Днес, 14 август, 74 години навършва големият български поет Борис

Днес, 14 август, 74 години навършва огромният български стихотворец Борис Христов. Борис Кирилов Христов е създател е на стихосбирките „ Вечерен тромпет “,  „ Честен кръст “, на романа „ Бащата на яйцето “, на повестите „ Сляпото куче “, „ Долината на обувките “ и „ Смъртни петна “. Негови са тристишията, събрани в „ Думи и графити “, „ Думи върху други думи “ и „ Черни букви върху черен лист “. Популярни измежду феновете му  са и неговите митографии. Борис Христов е измежду живите класици на българското слово. Творбите му са в учебниците по литература. Но за него най-добре приказват бисерните му рими. Нека ги чуем. 

САМОТНИЯТ ЧОВЕК
Той има белег на челото си и сяда постоянно на края.Дори когато е висок, самотният човек е дребен.
Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.
Глава на кон в полето свети и самотният човек отивада я погледа просто - не че желае тя да бъде с грива.
Докато другите крещят или приказват за изкуство,самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.
Но в случай че написа стихове, той безусловно ще оставиедна сълза в очите или драскотина в паметта ви...
Той има дом и топла чорба, само че е толкоз затворенживотът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.
И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,той може пепел да яде, само че няма да се моли.
В какъв ли огън е горял и под каква ютия -за да научиш, би трябвало доста вино с него да изпиеш...
Тъй както си върви с леке на ризата си чиста,самотният човек в тълпата се изгубва внезапно като мънисто.
В едната си ръка той носи книга за душата болна,а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.
 

АВГУСТ
С прахуляк в душата и прахуляк по нозете,
с непоносимото слънце на рамотоаз съм тръгнал да стигна морето,но от години седнал съм върху камъка.
И в тръбата на зноя заслушан,за бездомната моя покъщнинадом строя върху остарялата суша -няма отиване, няма завръщане.
С есента ще угаснат тревите,ще протегне свойто безмълвие пътя -пак ли в мен като зебри ще скитатогнищата непознати, прозорците жълти.
Тухла по тухла - през целия ден ще блъсками плодове ще садя над бурена.Нека различен вместо мене да лъскатезгяха на младостта ми изгубена.
Трябва най-накрая аз да узнаякак ще пребивавам с тоя друмник - сърцето.Всичко друго е пясък и пяна,и сол, с която ни залъгва морето.

СВАТБАТА НА МАМА

Слезе от хълма и потегли нанякъде -потъна татко ми в тревите зелени.Вече двайсет години аз го очаквами от двайсет години мама се дами.Самотни и тъжни дохождат мъжете -причесани меко, с походки красиви.Говорят, сами си оферират ръцете.А тя и не желае да знае. Щастливаизлиза на открито и се рови из двора,ходи ненапълно - с мляко се връща,сяда на прага, с тишината приказва...Откакто я помня, все си е същата.
Но някой ден ще дойде женихаи ще приседнеме в стаята трима.Тихо ще вият кларнетите, тихоще бъде в душите ни - ще мълчиме.Трохите той ще реди, тя ще го гледа.Най-после ще заговорят за здравето.Ще оживее нашата къщица бедна,ще си потегли тогава - ще ги оставя.Ще поплаче на прага моята майкаи ще си легне постепенно в нощтадо кроткото рамо на непознатияи до сърцето на мъртвия ми татко.