Един човек се изкачвал по някаква планина. Изкачването било доста

Един човек се изкачвал по някаква планина. Изкачването било много мъчно, защото покрайнината била покрита с бездънен сняг. Планинарят прекарал нощта в подслон и на сутринта открил, че целият скат бил покрит, което щяло доста да затрудни изкачването. Но защото не желал да се върне обратно, стиснал зъби и траял да се катери все по- нагоре по стръмните скали. Не щеш ли, внезапно – може би заради зле премерено придвижване или поради напрежението, – до момента в който забивал пикела, с цел да закрепи въжето си, куката се изплъзнала от ръцете му. Човекът изгубил опора и полетял стремително надолу, без да може да избегне ударите в острите скали, които се подавали отдолу под снежните преспи.

Целият му живот минал пред очите му и когато очаквал най-лошото, усетил по какъв начин някакво въже го удря по лицето. Без даже да мисли, инстиктивно се вкопчил в него. Може би въжето било забито в скалата от различен катерач… Ако се окажело, че е по този начин, имало вяра да се задържи за него и да предотврати по- нататъшното рухване.

Вперил взор нагоре, само че виждал единствено вихрушката и сипещия се сняг. Следващите няколко секунди от стремглавото и като че ли безпределно рухване му се сторили като епохи. Въжето ненадейно се изопнало и той висящ на него. Човекът не виждал нищо, само че знаел, че за момента бил избавен. Снегът не спирал, а той стискал въжето, вдървен от мраз и висящ на парчето коноп, без което в този момент щял да лежи премазан върху скалната седловина.

Опитал се да се огледа в близост, само че на вятъра – нищо не се виждало. Извикал няколко пъти и схванал, че няма кой да го чуе. Шансовете му за избавление били оскъдни.

„ Ако не направя нещо незабавно, това ще е краят на живота ми “, помислил си планинарят.

Но какво?

Помислил дали да не се изкачи по въжето, с цел да се опита да стигне до заслона, само че осъзнал, че това било невероятно.

Изведнъж чул някакъв глас. Гласът идвал от него и казвал: „ Пусни се. “ Може би принадлежал на Бог, на вътрешната му мъдрост или на някой злобен талант, може би халюцинирал… Гласът траял да упорства: „ Пусни се… Пусни се “.

Помислил, че в случай че пусне въжето, щял да почине начаса. Но пък по този начин щял да постави завършек на мъчението си. Замислил се за изкушението да избере гибелта, с цел да престане да страда.

В отговор на тази мисъл се вкопчил още по- мощно във въжето.

Но гласът продължавал да повтаря: „ Пусни се, недей повече да страдаш, няма изгода от тази болежка, пусни се. “ Наложил си да се държи още по- крепко, до момента в който настойчиво си повтрял, че никой глас не бил в положение да го убеди да пусне въжето, на което дължал живота си.

Борбата траяла с часове, само че алпинистът останал вкопчен в това, което считал за единствената си опция за избавление.

Историята споделя, че на идната заран избавителна група намерила планинаря премрял, на прага на съдбовното измръзване. Необяснимо по какъв начин, към момента бил уловен за въжето… на по- малко от метър над земята. “

Понякога, в случай че не пуснем въжето, се обричаме. Това, което в миналото ни е спасявало, в следствие се постанова да пуснем. Всички сме склонни да се вкопчваме в какво ли не, вярвайки, че това ни дава възприятие за сигурност и не се доверяваме на себе си и силата, която притежаваме.

А я имаме. И животът си заслужава болката!

Един от признаците на зряла възраст – дали ни харесва или не – е умеенето да се освобождаваме от всичко, което към този момент го няма. Но доста постоянно избираме различен път. Вкопчваме се в нещо изчерпано, в скелет, който избираме пред това да сме сами. Боим се да се надигнем против тъгата, боим се от концепцията за отчаянието. Именно този боязън отключва защитните ни механизми и ни е мъчно да се откопчим от някой, който към този момент не притежаваме. Трудно ни е да останем измежду руините на това, което от дълго време е рухнало и имаме вяра в призраци. А от време на време е нужно да сме по-смели.

За да участваме пълноценно в живота, би трябвало да позволим нещо да си отиде, с цел да освободим мястото на нещо ново. Не е належащо да избираме познатото зло пред страха от незнайното. Понякога си мислим, че не сме способни да понесем загубата, че тя ще ни унищожи. Готови сме да създадем какво ли не, с цел да не пуснем остарялото, въпреки надълбоко в себе си да знаем, че пътят към израстването задължително минава през болката и тя е ключа към всичко, което ни следва. Да, надълбоко (а от време на време не чак толкова) в нас постоянно ще остават частиците от тогавашните ни спътници. Но точно поради това през днешния ден ще сме по- положителни от през вчерашния ден и по- неприятни от на следващия ден. Заради смелостта да израснем.