Единственият български кечист в световната федерация Александър Русев всяка седмица

Единственият български кечист в международната федерация Александър Русев всяка седмица се бие пред десетки хиляди почитатели. Неговите мачове се следят от милиони фенове.

33-годишният пловдивчанин, чието същинско име е Мирослав Барняшев, се прибира за малко в България. Този път той не беше придружаван от своята екранна половинка и спътница в живота Лана (или Си Джей в същинския живот).

Специално за читателите на "България Днес " Мирослав описа любопитни детайлности от живота на професионалния кечист.

- Г-н Барняшев, какви бяха първите три усещания, когато се прибрахте в България?

- Първото е груби хора. Една жена беше объркала къде да се подреди на паспортния надзор. Искаше да премине с персонална карта на електронната машина. Друга незабавно й скочи "Какво вършиме вие тука. Не става по този начин? ". Скара й се. Този път багажа ми дойде, което не се случва всякога. Направиха ми усещане наводненията в Пловдив. Завакя два пъти дъжд за по час и целия град беше под вода.

В Съединени американски щати има торнада и урагани, които отнасят къщи. Ние тук два часа не можем да издържим. Европейска столица на културата сме, а всичко в града е разкопано. Грозна работа. Това са неприятните неща. Хубавото е, че има много футболни стадиони за спортуване. Плащат се, само че не е чак толкоз скъпо, когато се съберат повече хора. Няма по-хубаво нещо от домашния български розов домат. Плодовете и зеленчуците в Европа са доста по-хубави на усет от американските. Алкохолът ни тук е подправен. Пих оня ден водка и главата втори ден ме боли. Уж беше хубава марка. Не пия доста, само че бяхме излезли с другари. Оказа се чист алкохол.

- Имате къща в Нашвил. Вашата майка беше разказала по какъв начин ви е насадила грозде и пъпеши. Грижите ли се за градината?

- Трудно е за поддържане. Моите родители идват за два месеца. Отиват си, а след това аз съм гроздоберка. Направиха асмата. Сега чакаме гроздето да порасне. Имаме краставички. Ала те станаха големи, тъй като ги изпуснах и не ги обрах в точния момент. За последно бяха поникнали ягодки.

Майка ми каквото хвърли, пониква. Баща ми е огромен занаятчия с ръцете. Направи дървен стол за един час. На мен нито едно от двете неща не ми се удава.

- Как протича седмицата на кечиста Русев?

- Прибирам се вкъщи в сряда, тъй като шоуто "Разбиване " е във вторник. Тогава съм като зомби. Спал съм 2-3 часа в самолета. Това ми е ден за разформироване. Не упражнявам и даже си разрешавам независимост с храненето. Играя си на игри по през целия ден или виждам сериал.

В четвъртък влизам в час. Правя тренировки. В петък затягам багажа, переш, запазваш хотели, коли, самолети. Събота хващаме багажа и всичко отначало.

- Пътувате много, остава ли време да разглеждате?

- Не. Вече толкоз години живеем в Америка. Видели сме всичко. По-различно е, когато сме в Европа. Жена ми Си Джей е огромна фенка. Тя обикаля да преглежда. Когато не ме мързи, горе-долу се пипвам с нея.

- Замисляли ли сте се скоро с какво щяхте да се занимавате в България, в случай че не бяхте отпътували за Америка през 2005 година?

- Щях да съм защита. С това започнах. Гледам по какъв начин хората по питейни заведения и персонални охрани са безусловно същите от тези години. Няма смяна и развиване. Вината не е тяхна, тъй като в тази сфера няма какво да направиш. Аз имах други упоритости.

- Вашите упоритости са минали през сериозни моменти. Как устояхте на физическите и психическите тествания в една непозната страна, до момента в който достигнете до международната федерация по кеч?

- Винаги съм знаел, че пътят няма да е елементарен. Не съм се и надявал да е елементарно, тъй като хубавите неща не се получават толкоз просто. Когато имаш цел, можеш да спиш в кола, а и отвън нея. Имаше една причина да отпътува в Съединени американски щати. Никога не бих се прибрал с подвита опашка. Вероятно това ми оказа помощ в най-тежките дни.

- Работили сте като строител при българин в Съединени американски щати, само че ви гонят оттова. Какво се случи по-късно?

- Няколко пъти съм оставал на улицата. Първият път беше, когато въпросните работодатели ме изгониха след месец работа. Изхвърлиха ме от къщата, където живеех. Казаха ми, че би трябвало да се махна до половин час. Единствените ми познати бяха сътрудници, с които дружно работехме. Те бяха мъжки момчета. Взеха ме при тях да дремя. Живеехме осем индивида в един апартамент.

После отпътувах за Лос Анджелис. Там получих помощ от Силвен Николов, който по-късно ми стана и кум. Господ здраве да му дава на него, на жена му Валя и на дъщеричките. Ако не беше той, отново бях заникъде. След това заживях в една къща. Там също не се получиха нещата. По това време имах куче. Изгониха ни и с него живяхме няколко дни в колата. Моят братовчед ми оказа помощ за два дни. След това и той ме изгони. Може и аз да съм бил крив, щом всички ме гонят. Само кучето ми остана правилно. Много си го обичах.