Турция и новият шанс. Кой може да разцепи консервативния блок
" Дневник " препечатва от " Свободна Европа " разбора на Димитър Бечев - старши помощник към Атлантическия съвет (САЩ) и учител в Университета на Северна Каролина (Чапъл Хил). Той е специализирал в Института по стопанска система в Лондон и в университета " Харвард ", Съединени американски щати. Работил е като шеф на софийското бюро на Европейския съвет за външна политика, професор в токийския университет " Хитоцубаши " и учител в " Оксфорд ".
Прегрупиране – това е наклонността за идния политически сезон както в България, по този начин и в прилежаща Турция.
След дълги години клюки и подмятания най-сетне в ръководещата Партия на справедливостта и развиването (ПСР) настъпи разединение. Един по един съперниците на президента Тайип Ердоган започнаха да напущат и да насочат рецензии към ръководството през локалните и интернационалните медии.
Един след различен
Първи това направи при започване на предишния месец Али Бабаджан, вицепремиер в интервала 2009-2015 година и почитан технократ. Последва го и Ахмет Давутоглу, бивш външнополитически консултант на Ердоган, външен министър и министър-председател. В неотдавнашно изявление за " Файненшъл Таймс " и " Ройтерс " той изяви страдание, че ПСР е обърнала тил на демократични правила като свободата на мисълта и словото.
Другата знакова фигура измежду дисидентите е някогашния президент Абдула Гюл, един от основните създатели на партията, наред с Ердоган. Да напомним, че още по време на мандата си Гюл поддържа – иносказателно – митингите на площад " Таксим " от лятото на 2013 година, само че по-късно избра да се отдръпна от дейна политическа кариера вместо да се опълчи на своя сподвижник.
Защо роенето стартира чак в този момент? Определено изходът от локалните избори през март и изключително триумфът на Екрем Имамоглу в Истанбул изигра извънредно значима роля.
Подкрепен от блок опозиционни партии, Имамоглу съкруши не един път, а два пъти избраника на Ердоган Бинали Йълдъръм, печелейки безапелационно в конкуренцията за кметското място, откакто изборните управляващи анулираха резултатите от вота и насрочиха нови избори в края на юни. Пробивът в 15-милионния град, а и в столицата Анкара, даде сигнал на вътрешната съпротива в ПСР, че е назрял моментът за деяние.
Както постоянно се случва обаче, под въпрос е кой ще оглави бъдещата групировка.
Кой има най-големи шансове
Засега най-сериозни шансове има Бабаджан. Давутоглу е различим отвън границите на Турция и е известен измежду елементи от електората, само че му липсва както персонално омагьосване, по този начин и организационни умения, нужни за задачите на партийното строителство. Бившият професор влезе в политиката заради връзката си с Ердоган и до 2015 година в никакъв случай не беше водил предизборна акция.
Бабаджан е също толкоз познато лице, в разцвета на силите си е, а също така има славата на кадърен технократ. Темата, която вълнува най-много гласоподавателите, е рецесията в турската стопанска система. Именно там е силата на Бабаджан, който е известен измежду западните вложители и локалния бизнес. С неговото име се свързват промените от началните години на ПСР във властта, когато Турция осъществя постоянен растеж и се оправи с последствията от колапса на банковия бранш през 2001 година
Не на последно място, наподобява, че Бабаджан и Гюл от месеци са запретнали ръкави и работят за основаването на нова партия.
Бъдещето на Ердоган
Какво следва от появяването на нов състезател в турската политика? Предизвикателството пред Ердоган е напълно действително. ПСР ръководи с помощта на блок от консервативни гласоподаватели, който варира в границите на 40-45% от гласуващите. В пика си на изборите през ноември 2015 година партията стигна до 49%, само че предходната година падна до 42.6%. И то в случай, че парламентарните и президентските избори бяха обединени в едно.
Дори да предположим, че ПСР е " преливала " гласове на съдружните си сътрудници от Партията на националистическото деяние, трендът е несъмнено низходящ. На локалните избори хората на Ердоган завоюваха още веднъж 42.6%, а националистите паднаха от 11% до 7.4%.
С други думи, новата партия на Бабаджан и Гюл (плюс вероятно Давутоглу) може да разчита на разочарованите гласоподаватели на ПСР. Освен правоверните фенове на " лидера " (реис) Ердоган партията постоянно е печелила поддръжка от центристи, които или не харесват главната опозиционна мощ, кемалистката Републиканско-народна партия (РНП), или пък са вярвали, че животът им се усъвършенства при ръководството на ислямистите.
Сега точно тези жители имат както положителни аргументи да са разочаровани от статуквото, по този начин и сериозна опция. Бабаджан и Гюл могат да разцепят консервативния блок.
При възможни парламентарни избори може да се окаже, че опозицията – РНП, хората на Мерал Акшенер (отцепила се от Партията на националистическото действие), про-кюрдската Демократичната партия на народите, плюс дисидентите от ПСР – са в болшинство. Разбира се, това към този момент е имагинерен сюжет, защото постоянните избори са чак през 2022 година На второ място, законът открива висок изборен предел – 10%. Това не е непреодолима спънка пред бъдещата дясноцентристка групировка, само че е значим фактор в сметките.
Президентската република
И да не забравяме най-важното. След конституционните промени от 2017 година Турция е към този момент президентска република. Парламентът е към този момент със мощно орязани функционалности и не е в положение да управлява изпълнителната власт, която е напълно в ръцете на Ердоган.
Истинската борба следва през 2023 година, когато са идващите избори за държавен глава. Ако опозицията е в положение да реализира сделка и да координира дейно напъните си, неин претендент ще е в положение да победи Ердоган на втори тур в президентския избор. И Бабаджан, и Гюл, и истанбулският кмет Екрем Имамоглу може да се окажат в играта. Но без гласовете на новата партия – дано я назовем ПСР-2 – сходен резултат не е вероятен.
И несъмнено, да не забравяме, че три-четири години са доста време в политиката.
Следващите месеци ще покажат по какъв начин Ердоган ще отреагира на предизвикването. Той е умел политик, спечелил не една и две борби в дългата си кариера, а също по този начин управлява безусловно всички лостове на властта. Повторението на изборите в Истанбул обаче сподели, че нюхът му може да изневери.
Другият проблем е, че обкръжението му се състои от ден на ден от верноподаници, а не от качествени функционери и политици, които са способни да кажат на шефа си неуместни истини. Брауновото придвижване в ръководството на стопанската система, поверена в ръцете на Ердогановия шурей Берат Албайряк, е прегледен образец.
Никой не трябва да отписва Тайип бей, който знае по какъв начин да оцелява, а и евентуално може да има проблеми със закона, в случай че слезе от властта. Но с цел да задържи позициите си, той би трябвало да реорганизира кабинета и да обърне обстановката в стопанската система. Атаките по опозицията не са дълготрайно решение.
Картина от учебника
Случващото се в Турция е учебникарски образец по какъв начин действат така наречен полуавторитарни режими. За разлика от Путинова Русия, където опозицията не е позволена даже до локалните избори в Москва, турската политика има дълги обичаи на многопартийна конкуренция и избори. Демокрацията постоянно е страдала от съществени недъзи, само че демократичните привички са налице. Властта би трябвало от време на време да се легитимира през националния избор, само че съперниците също се е приспособяват към новите условия и съумяват да изградят ефикасна тактика. Състезанието може и да не е при равни условия – вижте кой управлява медиите, пък и изборните органи – само че състезателите нито са изтощени, нито демотивирани.
Прегрупиране – това е наклонността за идния политически сезон както в България, по този начин и в прилежаща Турция.
След дълги години клюки и подмятания най-сетне в ръководещата Партия на справедливостта и развиването (ПСР) настъпи разединение. Един по един съперниците на президента Тайип Ердоган започнаха да напущат и да насочат рецензии към ръководството през локалните и интернационалните медии.
Един след различен
Първи това направи при започване на предишния месец Али Бабаджан, вицепремиер в интервала 2009-2015 година и почитан технократ. Последва го и Ахмет Давутоглу, бивш външнополитически консултант на Ердоган, външен министър и министър-председател. В неотдавнашно изявление за " Файненшъл Таймс " и " Ройтерс " той изяви страдание, че ПСР е обърнала тил на демократични правила като свободата на мисълта и словото.
Другата знакова фигура измежду дисидентите е някогашния президент Абдула Гюл, един от основните създатели на партията, наред с Ердоган. Да напомним, че още по време на мандата си Гюл поддържа – иносказателно – митингите на площад " Таксим " от лятото на 2013 година, само че по-късно избра да се отдръпна от дейна политическа кариера вместо да се опълчи на своя сподвижник.
Защо роенето стартира чак в този момент? Определено изходът от локалните избори през март и изключително триумфът на Екрем Имамоглу в Истанбул изигра извънредно значима роля.
Подкрепен от блок опозиционни партии, Имамоглу съкруши не един път, а два пъти избраника на Ердоган Бинали Йълдъръм, печелейки безапелационно в конкуренцията за кметското място, откакто изборните управляващи анулираха резултатите от вота и насрочиха нови избори в края на юни. Пробивът в 15-милионния град, а и в столицата Анкара, даде сигнал на вътрешната съпротива в ПСР, че е назрял моментът за деяние.
Както постоянно се случва обаче, под въпрос е кой ще оглави бъдещата групировка.
Кой има най-големи шансове
Засега най-сериозни шансове има Бабаджан. Давутоглу е различим отвън границите на Турция и е известен измежду елементи от електората, само че му липсва както персонално омагьосване, по този начин и организационни умения, нужни за задачите на партийното строителство. Бившият професор влезе в политиката заради връзката си с Ердоган и до 2015 година в никакъв случай не беше водил предизборна акция.
Бабаджан е също толкоз познато лице, в разцвета на силите си е, а също така има славата на кадърен технократ. Темата, която вълнува най-много гласоподавателите, е рецесията в турската стопанска система. Именно там е силата на Бабаджан, който е известен измежду западните вложители и локалния бизнес. С неговото име се свързват промените от началните години на ПСР във властта, когато Турция осъществя постоянен растеж и се оправи с последствията от колапса на банковия бранш през 2001 година
Не на последно място, наподобява, че Бабаджан и Гюл от месеци са запретнали ръкави и работят за основаването на нова партия.
Бъдещето на Ердоган
Какво следва от появяването на нов състезател в турската политика? Предизвикателството пред Ердоган е напълно действително. ПСР ръководи с помощта на блок от консервативни гласоподаватели, който варира в границите на 40-45% от гласуващите. В пика си на изборите през ноември 2015 година партията стигна до 49%, само че предходната година падна до 42.6%. И то в случай, че парламентарните и президентските избори бяха обединени в едно.
Дори да предположим, че ПСР е " преливала " гласове на съдружните си сътрудници от Партията на националистическото деяние, трендът е несъмнено низходящ. На локалните избори хората на Ердоган завоюваха още веднъж 42.6%, а националистите паднаха от 11% до 7.4%.
С други думи, новата партия на Бабаджан и Гюл (плюс вероятно Давутоглу) може да разчита на разочарованите гласоподаватели на ПСР. Освен правоверните фенове на " лидера " (реис) Ердоган партията постоянно е печелила поддръжка от центристи, които или не харесват главната опозиционна мощ, кемалистката Републиканско-народна партия (РНП), или пък са вярвали, че животът им се усъвършенства при ръководството на ислямистите.
Сега точно тези жители имат както положителни аргументи да са разочаровани от статуквото, по този начин и сериозна опция. Бабаджан и Гюл могат да разцепят консервативния блок.
При възможни парламентарни избори може да се окаже, че опозицията – РНП, хората на Мерал Акшенер (отцепила се от Партията на националистическото действие), про-кюрдската Демократичната партия на народите, плюс дисидентите от ПСР – са в болшинство. Разбира се, това към този момент е имагинерен сюжет, защото постоянните избори са чак през 2022 година На второ място, законът открива висок изборен предел – 10%. Това не е непреодолима спънка пред бъдещата дясноцентристка групировка, само че е значим фактор в сметките.
Президентската република
И да не забравяме най-важното. След конституционните промени от 2017 година Турция е към този момент президентска република. Парламентът е към този момент със мощно орязани функционалности и не е в положение да управлява изпълнителната власт, която е напълно в ръцете на Ердоган.
Истинската борба следва през 2023 година, когато са идващите избори за държавен глава. Ако опозицията е в положение да реализира сделка и да координира дейно напъните си, неин претендент ще е в положение да победи Ердоган на втори тур в президентския избор. И Бабаджан, и Гюл, и истанбулският кмет Екрем Имамоглу може да се окажат в играта. Но без гласовете на новата партия – дано я назовем ПСР-2 – сходен резултат не е вероятен.
И несъмнено, да не забравяме, че три-четири години са доста време в политиката.
Следващите месеци ще покажат по какъв начин Ердоган ще отреагира на предизвикването. Той е умел политик, спечелил не една и две борби в дългата си кариера, а също по този начин управлява безусловно всички лостове на властта. Повторението на изборите в Истанбул обаче сподели, че нюхът му може да изневери.
Другият проблем е, че обкръжението му се състои от ден на ден от верноподаници, а не от качествени функционери и политици, които са способни да кажат на шефа си неуместни истини. Брауновото придвижване в ръководството на стопанската система, поверена в ръцете на Ердогановия шурей Берат Албайряк, е прегледен образец.
Никой не трябва да отписва Тайип бей, който знае по какъв начин да оцелява, а и евентуално може да има проблеми със закона, в случай че слезе от властта. Но с цел да задържи позициите си, той би трябвало да реорганизира кабинета и да обърне обстановката в стопанската система. Атаките по опозицията не са дълготрайно решение.
Картина от учебника
Случващото се в Турция е учебникарски образец по какъв начин действат така наречен полуавторитарни режими. За разлика от Путинова Русия, където опозицията не е позволена даже до локалните избори в Москва, турската политика има дълги обичаи на многопартийна конкуренция и избори. Демокрацията постоянно е страдала от съществени недъзи, само че демократичните привички са налице. Властта би трябвало от време на време да се легитимира през националния избор, само че съперниците също се е приспособяват към новите условия и съумяват да изградят ефикасна тактика. Състезанието може и да не е при равни условия – вижте кой управлява медиите, пък и изборните органи – само че състезателите нито са изтощени, нито демотивирани.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ