше някакво любознание и жадност, които ми дадоха сили да ги реализира леко. Той говореше за стандарти и стойности, за това, че характерът би трябвало да се развива, тъй като има определящо значение за живота на хората. Сега аз пиша и преподавам на сходна тематика. Той говореше за това по какъв начин би трябвало да се вземат решения и да се вършат оценки, по кое време да престанеш да губиш и да си тръгнеш, и по кое време да продължиш, даже и да би трябвало да изпиеш горчивата чаша. Говореше какъв брой е значимо да съществуваш и допринасяш, а освен да имаш и да получаваш. Все още употребявам този израз. „ Никога не продавай сърцето си “ – споделяше той. Татко говореше за главните инстинкти и по какъв начин да се прави разлика сред тях и прочувствените продажби, и по какъв начин да се предпазиш да не те излъгват. Той споделяше: „ Винаги слушай инстинктите си и знай, че всички отговори, от които в миналото ще имаш потребност, са вътре в теб. Оставай уединено със себе си. Вслушай се добре и откри отговорите със сърцето и разсъдъка си и по-късно се придържай към тях. Намери нещо, което обичаш да правиш, а след това живей по този начин, че това да си проличи. Целите ти би трябвало да произтичат от полезностите ти и тогава работата ти ще излъчва Желанието на сърцето ти. Това ще те защищити от глупавите отклонения, които единствено ще губят времето ти – същинският ти живот е стеснен. Колко ли може да израсне човек за годините, които са му отредени. Интересувай се от хората – споделяше той – и постоянно се отнасяй с почитание към майката земя. Където и да живееш, стреми се непременно да имаш опцията да виждаш дърветата, небето и земята. “

Моят татко. Когато премислям за това по какъв начин той обичаше и ценеше децата си, откровено скърбя за младежите, които в никакъв случай няма да познават бащите си по този метод или в никакъв случай няма да почувстват силата на характера, етиката, предприемчивостта и чувствителността, събрани в една персона, каквато беше моят татко. Думите и делата у него се покриваха. И зная, че постоянно се отнасяше съществено с мен, знаех, че ме цени, и искаше и аз да одобрявам себе си по този метод.

Посланията на баща имаха смисъл за мен, тъй като в никакъв случай не видях несъгласие в метода, по който изживя живота си. Той бе мислил за живота си и го изживяваше всеки ден. С течение на времето съумя да купи няколко ферми (и през днешния ден той е все по този начин деен, както беше тогава). През целия си живот бе обичал една жена. Майка ми и той, в този момент към този момент женени съвсем петдесет години, към момента са неразделни. Не познавам други хора, които да се обичат по-силно. Татко доста държеше на фамилията си. Струваше ми се даже, че по отношение на децата си той имаше мощно развито възприятие за благосъстоятелност и предпочитание да ги закриля. Сега обаче, когато аз самата съм родител, мога да схвана тези потребности и повода за. тях. По същия метод, по който си въобразяваше, че е в положение да ни избави от дребна шарка и съвсем съумя, той гневно се бореше да не тръгнем по неприятни пътища и да се отдадем на разрушителни пороци. Разбирам, че е бил твърдо решен да израснем като грижовни хора с възприятие за отговорност.

Сега пет от децата му живеят на по няколко благи разстояние от него и следват неговия метод на живот. Те освен са предани съпрузи и родители, само че и като него се занимават със земеделие. Те, без подозрение, са гръбнакът на общността, в която живеят. Има и едно изключение измежду тях и аз допускам, че повода за него са тези среднощни обиколки. Аз поех път, друг от пътя на останалите му пет деца. Започнах кариера на възпитател, консултант и академични професор, най-после написах няколко книги за родителите и децата, с цел да споделя какво съм научила за смисъла на самоуважението, което би трябвало да се развие в детството. Това, което желая да внуша на моята щерка, са стойностите, които научих от моя татко, мъничко изменени, примесени с моя витален опит, несъмнено. Така те не престават да бъдат излъчени в фамилията.

Искам да ви кажа няколко думи за щерка ми. Тя е палаво и красиво момиче, атлетка, висока метър и седемдесет и пет, всяка година получава награди в три спортни дисциплини, оценките ѝ са сред пет и шест и преди малко беше определена като финалистка в състезанието за „ Мис млада девойка “ в Калифорния. Но не с външните си данни и достижения тя ми припомня за моите родители. Хората постоянно споделят, че щерка ми има огромна добрина, богата психика, необикновен огън, който гори от вътрешната страна и е ориентиран към хората, които я заобикалят. Духовната същина на моите родители е въплътена у тяхната внучка.

Децата, които те отгледаха с обич и лоялност, съумяха да им отвърнат със същото. Сега, когато пиша тези редове, татко ми се намира в клиниката „ Майо “ в Рочестър, Минесота, за серия от проучвания, които ще продължат от шест до осем дни. Декември е. Тъй като зимата е мразовита, той е наел хотелска стая покрай клиниката (като приходящ пациент). Майка ми остана с него единствено първите няколко дни, по-късно поради отговорностите към дома тя трябваше да го остави самичък. Така че на Бъдни Вечер те бяха разграничени. Обадих се първо на баща в Рочестър, с цел да му пожелая Весела Коледа. Гласът му звучеше унило. Тогава се обадих на майка ми в Айова. Тя беше тъжна и подтисната.

– За първи път ние с татко ти ще прекараме празниците разделени – оплака се тя. – Без него все едно че не е Коледа.

Очаквах четиринадесет души за вечеря, всички настроени за празнично забавление. Продължих да сготвям, само че не можех да изхвърля от мозъка си казуса на моите родители и по тази причина позвъних на по-голямата ми сестра. Тя се обади на братята ми. Направихме заседание по телефона и намерихме излаз. Решихме родителите ни да не са един без различен на Бъдни Вечер, по-малкият ми брат щеше да пропътува двата часа път до Рочестър, с цел да вземе баща и да го заведе в къщи, без да споделя на майка ми. Обадих се на татко ми, с цел да го предупредя.

– О, не – сподели той, – прекомерно рисково е да се излиза в нощ като тази.

Брат ми дошъл в Рочестър и се обади от стаята на баща, с цел да каже, че той не желае да тръгне.

– Ти би трябвало да му кажеш, Боби. Ти си единствената, която ще послуша.

– Върви, татко – споделих умерено аз.

И той ме послуша. Тим и баща потеглиха за Айова. Ние, децата, следяхме тяхното напредване, пътуването и времето, като се обаждахме по телефона в колата на брат ми. Гостите към този момент бяха пристигнали и ние всички бяхме част от това тестване. Щом телефонът звъннеше, включвахме го по този начин, че всички да чуваме диалога и да научим последните вести. Тъкмо минаваше девет, когато телефонът иззвъня и баща се обади от колата.

– Боби, по какъв начин да се прибера в къщи, без подарък за майка ти? За първи път от съвсем петдесет години няма да ѝ подаря любимия ѝ парфюм за Коледа!

В този миг всички посетители разискваха ситуацията. Обадихме се на сестра ми, с цел да събере имената на отворените търговски центрове в покрайнината. Там щяха да спрат и да купят единствения подарък, който баща би се съгласил да занесе на мама – парфюма, който ѝ бе подарявал всяка година за Коледа.

В 10 без осем минути, брат ми и баща потеглиха от един търговски център в Минесота за в къщи. В дванадесет без 10 дойдоха във фермата. Баща ми, кикотещ се като малчуган, се скрил зад ъгъла на къщата.

– Мамо, през днешния ден бях при баща и той сподели да ти донеса облеклата за пране – споделил брат ми и подал на мама куфара на татко ми.

– Ах – изрекла тя с спокоен и скръбен глас, – той толкоз ми липсва, тъй че може би още в този момент ще ги изпера.

– Няма да имаш време да го направиш тази вечер – споделил татко ми като изскочил от скривалището си. След като брат ми позвъни, с цел да ми опише тази трогателна сцена сред родителите ни – тези двама влюбени и приятели – аз приказвах с майка ми.

– Честита Коледа, мамо!

– О, деца, деца... – сподели тя със задавен от сълзи глас и не можа да продължи. Гостите ми нададоха одобрителни крясъци.

Въпреки, че бях на две хиляди благи от тях, това беше една от най-вълнуващите Коледи, които съм претърпяла дружно с моите родители. И до през днешния ден, несъмнено, те не са били разграничени на Бъдни Вечер. За това способстват както силата на децата, които обичат и почитат родителите си, по този начин и, несъмнено, чудесните връзки сред тях самите.

– Добрите родители – сподели ми един път Джонас Солк, – дават на децата си корени и криле. Корени, с цел да знаят къде е домът им, и криле, с цел да летят далеко и да вършат това, на което са били научени.

Ако придобиването на умения да живееш свястно и да имаш умерено гнездо, където постоянно да си добре пристигнал, е наследството на родителите, тогава съм уверена, че съм попаднала на положителни родители. На тази Коледа, за която ви описах, аз най-ясно разбрах за какво е било належащо тези двама души да бъдат мои родители. Въпреки че крилете ме отнесоха далеко в прелестната Калифорния и рядко се връщам при тях, корените, които ми дадоха моите родители ще си останат вечно като непоклатими устои.

Автор: Бети Б. Янгс

От: „ Пилешка чорба за душата “, Джак Канфийлд, Марк Виктор Хансен, изд. „ Кибеа “, 2008 година
Картина: The Holy Family at Table, between 1495 and 1500, by Jan Mostaert; chinaoilpaintinggallery