Всяка прегръдка между бездни ражда мрак - ДОБРОМИР ТОНЕВ
.
Добромир Тонев ни напусна единствено на 45-годишна възраст, само че остави след себе си лирика, която напълно справедливо можем да наредим измежду най-великите мостри на международната литература.
Веднъж ли сме умирали от жадност,
до момента в който сме се давели на плитко?
Животът ражда първите миражи
в мъглицата над детското корито.
Човекът има правото на полет,
даже когато тялото му крета.
Аз нееднократно съм хващал морска болест
от плуване в измислени морета.
И кръговете сини под очите ми
не са от нощни пирове със вдъхновения,
а белег от биноклите, с които
подкрепям през деня своите илюзии.
Усилията постоянно си костват,
даже когато раждат нова жадност.
Колхида може би не съществува,
само че безшумно, да не чуе екипажа.
Ако животът е един антракт
Ако животът е един антракт,
неправилен е актьорският ни опит.
Ти мъкнеш като охлюв своя боязън,
затваряш се във себе си при досег.
А ехото във твоя празен дом
е дълго като расо на аскет.
Ни с ключ от думи, ни с любовен щурм
проникнаха във твоя радостен делник.
Ти, който можеш с лекост даже
да схванеш душата на дървото –
вземи парче дърво и сътвори
едно дребосъче, да не си уединен.
Когато се завърнем отново в пръстта,
когато ще сме някак си умрели
и с театрални думи на уста
ни заизпращат смешни Пулчинели –
ще падне смях, ще се повдигне в момент
завесата и твоето дребосъче
ще извести със тембър на трагик,
че ти си тук, въпреки да си надалеч.
Ще светят жълтеникаво в нощта
на злобата очите – като пещи.
И ще заемат своите места
и хора, и палячовци, и движимости.
На какво се удивлявам, не зная –
нищо повече от гибелта.
Ще ухая с липите в безкрая,
ще се качвам, ще слизам с дъжда.
Ще се качвам, ще слизам с дъжда,
ще обличам и храня дървото.
Нищо повече от гибелта.
Нищо повече от живота.
ГЛАД
Защо ли всяка деликатност е изменничество
към някого? Най-вече към Представата.
Не сме ли се трансформирали в добавки
към личните си тела, към спалните,
където аритмичното ни дишане
е доказателство за съгласуемост,
а движимостите са малко по-възвишени,
в сравнение с е нашата реципрочност.
Аз стачкувам. С цялата доверчивост
на своята визия. И нараства
с миналите нощи съпротивата
на епидермиса ми против ласките.
Жестока клоунада на телата,
когато се търкалят в стърготините
на някогашната си деликатност, а луната
като прожектор свети над комините…
Тогава се навеждах над обувките,
като портрет заставах измежду вратата,
разтягаха се в същинска превземка
трапчинките в ъглите на устата ми
и бягах, бягах като краден кон
от себе си, до момента в който щракне бравата…
Уж в никакъв случай не влизаме със щурм
един при различен, а след това се ограбваме…
От всичко, до което моят мозък
се е докосвал сляпо може би,
аз възкресих един-единствен облик
под няколко обезверени върби,
разпръснати като зелени църкви
около една безименна река…
Сега си мисля: няма да съм първия,
протегнал към неуместното ръка.
Аз упреквам своите писатели
от детството, тъй като Те сътвориха.
О, какъв брой доста въздухоплаватели
в небето на очите Ти пропадаха
и техните машини, конструирани
с фикция и деликатност, се разбиваха…
Едни от тях вечно умираха,
а другите Те продължиха във стихове.
Веднъж да зърна Твоите извивки
през някой процеп, както беше в детството.
/Какви развратни мисли провокира
от време на време самото съвършенство!/
Това е най-естествената гибел
за двама ни, това е карнавал
на възприятията, предсмъртното им пърпорене
с криле върху алената трева.
И аз не желая да натисна спусъка
на хищната фикция, не трябва
да опустее Твоя дом – изкуството,
а ти да се превърнеш в сетивен дивеч.
Аз имам право на една химера,
само че тя ще се трансформира постепенно в пъкъл.
И в мен дивакът ще надига копие,
с цел да убива в мигове на апетит.
От твоите модели, съвършенство,
нерядко на човек му премалява.
Яйцето е сложено на масата:
шедьовърът е вторачен във шедьовъра.
Оттук нататък може да избира:
или омлета, с цел да съществува,
или летежа – да му се насити.
ТЕЗА
След тебе злото диша като хрътка.
(Доброто е публично разбиране.)
Разтвориш ли ръцете за прегръдка,
ти към този момент си комфортен за разпятие.
Един към различен, един до различен, а като че ли
не е прекрачил никой своя предел.
Да се отдалечим, тъй като всяка
прегръдка сред бездни ражда мрак.
