Фатих Акин: Филмите на ужасите дават възможност да се изправим срещу страховете си
Дванадесетият игрален филм на Фатих Акин – „ Златната ръкавица “ е към този момент по кината. Той е въодушевен от същинската история на серийния палач Фриц Хонка, живял в Хамбург през 70-те години. Днес ви представяме изявлението на режисьора, общително предоставено ни от София Филм Фест. „ Златната ръкавица “ се популяризира от Арт Фест с поддръжката на стратегия Творческа Европа - МЕДИА и можете да го гледате в този момент по кината. Не се предлага за лица под 18 години.
Фриц Хонка е направил първото си ликвидиране, преди Вие да се родите. Но е живял във Вашия град и е ходил по Вашите улици. Това фактор ли беше за решението Ви да извършите кино лентата?
Това направи кино лентата по-личен. За мен Хонка не е просто един сериен палач като Ханибъл Лектър от „ Мълчанието на агнетата “. Последният е просто фиктивен воин, който прави убийства в Съединени американски щати, до момента в който Хонка е същински човек от моя квартал, където е оставил следи. В началното учебно заведение ми споделяха: „ Внимавай, тъй като някой педофил или Хонка ще те заловен! “ Той беше плашилото в моето детство. Винаги съм търсил персонална връзка с материала, който трансформирам във филм. Колкото повече триумф имам, толкоз по-правдоподобен ще стане филмът.
Показвате една епоха – 70-те – и време, което ще е непознато за доста от феновете. Това прави кино лентата изключително обществено сериозен като за хорър филм.
Но филмът не е обществена драма. Според мен в концепцията на обществената драма има лъх на опасност и нравоучение. За мен филмите са нещо по-философско. Подходът е по-скоро „ бъдещето е в този момент “, както споделя индийският мъдрец Джиду Кришнамурти. Как се усещаме през днешния ден оформя нашето бъдеще. Тоест, ние сме бъдещето. Но ние сме също и резултат от нашето минало. Така че според мен предишното, настоящето и бъдещето са едно и също нещо. Филмът ми е портрет на психичноболен субект, чиито убийства не могат да бъдат обяснени със обществените условия. Разбира се, човек може да се пита дали дамите, които убива имат родственици, имам предвид – за какво никой не пита за тях? Но не бих упреквал, поради времето, в което се развива историята. Подобни неща към момента се случват и през днешния ден. Хора умират в квартирите си и в обществени домове и гният със седмици. Само поради вонята хората виждат, че някой е починал. Тази миризма на разпад също участва и тук. Освен това човек се пробва да е исторически правилен в подобен филм. Но и не желае предишното да наподобява просто като вехто и прашно. Който прави това, не е забелязал някои от последните развития в киното. Филмът ми може да е разположен във вчерашния ден, само че може умерено да бъде и в днешния.
Как може да се изобрази Хонка, който в последна сметка е умопобъркан, пияч и палач по този начин, че феновете просто да не извърнат тил?
До огромна степен взех нишката от Хайнц Щрунк. Неговият разказ беше един от факторите да стартира този филм. Мисля, че е ужасно литературно достижение, тъй като с него той породи в мен едно състрадание към този сериен палач. Вероятно в книгата се корени в съжалението. Филмът не споделя от кое място идва Хонка или по какъв начин той е бил унижаван и изнасилван като дете. Не желаех да диря пояснения за неговите зверства. Но се пробвах да уловя неговите белези на човещина, които участват и в романа за Хонка. Другият отговор на този въпрос е: с помощта на невероятния Джонас Даслер.
Чрез него, Вие имате релативно млад артист, който играе с доста тежък грим, приказва с акцент и превъплъщава доста по-стар човек от него самия.
Който и да го играеше, отново щеше да е належащо да премине през същата физическа трансформация. Хонка с неговия строшен нос, развалени зъби и особено кривогледство – просто изглеждаха неповторимо. Това са основни образни тласъци, които трябваше да бъдат осъществени. Постигнахме точното кривогледство в последния миг. Първоначално обмисляхме да го създадем цифрово, до момента в който не научихме, че има компания за специфични лещи в Лондон, която е оборудвала и „ Карибски пирати “. Като се имат поради тези параметри, усещах се по-освободен по отношение на възрастта на артиста, който да избера за ролята. Естествено, душата или погледът трябваше да отразяват избран опит, само че Джонас можеше да ми даде това, откакто се трансформира. Точно в този миг пристигна Станиславски и неговия способ: когато си в костюм и с грим. Всеки, който един път е носил добре скроения костюм, когато е отивал на кино премиера, вместо да си обуе износените маратонки, знае какво значи това: ти просто започваш да се движиш по друг метод. Ако умножиш резултата и вземеш поради изкуствените зъби, чене и нос – тези неща може да са механически и повърхностни, само че те в последна сметка също са свързани с душата. Има връзка сред физиката и душeвността.
Актрисите също реализират нещо особено. Те би трябвало да се разкриват физически и душевен в някои подиуми. Какво значи това за Вас във връзка с режисурата?
Започнахме с механически метод към материята. Това естествено дава някаква отбрана, както за актрисите, по този начин и за мен. Така че сцената се дискутира по този начин: „ Ти се задушаваш и желая да покажа по какъв начин ти се изпразват червата “. После обсъждаме механичния развой. Удушването прекъсва притока на О2 към мозъка, а и също така си уплашен. Това поврежда сфинктера. Дискутираме резултата от страха върху тялото и обмисляме реализирането на обстановката. Трябва ли да се вижда механично устройство с маркуч? Тези разисквания са потребни, тъй като хуморът надвива в тези обстановки. Но също би трябвало да се каже на актрисата: „ Тази жена е оживяла от концентрационен лагер и просто не желае да почине. Дори да води трагичен и убит живот, той е единственият, който има “. После сълзите се стичат. Това те хваща. Но това е част от цялото и в последна сметка убеждавам дамите, че единственото, което има значение е осъществяването. Искаме да осезаем ужаса на тези убийства, защото цялото нещо се допуска да има фрапантен резултат. Това е постижимо, единствено благодарение на реализма и 90% от това идва от играта на артиста. Ако включиш актьорите в твоята визия, в случай че те я правят оценка и поддържат, а също и й имат вяра, се получава доста вълнуваща и предизвикателна работа. А всеки обича провокациите.
Хората вървят на кино, с цел да се смеят или да плачат – или с цел да се изплашат.
Има доста какво да се каже за рецесията в киното сега, породена от стрийминг услугите. Но един род продължава с извънредно неизменност – хорърът. Винаги съм бил въодушевен фен на хоръри, тъй като обичам да се изплашвам. Стивън Кинг един път сподели, че хорърът е метод да се оправим със гибелта и ефимерността. Ако приказваш за това от самото начало, ще откачиш. Затова тази форма на катарзис съществува. Хорър филмът предлага на феновете опцията да се изправят против страховете си. Страхът е доста мощно чувство – нещо се случва в тялото ти, когато го чувстваш. Но в случай че го преживяваш посредством киното, където не е рисков, а временен, той даже може да освободи хормони на богатство. Изпитваш боязън, само че несъмнено – оцеляваш.
Кои филми Ви въодушевяват в тази посока?
Фактът, че въобще доближих до киното има доста общо със „ Зората на мъртвите “ на Джордж Ромеро. Бях на осем години, брат ми – на единадесет, майка ми не беше в близост, татко ми непрекъснато работеше. Друго семейство се грижеше за нас, те имаха видеотека. Брат ми искаше да гледа хоръри, аз трябваше да виждам с него. Тогава гледах „ Зората на мъртвите “ и в действителност ме хвана. Когато най-после на кино лентата се появиха имената на екипа, аз осъзнах, че този гнет е неестествен и изработен от индивида. Така започнах да се интересувам от кино. Когато прочетох романа на Хайнц Щрунк „ Златната ръкавица “, бях изумен от обществената драма и историческия аспект, само че също и от претекстовете на серийния палач. В моя филм аз се пробвам да опиша историята като хорър. Всеки желае да стресне аудиторията. Как би трябвало да нареждам камерата, по какъв начин би трябвало да инсталирам, с цел да реализира това подстрекателство? Но несъмнено, имам и схващане, всичко това е и за човешкото достолепие. Затова не желая да възпроизвеждам убийствата като чисто развлечение, не желая да възхвалявам нищо. Един от стандартите, на чието равнище се пробвам да се държа, е „ Кратък филм за убийството “ на Кшищоф Кешловски. Доста по-жесток е от „ Убийствен пъзел “ или филмите на Куентин Тарантино. Михаел Ханеке също е постигнал това във филми като „ Скришна игра “ и „ Забавни игри “. Също съм се водил и от „ Гърбушкото от Нотр Дам “ в двете версии – от 1939 година на Уилям Дитерле и от 1956 година на Жан Деланой.
Гледали ли сте този филм за душата?
Фриц Хонка е направил първото си ликвидиране, преди Вие да се родите. Но е живял във Вашия град и е ходил по Вашите улици. Това фактор ли беше за решението Ви да извършите кино лентата?
Това направи кино лентата по-личен. За мен Хонка не е просто един сериен палач като Ханибъл Лектър от „ Мълчанието на агнетата “. Последният е просто фиктивен воин, който прави убийства в Съединени американски щати, до момента в който Хонка е същински човек от моя квартал, където е оставил следи. В началното учебно заведение ми споделяха: „ Внимавай, тъй като някой педофил или Хонка ще те заловен! “ Той беше плашилото в моето детство. Винаги съм търсил персонална връзка с материала, който трансформирам във филм. Колкото повече триумф имам, толкоз по-правдоподобен ще стане филмът.
Показвате една епоха – 70-те – и време, което ще е непознато за доста от феновете. Това прави кино лентата изключително обществено сериозен като за хорър филм.
Но филмът не е обществена драма. Според мен в концепцията на обществената драма има лъх на опасност и нравоучение. За мен филмите са нещо по-философско. Подходът е по-скоро „ бъдещето е в този момент “, както споделя индийският мъдрец Джиду Кришнамурти. Как се усещаме през днешния ден оформя нашето бъдеще. Тоест, ние сме бъдещето. Но ние сме също и резултат от нашето минало. Така че според мен предишното, настоящето и бъдещето са едно и също нещо. Филмът ми е портрет на психичноболен субект, чиито убийства не могат да бъдат обяснени със обществените условия. Разбира се, човек може да се пита дали дамите, които убива имат родственици, имам предвид – за какво никой не пита за тях? Но не бих упреквал, поради времето, в което се развива историята. Подобни неща към момента се случват и през днешния ден. Хора умират в квартирите си и в обществени домове и гният със седмици. Само поради вонята хората виждат, че някой е починал. Тази миризма на разпад също участва и тук. Освен това човек се пробва да е исторически правилен в подобен филм. Но и не желае предишното да наподобява просто като вехто и прашно. Който прави това, не е забелязал някои от последните развития в киното. Филмът ми може да е разположен във вчерашния ден, само че може умерено да бъде и в днешния.
Как може да се изобрази Хонка, който в последна сметка е умопобъркан, пияч и палач по този начин, че феновете просто да не извърнат тил?
До огромна степен взех нишката от Хайнц Щрунк. Неговият разказ беше един от факторите да стартира този филм. Мисля, че е ужасно литературно достижение, тъй като с него той породи в мен едно състрадание към този сериен палач. Вероятно в книгата се корени в съжалението. Филмът не споделя от кое място идва Хонка или по какъв начин той е бил унижаван и изнасилван като дете. Не желаех да диря пояснения за неговите зверства. Но се пробвах да уловя неговите белези на човещина, които участват и в романа за Хонка. Другият отговор на този въпрос е: с помощта на невероятния Джонас Даслер.
Чрез него, Вие имате релативно млад артист, който играе с доста тежък грим, приказва с акцент и превъплъщава доста по-стар човек от него самия.
Който и да го играеше, отново щеше да е належащо да премине през същата физическа трансформация. Хонка с неговия строшен нос, развалени зъби и особено кривогледство – просто изглеждаха неповторимо. Това са основни образни тласъци, които трябваше да бъдат осъществени. Постигнахме точното кривогледство в последния миг. Първоначално обмисляхме да го създадем цифрово, до момента в който не научихме, че има компания за специфични лещи в Лондон, която е оборудвала и „ Карибски пирати “. Като се имат поради тези параметри, усещах се по-освободен по отношение на възрастта на артиста, който да избера за ролята. Естествено, душата или погледът трябваше да отразяват избран опит, само че Джонас можеше да ми даде това, откакто се трансформира. Точно в този миг пристигна Станиславски и неговия способ: когато си в костюм и с грим. Всеки, който един път е носил добре скроения костюм, когато е отивал на кино премиера, вместо да си обуе износените маратонки, знае какво значи това: ти просто започваш да се движиш по друг метод. Ако умножиш резултата и вземеш поради изкуствените зъби, чене и нос – тези неща може да са механически и повърхностни, само че те в последна сметка също са свързани с душата. Има връзка сред физиката и душeвността.
Актрисите също реализират нещо особено. Те би трябвало да се разкриват физически и душевен в някои подиуми. Какво значи това за Вас във връзка с режисурата?
Започнахме с механически метод към материята. Това естествено дава някаква отбрана, както за актрисите, по този начин и за мен. Така че сцената се дискутира по този начин: „ Ти се задушаваш и желая да покажа по какъв начин ти се изпразват червата “. После обсъждаме механичния развой. Удушването прекъсва притока на О2 към мозъка, а и също така си уплашен. Това поврежда сфинктера. Дискутираме резултата от страха върху тялото и обмисляме реализирането на обстановката. Трябва ли да се вижда механично устройство с маркуч? Тези разисквания са потребни, тъй като хуморът надвива в тези обстановки. Но също би трябвало да се каже на актрисата: „ Тази жена е оживяла от концентрационен лагер и просто не желае да почине. Дори да води трагичен и убит живот, той е единственият, който има “. После сълзите се стичат. Това те хваща. Но това е част от цялото и в последна сметка убеждавам дамите, че единственото, което има значение е осъществяването. Искаме да осезаем ужаса на тези убийства, защото цялото нещо се допуска да има фрапантен резултат. Това е постижимо, единствено благодарение на реализма и 90% от това идва от играта на артиста. Ако включиш актьорите в твоята визия, в случай че те я правят оценка и поддържат, а също и й имат вяра, се получава доста вълнуваща и предизвикателна работа. А всеки обича провокациите.
Хората вървят на кино, с цел да се смеят или да плачат – или с цел да се изплашат.
Има доста какво да се каже за рецесията в киното сега, породена от стрийминг услугите. Но един род продължава с извънредно неизменност – хорърът. Винаги съм бил въодушевен фен на хоръри, тъй като обичам да се изплашвам. Стивън Кинг един път сподели, че хорърът е метод да се оправим със гибелта и ефимерността. Ако приказваш за това от самото начало, ще откачиш. Затова тази форма на катарзис съществува. Хорър филмът предлага на феновете опцията да се изправят против страховете си. Страхът е доста мощно чувство – нещо се случва в тялото ти, когато го чувстваш. Но в случай че го преживяваш посредством киното, където не е рисков, а временен, той даже може да освободи хормони на богатство. Изпитваш боязън, само че несъмнено – оцеляваш.
Кои филми Ви въодушевяват в тази посока?
Фактът, че въобще доближих до киното има доста общо със „ Зората на мъртвите “ на Джордж Ромеро. Бях на осем години, брат ми – на единадесет, майка ми не беше в близост, татко ми непрекъснато работеше. Друго семейство се грижеше за нас, те имаха видеотека. Брат ми искаше да гледа хоръри, аз трябваше да виждам с него. Тогава гледах „ Зората на мъртвите “ и в действителност ме хвана. Когато най-после на кино лентата се появиха имената на екипа, аз осъзнах, че този гнет е неестествен и изработен от индивида. Така започнах да се интересувам от кино. Когато прочетох романа на Хайнц Щрунк „ Златната ръкавица “, бях изумен от обществената драма и историческия аспект, само че също и от претекстовете на серийния палач. В моя филм аз се пробвам да опиша историята като хорър. Всеки желае да стресне аудиторията. Как би трябвало да нареждам камерата, по какъв начин би трябвало да инсталирам, с цел да реализира това подстрекателство? Но несъмнено, имам и схващане, всичко това е и за човешкото достолепие. Затова не желая да възпроизвеждам убийствата като чисто развлечение, не желая да възхвалявам нищо. Един от стандартите, на чието равнище се пробвам да се държа, е „ Кратък филм за убийството “ на Кшищоф Кешловски. Доста по-жесток е от „ Убийствен пъзел “ или филмите на Куентин Тарантино. Михаел Ханеке също е постигнал това във филми като „ Скришна игра “ и „ Забавни игри “. Също съм се водил и от „ Гърбушкото от Нотр Дам “ в двете версии – от 1939 година на Уилям Дитерле и от 1956 година на Жан Деланой.
Гледали ли сте този филм за душата?
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ