Лисиците може да са били най-добрите приятели на човека много преди кучетата
Древните ловци-събирачи в Южна Америка може би са отглеждали лисици като домашни любимци, преди на континента да се появят домашните кучета. Доказателство за този непредвиден съюз идва от заравяне на 1500 години в Патагония, Аржентина, където човешки скелет наподобява е бил заровен дружно с лисица, което допуска, че двойката може да е имала специфична връзка през приживе.
Първоначално открит през 1991 година, археологическият обект Каняда Сека съдържа останките на най-малко 24 членове на общественост от ловци-събирачи. В една от погребалните ями откривателите разпознават костите на незнаен кучешки тип, макар че връзката сред животното и неговия човек в гроба остава неразбираема.
За да я изяснят, създателите на новото проучване организират задълбочени генетични, морфологични и изотопни разбори на античните кости, с което съумяват да открият, че лисицата е принадлежала към липсващ към този момент тип, прочут като Dusicyon avus, обитавал Южна Америка допреди към 500 години (на изображението горе).
По-важното обаче е, че резултатите от изследването осветлиха обществения подтекст на това заравяне на няколко биологични типа. Преди това беше мъчно да се интерпретира смисъла на откритиеto, защото човешките и лисичите кости бяха „ смесени “, което не даваше задоволително информация дали подреждането е било съзнателно или инцидентно.
Но откакто изследват изотопите на въглерода и азота в костите на лисицата, създателите на проучването съумяват да потвърдят, че животното е оцелявало на диета, сходна на човешката, състояща се от доста повече растителност и по-малко месо, в сравнение с нормално са консумирали тези животни. Според откривателите това изобретение свидетелства за „ редовно хранене “, което демонстрира, че лисицата евентуално е била „ на ловците-събирачи през късния холоцен “.
„ Силната ѝ връзка с човешките човеци приживе би била главният фактор за слагането ѝ в гроба след гибелта на нейните притежатели или на хората, с които е общувала “, пишат създателите на проучването. Подобно умозаключение се укрепва и от предходното радиовъглеродно датиране на костите на животното, което разкрива, че то е било заровено почти по същото време като обвързвания с него човек.
Задълбочавайки се в генома на лисицата, създателите се пробват да дефинират и повода за изгубването на този от дълго време липсващ тип. Според една от хипотезите типът може да е липсващ, защото се е кръстосвал с домашни кучета, създавайки хибридна линия, която в последна сметка се е асимилирала генетично с кръвната линия на кучетата.
Генетичното разминаване сред D. avus и актуалните кучета обаче се оказало задоволително доста, тъй че двете евентуално не биха могли да основат жизнеспособно хибридно поколение – което изключва този вид като главен фактор за изгубването на лисицата. Вместо това създателите на проучването допускат, че изгубването на животното евентуално се дължи на композиция от климатични промени и човешка активност.
