Един ноември, изтъкан от женска обич и благото слово на

Един ноември, изтъкан от женска любов и богатството слово на неподражаемата Здравка Евтимова.

(„ Утро “, Златка Дъбова, 1972 година, © Художествена изложба - Добрич)

♥ Ноември ще пристигна на следващия ден

Трябваше да виси час и четиресет минути на Централна гара в тоя кучи мраз. Ботушите й бяха с подметки, тънки като вестници, ръкавиците й тън­ки, с два лв. в портмонето. Така било писано.

– Така било писано – подсмихна се баба Мари­ца. – Вярно е. Но Господ, тоя, дето пуща снега и из­мисля циклоните за тв приемника, ти е дал и молива, и хартията, наивник Ано. Защото индивидът е възпитаник на Господа. Ти пишеш – в теб бележника, в тебе мастило­то, в тебе думите – каквото си изографисаш, такова ще го живееш. Стига си бляла, изтървала била вла­ка – отново така било писано. Хайде де. Ако искаш да знаеш, Ано, Господ в никакъв случай не изписва на някого да седи самичък и да дреме на гарата. Не Господ е измислил самотата, а индивидът.

Момичето поклати глава, само че остарялата не престана:

– Затова се огледай. Все ще видиш някого. Спри се, опиши го с молива, дето Господ ти е дал, и чове­кът ще пристигна при тебе. Хайде започвай.

– Като замисля за него, се разболявам – сподели Ана, хилаво момиче, мъдро момиче, само че насладата ня­как подминава умните, несъмнено се плаши от мозъка.

– Хайде де! – бръчките на остарялата се ядосаха. – Радостта не се плаши от нищо. Тя идва с дъжда, а като няма дъжд, напира още по-силно под изсъхна­лото небе. Ако успееш да зарадваш някого за една секунда, значи си направила нещо огромно, по-голя­мо от тебе самата.

Ана беше не запомнила насладата.

– Той сподели, че ще пристигна. Аз отидох на гарата и го чаках. Беше студено, какво друго да е в края на октомври? Докато чаках, падна слана.

– И ти се уплаши от една слана! – изненада се старата жена. Лицето й беше кошница с бръч­ки, не кошница – есен беше лицето й. – Сланата е за това – да пада. Мъжът е за това – да каже, че ще пристигна, пък не идва – само че не се пердах, момиче, дърво­то не умира от сланата, освобождава се от листата, с цел да роди нови, по-силни, през пролетта. Жената ста­ва по-хубава, когато някой мъж не пристигна. Сигурно не знаеш – за някои девойки пролетта идва през ноември.

– Дай ми от твоето вариво, бабо Марице. При­ятелки ми споделиха, че пособие. Аз не мога да се оправя.... Казах му: „ Дамяне, очаквам дете “. Той обе­ща – на следващия ден ще дойда, ще приказваме. Не пристигна. Аз ня­мам добра работа – през днешния ден могат да ме изхвърлят, на следващия ден също могат...

– Та животът ти е дал най-хубавото – дете. Зна­еш ли какво значи да имаш дете? То значи да дадеш на времето очи. С очите на твоето дете времето се разхожда из целия свят, всичко вижда.

Ана искаше да попита: „ С какво ще храня бебе­то? Как ще продължи животът отсега нататък? Във влака заран е студено, отвред духа, вагоните са пре­тъпкани на спирка „ Метал “. Става ѝ неприятно, като я притиснат от всички страни, само че това може да се из­търпи. Мисълта, че е сама, че до двайсети й остават двайсет лева – това беше страшното.

– Само дамата може да даде на света ръце, кои­то опитомяват и зимата, и есента – детските ръце – продължи остарялата. – Той си отишъл, занесъл си кал­ните обувки вкъщи. Ти толкова ли си немощна, от едни кални обувки ли се плашиш, момиче? Гледам те – с телефона, дето държиш, имаш целия свят. Не виждам лъскави работи по облеклата ти. Не ти би трябвало нещо по тебе да лъщи, тъй като в мозъка ти е ярко. Как си сама, като ще имаш чадо? Малкото е пътека, по която щастието идва при тебе. Хайде, взимай моли­ва, Ано. Напиши живота си, дето Господ ти е дал.

Кошницата с бръчки на лицето й се отвори. То не беше усмивка, плетеница от грейнали черти и бразди беше. Ана си показа по какъв начин есента се стопира в очите на остарялата, с цел да се стопли. Искаше да й каже, че от приказките за моливи и писане няма смисъл, че есента е противоположен сезон. Тя знаеше къде бе оти­шъл Дамян. Щеше да го откри. „ Върни се – щеше да му каже. – Върни се, идва ноември. Най-тежко е през ноември. “

– Имаш шанс, че този човек те е напуснал – обади се кошницата с бръчки.

– Не е вярно – възрази момичето. То беше висо­ко и фино като взор към небето на ноември, тъж­но, уплашено хлапе в сиво палто, сиви обувки, сиви очи и сив панталон.

– Тогава ще разправяш на дъщеричката ти, че татко й е доста добър човек и през целия ден мисли за нея. Все хубави неща.

– Защо да неистина? – измърмориха стреснатите сиви очи. Не се досетиха да попитат от кое място остарялата знае, че ще е дъщеричка.

– Не лъжеш. Учиш дребното да обича татко си. Който обича татко си, пораства доста хубав и вре­мето му е мощно.

Момичето поклати глава. Сивото палто се сви, сивите очи се огънаха, престанаха да гледат баба Ма­рица. До двайсети имаше доста време и малко пари. Навън ставаше все по-студено, електрическата печка непрестанно гълташе ток, плодовете бяха прескъпи даже на пазара под моста. Заради детето би трябвало да ядеш месо, риба, яйца, не трябва да вдигаш тежко.

Небето избяга от това момиче, което беше пристигнало в Перник от едно малко градче, едно толкоз малко и топло градче, в което ноември донасяше кошница от сребърна слана. Там къщата беше на два етажа, въпреки че единият още не беше омазан. Баща й си отиде рано, майка й замина в Испания, а в магазина за хранителни артикули касите бяха тежки, клиентите намаляваха и несъмнено напълно скоро щяха да затво­рят нейния щанд.

Какво оставаше на това момиче, с изключение на тихото квартално кафене? Сутрин там също не беше топло, само че лампите бяха мощни и хубави, картината също. Момичето стана, извади от портмонето си банкнота, само че остарялата жена не я взе.

– Значи това за молива и за очите, което ми разправи, е лъжа – измърмори момичето. – Щом не ми взимаш парите... – сивите очи се смалиха, като че ли думите ги бяха стопили.

– Разбира се, че е вярно – прекъсна я стара­та. – Ще ми донесеш парите, като станеш щастлива. Това скоро ще се случи, помни ми думата. Ти към този момент си щастлива – дружно с твоето, носиш едно малко сърце и би трябвало да го напълниш с наслада и храброст. Щастието е като човека – крачи, крачи, пък му се прище да отпочине мъничко, по тази причина се отбива при някого – изплашен, отпуснал се като тебе в този момент. Няма ужасно. Като не вървиш толкова бързо, не търчиш да се натикаш в метрото, а някак постепенно се носиш, че и на бебето в тебе да му е добре – тогава щастието ще те настигне и ще тръгне дружно с тебе. То живее в следобедите на ноември.

Без да ще, момичето се усмихна. Лицето му из­веднъж се промени, едно светнало за секунда лице със сиви очи. От сиви очите станаха сини.

– Ето, вземи – протегна ръка старата жена. – Това е моето вариво. Щастието харесва миризмата му и остава при него.

– Не е никакво вариво – възрази момичето. – Вода е. Видях те – наля я от чешмата, когато влязох при тебе.

– Да, вода е – призна остарялата. – Вода е, на коя­то се е усмихнало уплашено и обезверено момиче. Ус­мивката е най-силното лекарство. Изпий тая вода и ще видиш. Не забравяй – не казвай „ Така е писано “. То несъмнено е писано, значимото е по какъв начин ще го прочетеш, Ано. Вземи си в този момент петте лв. и след две седмици ела. Тогава ще ми донесеш не пет лева – едно ши­шенце боза ми донеси – от 50 стотинки. Аз ще настойчивост банички, ще похапнеш, че да му стане добре на мал­кото сърце, което носиш под твоето.

По улицата, по която беше дошъл ноем­ври в града, стана студено. Тънкото момиче в сиво­то палто си потегли, сивите очи си потеглиха, сивите обувки по-уплашени отпреди. По едно време взе да се стъмва. Момичето спря, отвори шишето, което му беше дала кошницата с бръчки, и го изля в градин­ката на улицата.

След две седмици на това място, тъкмо до река Струма, в една занемарена градинка, която даже не приличаше на градинка, а на крепко утъпкана пъте­ка, се появи висок вид със сиво палто, сив панталон, сиви обувки. Една стара жена, остаряла като земя­та, където бе поникнала мизерна трева, излезе от блока. Тя ходеше с корави стъпки, въпреки че лицето й беше по-старо от стъпките.

– Дамяне, познах те по сивото палто – сподели тя на индивида. – И нейното палто беше сиво. По сивите обувки те познах. Момичето се споделя Ана. Имаше двайсет лв. до двайсети. Аз й опекох баница, тряб­ваше да ми донесе боза, с цел да похапнем, само че тя не пристигна. Изсипа усмихнатата си вода тука и това дръв­че взе, че поникна.

– Ти си луда – обявиха сивите обувки.

– Слушай, Дамяне. Най-хубавото нещо на света е човек да има щерка. Момичето носи палто като твоето сиво палто. То е фино, студено ѝ е. Носи си­вите очи на щерка ти. Заради тебе е не запомнила, че може да се усмихва. Даже не можеше да приказва.

– Къде е тя?

– Не знам – отвърна остарялата. – Само загатна, че е пристигнала в София от едно малко градче с хубава празна къща и доста мраз на втория неомазан етаж. Ти знаеш къде е тая къща.

Сивото палто извади шепа банкноти и понечи да ги даде на старите бръчки.

– Не – отхвърлиха бръчките. – След две седмици, в случай че ми донесеш вода, на която се е усмихнало твоето момиче, ела и ми я покажи.

Ноември пристигна, подобен един дъждовен, както по­добава на сериозен месец – единствено да садиш борчета и да окопаваш към ябълките. Беше студено, хората криеха ушите си в шапки. Момичетата носеха ръ­кавици. Около оная отъпкана градинка, която при­личаше повече на пътека, по едно време се появи слаб мъж със сиво палто, сив панталон и сива шап­ка. Разходи се, стартира да тъпче намясто, беше млад и несъмнено не понасяше да стърчи без работа в тоя мраз. Отскочи до павилиончето за вестници, надник­на в кварталния нонстоп и се върна в градинката. Огледа се.

През ноември доста мъже носят сиви палта и сиви шапки. От джоба на палтото на слабия мъж се подаваше стъклено шише. Дали бе цялостно с вода, или с ракия? Кой да ти каже.

Из: „ Юлски разкази “, Здравка Евтимова, ИК „ Жанет-45 “, 2017 година
*„ Утро “, Златка Дъбова, 1972 година, Художествена изложба - Добрич