„Платеният мързел“ се посажда още в душите на децата ♥ Иван ВАЗОВ
Един Вазов роман с непредвиден край за първия млад българин, който не ще сигурна службица като служител, ами желае същинска работа, занаят…
(Иван Вазов на младини)
Първият млад българин, който…
Всеки мислещ разум у нас със угриженост следи развиването на едно публично и национално зло, на което всеки се плаши от сетнините, само че лек никой му не намира.
Паническият боязън от труда!
Животът ни от Освобождението насам така се е поставил, щото вместо да го спре, дава още по-благоприятна почва на това зло. Къщата, учебното заведение, казармата, политическите партии готвят посетители за държавната софра, възпитават мозъците, изострят охотите в тая посока. Широките поприща за физически, потребен, самостоятелен труд се презират и остават притежание единствено за ония, за които българското небе е чуждо… Ламтежът за елементарен занаят посредством службашеството, т.е. „ заплатен мързел “, се посажда още в душите на децата. Един чедолюбив татко бледнее при самата мисъл, че наследник му би станал земеделец, или майстор, или търговец, и той си постанова всички жертви, с цел да го направи кадърен за служител. Всеки ден у нас едно рало се напуща, един занаятчийски стан опустява, един дюкян се затваря. Всичко младо и кадърно бяга към работа. Страната губи здрави ръце, здрави мозъци, здрави сили, с цел да се усили цифрата на алчущите към държавния бюджет търбуси.
Политико-економистите дано изясняват това събитие като естествено у народите, заживели нов политически живот – то си остава една тежка казуса и плаши…
Ето за какво аз претърпях няколко минути същинска наслада, когато срещнах веднаж един млад, чевръст, развъртян българин, който…
Но да приказвам наред.
Връщах се един празничен ден из улица „ Цариградска “ (по-после „ Цар Освободител “) от разходка в княз Борисовата градина и се отбих в тютюнджийницата против дворцовата вратня, с цел да си купя цигари и поседна. От това място гледката на улицата е много занимателна за любящия да следи.
Рояци контешки облечени господиновци и накитени дами привечер минават по необятния плочник край тютюнджийницата, отивайки за горната градина или идейки оттова. Това е един босфор, през който протичат вълните на суетата от цялата столица. Тук се срещат, кръстосват, здрависват представителите на по-горните съсловия на софийското общество; представителите на модите и разкоша, излезли на сеир или на показ, огледвайки се самодоволно и скришом в огромните стъкла на прозорците. Който през тия прозорци гледа на софийския свят, ще откри, че София е едно щастливо Елдорадо, кипнало в благосъстояние, светнало от величие и хубост. Но дано се готви за горчиви разочарования, когато се реши да надникне по-дълбоко зад тия ярки украшения, в скритата страна на столичния живот. Там е едно мътно море от мизерия, разруха, позор и леност…
Но в този момент аз гледах декорациите…
Улисан в съзерцанието на това гъмжило от гиздав, нагизден върволица, аз единствено по-после забелязах наличието в дюкяна на един чужд господин, който живо приказваше с тютюнджията. Непознатият беше един двайсет и пет годишен момък, сивоок, рус, с малко, мъховито лице, облечен в скромни, само че с добър помисъл облекла. В тая физиономия нямаше нищо изключително блестящо и изразително, тя дори беше незначителна.
От неговата осанка вниманието ми се спря на беседата му, която водеше разпалено. Продължаваше да приказва на тютюнджията за предмет, който явно прекомерно го занимаваше. Аз се вслушах и ето какво разбрах от живата му сказка:
Тоя момък се оплакваше от гоненията, които изпитвал от страна на един евреин из Австрия, фабрикантин, едничкият в столицата, на военни седла и на всякакви конски и ездачки използва. Момъкът също отварял седларска работилница. Той девет месеца учил преднамерено седларския поминък в една берлинска фабрика за сходни произведения, дето усвоил всичките секрети на изкуството. Но горният индустриалец, изплашен от съревнование, посредством злословия в кожарския еснафин, в който бил авторитетен член, изработил да му се затвори преди малко отворената работилница.
Момъкът беше наскърбен и засегнат от тая неправда. Той имал от берлинската фабрика удостоверение за занаятчия и скланяше да му забранят вечно упражнението на занаята си, в случай че му уловят най-малко едно калпаво произведение. Но нямало кой да слуша, а и нямал тил, на който да се облегне за помощ и отбрана.
Тази елементарна история ме заинтересува толкоз, колкото и зачуди. Как? Един развъртян млад и явно образованичък българин да се реши с толкоз труд и старания да стане майстор, когато можеше да ги използва за извличане работа – най-лекото, най-естественото, па и най-почтено считаното занятие у нас? И да постоянствува намерено още за това при такива обезсърчителни условия? От какво тесто е забъркан тоя момък? От коя планета е паднал?
Моето неразбиране беше до такава степен огромно, щото аз не имах вяра да се е решил да стане майстор, без да е опитал по-напред всички средства да стане служител, и единствено след цялостно обезсърчение в сполуката е прибягнал до последното решение. И аз не се удържах да го попитам, като се мъчех да не издам горчивата подигравка, която криеше въпросът ми:
– Защо не се опитахте по-рано да получите някаква работа, прилична на вас?
Той ме изгледа смутено с живите си очи.
– Бях служител към този момент, господине, само че благодаря…
Той придружи последните две думи с едно изключително изражение на лицето, което за мене остана неразбираемо.
– А, бяхте служител? – попитах, като вътрешно се здрависах за вещината си по логиката на психиката на българина.
– Четири години.
– Дека?
– Във военното министерство. Служих в домакинския отдел.
– И ви уволниха?
– Не, напуснах непринудено.
– Чудно.
– Защо чудно? Аз избрах занаята.
– Още по-чудно…
– Убедих се, че от чиновничество няма прогрес: с двеста и петдесет лв. какво ще направя? Десет години спри там, се същото, повече няма… Па по кое време да е един ден щях да остана на пътя – у нас службата не е несъмнено нещо. Тъй ли?
Като говореше тия невероятни неща, тоя момък порастваше пред очите ми. Стори ми се в този момент, че виждах някаква благородна сила да пламти в погледа му; дори лицето му стана прелестно, хубаво.
– Защо предпочетохте точно седларския поминък?
– Казах ви: служих в домакинския отдел при военното министерство. Там имах случай да схвана какъв брой е печаловита тая работа заради огромните поръчки и покупки на кавалеристите офицери. А единствено една седларница в София, разбирате? Има работа още за три такива в София. Тогава със спестените си пари от заплатата отидох в Берлин. Нека други служат… Много кавалеристи, които ме познават, дадоха обещание при мене да вършат поръчките си… Искам работа, господине, аз работа желая.
Не, аз не имах вяра ушите си.
Той се извърна към тютюнджията и продължи разпалено:
– Но аз няма да наведа врат… Жално ми е единствено, че нямам настойник да се застъпи за мене пред ръководителя на еснафа. Седларството не е монопол тук за един непознат гражданин. Имам право и аз да спечелвам хляба си, аз съм български жител.
Уважението ми към това българче растеше. Аз откривах у него една духовна мощ, рядко срещана у нас, аз срещах пръв път юноша, който пристъпя в живота с кураж и доверие в себе си, облягайки се на личните си сили, на почтения труд, с цел да си завоюва едно без значение битие. Аз на драго сърце следих пъргавите му придвижвания и дребното лице, станало в този момент така мъдро и симпатично, на първия юноша, който не желае да бъде служител и напуща службата за занаята, непознат на предразсъдъка и лъжливия позор от работа на нашето младо потомство. Той завоюва всичкото ми състрадание. Идеше ми да стана и да му стисна с благодарност ръката. Аз намислих да зема присъединяване в ориста му и да му оказа помощ, като видя лицата, от които зависеше ситуацията му. Тоя труд щеше да бъде за мене едно наслаждение, аз щях да се смятам благополучен, в случай че сполуча. Как да не помогне човек на един подобен българин, да не поддържа подобен доблестен опит в неравната му битка със зложелателството на един чужденец?
В това време той показваше свидетелството си на тютюнджията и му четеше нещо по немски в него.
– Вие знаете добре немски? – попитах аз.
– Доста, колкото ми би трябвало – отговори той.
– Вие отдека сте?
– Родом от София.
– Живи ли са родителите ви?
– Поминаха се.
– И вие сте напълно самичък?
– Да.
Но като се леко поизчерви, прибави:
– Сгодих се преди една неделя…
– И в този момент да ви се случи тая тягост? Вярвам, че ще се оправи вашата работа и откровено ще се веселя на това.
– Благодаря.
– А немски де научихте? – попитах, като го видях, че туря в пазвата си немското удостоверение.
– Тука.
– Практически?
– Практически и в учебното заведение.
– В гимназията, значи.
– Не, в израилското учебно заведение.
Аз останах зачуден. Това ми се не хареса.
И той ме изгледа зачудено, па сподели просто:
– Аз съм евреин, господине.
София, юли 1901 година
Из: „ Видено и чуто “ (Разкази, мемоари и пътешествия), Иван Вазов, издание на Хр. Олчевата книжарница, София, 1901 година
Снимка: Иван Вазов (1850-1921), bglitarchives.org
