80 г. от смъртта на цар Борис III
Днес се навършват 80 години от гибелта на българския цар Борис Трети. Историческото завещание на Борис и на неговата династия на българския престол е спорно, заради което и до ден сегашен не стихват разногласията и споровете в оценка на неговата персона и неговата роля отпред на българската страна.
Неговият татко – Фердинанд Първи – има основно присъединяване в основаването на модерната европейска българска страна. Администрация, стопанска система, интернационална позиция – това, което Фердинанд получи в завещание от Стефан Стамболов бе сполучливо развито до преобразяване на България в най-напреднала и най-напредничава страна на Балканите.
Фердинанд влезе в българската история с един портрет от преобладаващи тъмни краски, тъй като неговият авантюризъм и славолюбие доведоха България до две национални произшествия, в които бе изпепелена концепцията за национално обединяване и значимо наличие на картата на Европа.
Борис Трети наследи от абдикиралия собствен татко трона на една покрусена от провалите нация, разграничена и поляризирана, на прага на безсърдечен цивилен спор. Този спор стартира с ръководството на Стамболийски, който облича разграниченото българско общество в своята „ съсловна доктрина “, ръководи „ със мощна ръка “ и организира районна балканска политика в прорез с ползите на България.
Свален от власт с преврата на 9 юни 1923 година, Стамболийски е погубен с мрачна свирепост и се трансформира в страдалец – политическо знаме на своите почитатели. Комунистическата партия оптимално се възползва от разгорелия се цивилен спор и по предписание на Коминтерна провежда Септемврийския бунт, в който умират хиляди българи. Главатарите на метежа – Димитров и Коларов подло бягат в Сърбия и изпращат на победените си почитатели манифест-подигравка – „ Горе главите, славни борци “.
Инспирираната от българската секта на Коминтерна революция продължава с атентата в църквата „ Света Неделя “ през април 1925 година В отговор разпасали се офицери от армията и главатари от македонското придвижване провеждат всеобщи убийства на почтени хора, разпознати като левичари или просто като несъгласни с открития политически режим. Ожесточената революция в България раздира обществото и страната, разгръща своята кървава сянка над българския народен живот в продължение нацяло столетие – и до ден сегашен.
Борис Трети разполага с лимитирани благоприятни условия на един монархичен институт в рецесия да модерира – да помирява гражданския спор. На мястото на арогантния и самолюбив Фердинанд се появява един цар, който е на пръв взор нерешителен, безпомощен да озапти личните си брутални елити – политически, военни – и радикализираните идейни и политически партизани в обществения живот.
Борис се пробва да посредничи, да помирява, да търси оперативни решения, да се съюзява с умерените и рационални хора в българската политика, в българските институции. Когато превратаджийската тайфа на Кимон и Димо прави втория си прелом на 19 май 1934-та (те взимат властта с преврати три пъти – на 9 юни, на 19 май – със сръбска благословия, и на 9 септември – към този момент като оръдия на Сталин), Борис за повторно се оказва на границата на своето премахване (Стамболийски се кани да го в профил – дали съществено или не) – звенарите се декларират като „ републиканци “.
Тези прекарвания на самотния цар отпред на страната без подозрение способстват за образуването на властническите му политически хрумвания и възгледи, с които той суспендира парламентарната народна власт и открива „ мек “ властнически режим през втората половина на 30-те години, след неуспеха на звенарските превратаджии. Пътят към диктатурата постоянно е послан с положителни планове. Авторитарният режим на Борис е свързан както от горчивия му опит отпред на страната след 1919 година, по този начин и от модерните властнически хрумвания в Европа от 30-те години – започващи с фашизма на Мусолини.
Но Борис Трети практикува един в действителност „ мек “ авторитаризъм. Той оставя партиите „ отвън закона “ – откакто звенарите ги не разрешават, само че възвръща работата на Народното събрание, избиран като заседание на единични, мажоритарно селектирани депутати измежду следени от самия цар политически среди.
Борис се стреми да успокои гражданския спор в България, да насочи страната към икономически напредък, нормализиране на интернационалната й позиция на победена страна в извънредно неподходящата рамка на Версайската система. Най-проблемното решение на Борис Трети е присъединението на България към Тристранния пакт. Оценката на тази съдбоносна за страната ни стъпка и до ден сегашен е спорна и обект на гневен абстрактен и политически спор.
За комунистите е доста преференциално режимът на ръководство на България в края на 30-те години и по време на Втората международна война да бъде оценен като „ фашистки “. „ Фашисткият “ темперамент на режима легитимира тяната „ антифашистка позиция “, а оттова – „ извинява “ и чудовищните закононарушения, осъществени от комунистическите кръволоци след 9 септември 1944 година
Масовото изтребване на десетки хиляди почтени хора без съд и присъда, унищожаването на българския народен хайлайф с всеобщите убийства на „ Народния съд “ и последвалите го за десетилетия комунистически концлагери – всичко това може да получи някакво опрощение само в случай че режимът на ръководство в България през войната бъде охарактеризиран като „ фашистки “.
Безспорни са обстоятелствата на „ Закона за отбрана на страната “, „ Закона за отбрана на нацията “, всеобщите репресии над комунистически и други левичарски организации, в това число поради техните въоръжени акции против държавната власт.
По време на войната Борис Трети резервира своята изключителна роля на медиатор сред радикализираните крила на разграниченото българско общество. Той реализира съглашение с Берлин и Москва за връщане на България на Южна Добруджа. Присъединява София към силите на Ос-та с цел да избегне окупация на страната от репресивната нацистка военна машина.
Опитва се да изиграе взаимоизключващи се функции в епохата на най-драматичния и най-кървав спор на европейска земя – Втората международна война. Оттук – причините на враговете му – за антисемитски изявления (пред синода), за репресивното законодателство, за окупацията на Македония и Тракия, откъснати от България в Букурещ и Ньойи…
В прочут смисъл, съперниците на Борис Трети имат своите учредения за причините си против него. Мотивите за избрани стъпки са пренебрежими на фона на резултатите от тях. И въпреки всичко би трябвало да се каже, че в една ера на великански закононарушения против човечеството, доминирана от тоталитарни режими – нацистки и болшевишки, България, ръководена от Борис Трети съумя да остане страна – периферно и минимално наранена от нещастието на европейските нации, въвлечени във войната.
Борис Трети е трагична фигура в българската история. Неговата задача бе да реализира помиряване на българската нация след горчивината на националните произшествия и във вихъра на нечовечен цивилен спор, подклаждан и от външни сили. Той съумя да наложи своята умерена версия за баланс сред другите провокации пред България в изискванията на спешна – властническа междувоенна Европа и в изискванията на трагичните катаклизми на Втората международна война.
Когато нацистките войски стоят на Дунав и чакат позволение да преминат през България на път за Гърция, английският представител в София Рендъл се обръща към Борис в частен диалог: „ Ваше величество, дайте един алегоричен артилерийски изстрел против настъпващата нацистка войска, и ще наредите България на масата на победителите… “ Борис дава отговор: „ Зле познавате страната, в която сте акредитиран… Какъв „ алегоричен изстрел “ – знаете ли какъв брой фюрерчета чакат пред двореца да направя неправилна стъпка с цел да овладеят властта в страната? “ Като виждам какъв брой фюрерчета чакат през днешния ден, въобразявам си какъв брой са чакали и тогава…
Без Борис Трети спасяването на българските евреи нямаше да бъде допустимо – който и различен да е имал важен принос към това дело. Ако Борис Трети бе оживял на трона най-малко година повече, България може би щеше да се размине с трагичната орис на разорена от сталинисткото настъпление страна, чиято страна и до през днешния ден не може да се възвърне от провалянето.
Но историята не познава думата „ в случай че “… На 28 август 1943 година Борис Трети мина оттатък и тази гибел е по всяка възможност насилствена. Кой има интерес от премахването на царя? Версиите са доста, причините – също.
Мисля, че най-заинтересованото лице е един сипаничав мустакат деспот с лула, който към този момент предвкусва своята плячка в края на войната на Балканите. Борис имаше действителния късмет да избави България от тази орис. Уви, не можа да го осъществя.
Той направи всичко по силите си с цел да извърши своята задача – от една разграничена, изумена и обезнадеждена страна в пепелищата на Първата международна война, да сътвори и да опази една прилична, спокойна и цивилизована страна, макар напъните на своите протагонисти – вътре и отвън България. Бе погубен, с цел да не може сполучливо да продължи тази своя задача.
Бог да го елементарни!
Неговият татко – Фердинанд Първи – има основно присъединяване в основаването на модерната европейска българска страна. Администрация, стопанска система, интернационална позиция – това, което Фердинанд получи в завещание от Стефан Стамболов бе сполучливо развито до преобразяване на България в най-напреднала и най-напредничава страна на Балканите.
Фердинанд влезе в българската история с един портрет от преобладаващи тъмни краски, тъй като неговият авантюризъм и славолюбие доведоха България до две национални произшествия, в които бе изпепелена концепцията за национално обединяване и значимо наличие на картата на Европа.
Борис Трети наследи от абдикиралия собствен татко трона на една покрусена от провалите нация, разграничена и поляризирана, на прага на безсърдечен цивилен спор. Този спор стартира с ръководството на Стамболийски, който облича разграниченото българско общество в своята „ съсловна доктрина “, ръководи „ със мощна ръка “ и организира районна балканска политика в прорез с ползите на България.
Свален от власт с преврата на 9 юни 1923 година, Стамболийски е погубен с мрачна свирепост и се трансформира в страдалец – политическо знаме на своите почитатели. Комунистическата партия оптимално се възползва от разгорелия се цивилен спор и по предписание на Коминтерна провежда Септемврийския бунт, в който умират хиляди българи. Главатарите на метежа – Димитров и Коларов подло бягат в Сърбия и изпращат на победените си почитатели манифест-подигравка – „ Горе главите, славни борци “.
Инспирираната от българската секта на Коминтерна революция продължава с атентата в църквата „ Света Неделя “ през април 1925 година В отговор разпасали се офицери от армията и главатари от македонското придвижване провеждат всеобщи убийства на почтени хора, разпознати като левичари или просто като несъгласни с открития политически режим. Ожесточената революция в България раздира обществото и страната, разгръща своята кървава сянка над българския народен живот в продължение нацяло столетие – и до ден сегашен.
Борис Трети разполага с лимитирани благоприятни условия на един монархичен институт в рецесия да модерира – да помирява гражданския спор. На мястото на арогантния и самолюбив Фердинанд се появява един цар, който е на пръв взор нерешителен, безпомощен да озапти личните си брутални елити – политически, военни – и радикализираните идейни и политически партизани в обществения живот.
Борис се пробва да посредничи, да помирява, да търси оперативни решения, да се съюзява с умерените и рационални хора в българската политика, в българските институции. Когато превратаджийската тайфа на Кимон и Димо прави втория си прелом на 19 май 1934-та (те взимат властта с преврати три пъти – на 9 юни, на 19 май – със сръбска благословия, и на 9 септември – към този момент като оръдия на Сталин), Борис за повторно се оказва на границата на своето премахване (Стамболийски се кани да го в профил – дали съществено или не) – звенарите се декларират като „ републиканци “.
Тези прекарвания на самотния цар отпред на страната без подозрение способстват за образуването на властническите му политически хрумвания и възгледи, с които той суспендира парламентарната народна власт и открива „ мек “ властнически режим през втората половина на 30-те години, след неуспеха на звенарските превратаджии. Пътят към диктатурата постоянно е послан с положителни планове. Авторитарният режим на Борис е свързан както от горчивия му опит отпред на страната след 1919 година, по този начин и от модерните властнически хрумвания в Европа от 30-те години – започващи с фашизма на Мусолини.
Но Борис Трети практикува един в действителност „ мек “ авторитаризъм. Той оставя партиите „ отвън закона “ – откакто звенарите ги не разрешават, само че възвръща работата на Народното събрание, избиран като заседание на единични, мажоритарно селектирани депутати измежду следени от самия цар политически среди.
Борис се стреми да успокои гражданския спор в България, да насочи страната към икономически напредък, нормализиране на интернационалната й позиция на победена страна в извънредно неподходящата рамка на Версайската система. Най-проблемното решение на Борис Трети е присъединението на България към Тристранния пакт. Оценката на тази съдбоносна за страната ни стъпка и до ден сегашен е спорна и обект на гневен абстрактен и политически спор.
За комунистите е доста преференциално режимът на ръководство на България в края на 30-те години и по време на Втората международна война да бъде оценен като „ фашистки “. „ Фашисткият “ темперамент на режима легитимира тяната „ антифашистка позиция “, а оттова – „ извинява “ и чудовищните закононарушения, осъществени от комунистическите кръволоци след 9 септември 1944 година
Масовото изтребване на десетки хиляди почтени хора без съд и присъда, унищожаването на българския народен хайлайф с всеобщите убийства на „ Народния съд “ и последвалите го за десетилетия комунистически концлагери – всичко това може да получи някакво опрощение само в случай че режимът на ръководство в България през войната бъде охарактеризиран като „ фашистки “.
Безспорни са обстоятелствата на „ Закона за отбрана на страната “, „ Закона за отбрана на нацията “, всеобщите репресии над комунистически и други левичарски организации, в това число поради техните въоръжени акции против държавната власт.
По време на войната Борис Трети резервира своята изключителна роля на медиатор сред радикализираните крила на разграниченото българско общество. Той реализира съглашение с Берлин и Москва за връщане на България на Южна Добруджа. Присъединява София към силите на Ос-та с цел да избегне окупация на страната от репресивната нацистка военна машина.
Опитва се да изиграе взаимоизключващи се функции в епохата на най-драматичния и най-кървав спор на европейска земя – Втората международна война. Оттук – причините на враговете му – за антисемитски изявления (пред синода), за репресивното законодателство, за окупацията на Македония и Тракия, откъснати от България в Букурещ и Ньойи…
В прочут смисъл, съперниците на Борис Трети имат своите учредения за причините си против него. Мотивите за избрани стъпки са пренебрежими на фона на резултатите от тях. И въпреки всичко би трябвало да се каже, че в една ера на великански закононарушения против човечеството, доминирана от тоталитарни режими – нацистки и болшевишки, България, ръководена от Борис Трети съумя да остане страна – периферно и минимално наранена от нещастието на европейските нации, въвлечени във войната.
Борис Трети е трагична фигура в българската история. Неговата задача бе да реализира помиряване на българската нация след горчивината на националните произшествия и във вихъра на нечовечен цивилен спор, подклаждан и от външни сили. Той съумя да наложи своята умерена версия за баланс сред другите провокации пред България в изискванията на спешна – властническа междувоенна Европа и в изискванията на трагичните катаклизми на Втората международна война.
Когато нацистките войски стоят на Дунав и чакат позволение да преминат през България на път за Гърция, английският представител в София Рендъл се обръща към Борис в частен диалог: „ Ваше величество, дайте един алегоричен артилерийски изстрел против настъпващата нацистка войска, и ще наредите България на масата на победителите… “ Борис дава отговор: „ Зле познавате страната, в която сте акредитиран… Какъв „ алегоричен изстрел “ – знаете ли какъв брой фюрерчета чакат пред двореца да направя неправилна стъпка с цел да овладеят властта в страната? “ Като виждам какъв брой фюрерчета чакат през днешния ден, въобразявам си какъв брой са чакали и тогава…
Без Борис Трети спасяването на българските евреи нямаше да бъде допустимо – който и различен да е имал важен принос към това дело. Ако Борис Трети бе оживял на трона най-малко година повече, България може би щеше да се размине с трагичната орис на разорена от сталинисткото настъпление страна, чиято страна и до през днешния ден не може да се възвърне от провалянето.
Но историята не познава думата „ в случай че “… На 28 август 1943 година Борис Трети мина оттатък и тази гибел е по всяка възможност насилствена. Кой има интерес от премахването на царя? Версиите са доста, причините – също.
Мисля, че най-заинтересованото лице е един сипаничав мустакат деспот с лула, който към този момент предвкусва своята плячка в края на войната на Балканите. Борис имаше действителния късмет да избави България от тази орис. Уви, не можа да го осъществя.
Той направи всичко по силите си с цел да извърши своята задача – от една разграничена, изумена и обезнадеждена страна в пепелищата на Първата международна война, да сътвори и да опази една прилична, спокойна и цивилизована страна, макар напъните на своите протагонисти – вътре и отвън България. Бе погубен, с цел да не може сполучливо да продължи тази своя задача.
Бог да го елементарни!
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ