Древните гърци са имали проблем. Боговете са ги наблюдавали от

Древните гърци са имали проблем. Боговете са ги следили от митичното си обиталище на върха на планината Олимп и са раздавали правораздаване за всичко, което простосмъртните са вършели.

А в случай че се случело божеството да не е в въодушевление, наказванията се сипели изведнъж.

Доброжелателността, правото и даже справедливостта въобще не били наложителни условия. Всъщност ирационалността била нещо напълно всекидневно.

Заради техните прищявки човек можел да бъде трансфорат в ехтене или да бъде принуден да бута голяма канара нагоре по планината до края на света.

Излишно е да загатваме, че непредвидимостта на могъщите богове всявала много боязън и комплициране измежду простосмъртните.

Точно като в „ отровните “ взаимоотношения родители-деца. В очите на детето непредсказуемият родител е страховито провидение.

В детството богоподобните родители са били всичко за нас. Те единствени са ни обичали, защитавали, подслонявали, изхранвали. Тяхната липса е била равносилна на безмерен смут, защото от тях е зависело оцеляването ни.

Те са били всемогъщите осигурители. Ние по всякакъв начин сме се нуждаели от това, което са ни давали.

Тъй като не сме имали никаква база за съпоставяне, ние сме приемали, че са идеални.

Но с разширението на света оттатък бебешкото креватче сме придобили потребността да поддържаме този съвършен облик като отбрана против непознатото, с което сме се сблъсквали все по-често.

Ние сме се чувствали предпазени дотолкоз, доколкото сме вярвали, че родителите ни са идеални.

През втората или третата година от живота си сме почнали да утвърждаваме независимостта си.

Съпротивлявали сме се да вървим на гърне и сме се наслаждавали на „ ужасната втора година “. Обичали сме думичката „ не “, тъй като ни е разрешавала някакъв надзор над личния ни живот и не сме обичали „ да “, тъй като е била знак на подчинението и примирението.

Борили сме се да развием неповторимата си еднаквост и да наложим личната си воля.

Процесът на разграничение от родителите доближава своя връх през пубертета и юношеството, когато поражда дейна борба с родителските полезности, усети и престиж.

Разумните и постоянни родители са способни да понесат и преодолеят подбудените от сходни промени паники. Ако не друго, те ще се опитат да толерират, въпреки и да не окуражават пробуждащата се самостоятелност на тяхното дете.

За разбиращите родители е присъща фразата: „ Това е единствено фаза от развиването “, тъй като те помнят личния си пубертет и правят оценка бунтарството като естествен стадий от прочувственото съзряване.

„ Отровните “ родители не демонстрират сходно схващане.

От приучването към гърнето до края на пубертета, те одобряват като лична офанзива бунтарството и даже личностните разлики и са склонни да се пазят, като укрепват зависимостта и безпомощността на децата си.

Така, вместо да подкрепят естественото развиване, те неумишлено го осуетяват, нерядко вярвайки, че го правят за положителното на детето.

Възможно е да употребяват формулировки като „ Така се образува характерът “ или „ Тя би трябвало да се научи кое е положително и кое неприятно “, само че арсеналът на негативизма в действителност вреди на самочувствието на детето и пречи на прохождащата самостоятелност.

Колкото и да имат вяра, че са прави, техните офанзиви объркват детето, тъй като са голословно неприязнени, гневни и непредвидени.

Детето зависи от милостта на богоподобните родители и, сходно на античните гърци, в никакъв случай не знае по кое време ще бъде изумено от мълния. Но детето на „ отровните “ родители знае, че рано или късно светкавицата ще пристигна.

Този боязън се вселява надълбоко в съзнанието и пораства дружно с детето. В сърцето на всеки измъчван в предишното възрастен — даже процъфтяващ — живее безпомощното и уплашено дете.

Цената на умилостивяването.

Заедно с подкопаването на самочувствието, нарастват зависимостта и потребността на детето да има вяра, че ролята на родителите е да пазят и да обезпечават нужното.

За детето само рационалната реакция на прочувствените обиди и физическите санкции е да поеме отговорността за държанието на „ отровните “ си родители.

Колкото и да са били „ отровни “ вашите родители, вие към момента изпитвате нужда да ги обожествявате.

Дори на някакво равнище да осъзнавате, че татко ви не е имал право да ви бие, доста е допустимо към момента да оправдавате държанието му.

Осъзнаването не е задоволително, с цел да ви убеди прочувствено, че не носите отговорност.

Една моя пациентка показва чувството си по този начин: „ Вярвах, че те са идеални и когато се отнасяха зле, одобрявах, че неприятната съм аз “.

Вярата в богоподобните родители се крепи на две канони:

1. „ Аз съм неприятен, а родителите ми са положителни. “
2. „ Аз съм слаб, а родителите ми са мощни. “

Убеждението е доста мощно и може да надживее доста чисто физическата взаимозависимост от родителите. Тези убеждения крепят вярата и ви оказват помощ да избягвате неприятната истина, че богоподобните ви родители в действителност са ви предали, таман когато сте били най-уязвими.

Първата стъпка към поемането на контрола над личния си живот е да се изправите пред истината за себе си.

Отричането е най-примитивната, само че и най-мощната психическа отбрана. То е мислена действителност, в която резултатът от някои изключително мъчителни прекарвания се омаловажава и даже отхвърля.

Отричането ни разрешава да забравим това, което са ни сторили нашите родители, и ние продължаваме да ги държим на фундамент.

Облекчението от отричането в най-хубавия случай е краткотрайно, а цената му е висока. Отричането е капакът на нашата прочувствена тенджера под налягане: колкото по-дълго го оставим похлупен, толкоз повече налягането се покачва. Рано или късно налягането ще изхвърли капака и резултатът ще е прочувствена рецесия.

Когато това се случи, ние ще бъдем принудени да се надигнем пред истината, която по този начин обезверено сме се опитвали да отхвърлим, единствено че тогава ще се наложи да го сторим в извънредно стресов интервал. Ако успеем да се оправим с отричането, ние ще отворим защитния клапан и ще избегнем рецесията.

За жал личното ни отказване не е единственото, с което се постанова да се оправим. Родителите ни също имат лични системи за отказване.

Когато се борите да реконструирате истината за предишното си, изключително в случай че тази истина ги показва в неприятна светлина, вашите родители може да упорстват, че „ нещата не са били чак толкоз трагични “, че „ не е било тъкмо по този начин “ и даже, че „ въобще не е имало такова нещо “.

Подобни изказвания могат да обезкуражат опитите за възобновяване на личната ви история и да ви накарат да се усъмните във усещанията и спомените си.

Те подкопават увереността в способността ви да възприемате действителността и затрудняват съществено възобновяване на самочувствието.

създател: Сюзън Форуърд „ Отровните родители “

Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в  Телеграм :

Вижте още:  За да възпитате детето, първо възпитайте себе си!