Президентската република – политическата чалга на прехода
Димитър Стоянов, коментар за
Парламентарните избори от 4 април 2021 година ознаменуваха началото на един дълъг и невиждан интервал в най-новата ни история, отличаващ се с политическа неустойчивост, липса на единодушие и консенсус сред политическите партии и невъзможността да се излъчи устойчиво постоянно ръководство. След двата кабинета „ Янев “, назначени от президента Румен Радев, и печалното ръководство на Кирил Петков в коалиция с Българска социалистическа партия, Демократична България и до един миг Има Такъв Народ, страната още веднъж се ръководи от служебно държавно управление, което е назначено от президента, а на хоризонта са четвъртите предварителни парламентарни избори. Тези избори още веднъж са без явен небосвод и опцията са още едни парламентарни избори, които да проведат в ранната пролет на 2023 година, въобще не наподобява дребна, а в противен случай – даже е напълно действителна. И в тази пъстра палитра от политически конфликти на дневен ред още веднъж излезе един леко позабравен, само че стартиран понякога въпрос – дали президентската или парламентарната република е нужната форма на ръководство за България.
Малко са въпросите в народен подтекст, които да лъхат на политическа чалга и популизъм, колкото този за президентската република. Причината за него се дължи в общоприетото отклоняване от практиките на парламентарната република. Традиционно политическите сили сядат и беседват една с друга след изборите според от техните резултати и поддръжка, до момента в който могат да изработят конструкция и състав на работещи постоянно ръководство. В нашите условия това обаче не се случи. Не се случи един път. После повторно. На третия път докара страната до безпорядък и още веднъж я изправи пред избори. С опцията и идния четвърти път да няма по-различен резултат. Липсата на политическа непоклатимост и предвидимост в ръководството и основна отговорност за неговото реализиране повдигна въпроса: не би ли било по-добре, в случай че записаната в член 1, ал 1 от Конституцията дефиниция, че България е „ република с парламентарно ръководство “ се промени? И то в нещо, което болшинството от българите по едно и също време припознават като „ твърдата ръка “, само че в това време не могат да концептуализират оттатък думите „ президентска република “.
Масовата визия за президентската форма на ръководство е, че безкрайните парламентарни диспути и нуждата от съставяне на болшинство ще бъде сменена от „ мощна “ и „ твърда “ ръка, която на първо място ще носи отговорността за изпълнителната власт и ще постави завършек на политическите рецесии. В това има една истина и може би единствено една. Тя е, че в президентската република президентът носи отговорността и оглавява изпълнителната власт. Пример – Съединените щати. И до такава степен. Дори самите американци не назовават своята система „ президентска република “. Тe я виждат като система, в която има разделяне на управляващите и трите управляващи се управляват взаимно в системата на “checks and balances ”. В публикация № 78 от „ Записки на Федералиста “ Александър Хамилтън образно разказва американската система като: изпълнителната власт, която държи меча на обществото, законодателното тяло, което се разпорежда с кесията и основава разпоредбите, регулиращи правата и отговорностите на всеки жител и правосъдната власт, която има способността да отсъжда по смисъла на правосъдие. В тази система, макар че според оправомощаващата уговорка по член 2 от Конституцията на Съединените щати изпълнителната власт е предоставена на президента, тя не е безконтролна.
Президентските министерски назначения в изпълнителната власт се удостоверяват от Сената. Двете камари на Конгреса имат доста по-широки пълномощия за контрол върху работата на администрацията, в сравнение с това допуска настоящата рамка на българската Конституцията, за която би могло да се съобщи, че има един относително недоразвит модел на парламентарен надзор. Вече над двеста години след решението по делото „ Марбъри против Мадисън “ правосъдната власт може да постави доста огромни спирачки на президентските начинания. Пример за това са „ деветимата остарели мъже “, както ги назовава Франклин Делано Рузвелт, които една след друга афишират стратегиите на Новия курс за противоречащи на Конституцията. Първото и най-важното нещо е точно това – даже хипотетично изпълнителната власт да спре да бъде избирана от Народното събрание, както е в настоящия парламентарен модел, и тя бъде трансферирана към президента, който да номинира министрите по американски модел, това още веднъж няма да го сложи оттатък рамките на взаимния надзор сред управляващите. Неминуемо президентските номинации следва да бъдат обсъждани от законодателния орган. Четири номинации за министерски постове на Доналд Тръмп са оттеглени заради липса на болшинство в Сената, три на Барак Обама, две на Джордж Буш-младши и пет на Бил Клинтън. В този смисъл няма по какъв начин един президент да назначава безотговорно министри. Няма по какъв начин и да бъде оттатък контролните пълномощия на законодателната власт.
Редно е да се означи, с риск да разочарова доста фенове на президентската форма на ръководство и мечтаното ѝ от тях въвеждане в България, че тя не е лекарство, което да предотврати опцията от тежки политически рецесии, сходни на актуалната. Противопоставянето сред изпълнителна и законодателна власт във връзка разнообразни политическите решения е особено и в тази формула. То не е изключение и в страни с много по-голяма демократична традиция. Но връщайки се към главния въпрос – „ президентската или парламентарна република? “, бихме ли могли да го преформулираме? Разбира се. Ако вместо да приказваме за сходна промяна се ориентираме в друга посока, тръгвайки от един доста елементарен исторически факт: в България обичайно е имало конфликт по линия президент и правителството/парламент. Можем да изброим много образци – връзките сред президента Желев и държавното управление на Филип Димитров, тези сред президента Петър Стоянов и Иван Костов, конфликтът на Георги Първанов и ГЕРБ и същинската политическа война на Румен Радев с Бойко Борисов.
В системите на представителното ръководство има нещо, което се назовава „ демократична легитимност “. Казано по най-кратък метод това е директният избор на избран орган от народа. Пряко може да се избира законодателната власт, директно може да бъде определен и президентът. Прекият избор на президент и парламент от целия народ основава така наречен „ двойна демократична легитимност “. И точно съществуването на сходно събитие е причина за неизбежна ескалация на връзките сред властимащите в „ другите здания “ и даже – война сред институциите (каквато следим задоволително постоянно в нашата най-нова демократична история). Решението е просто. И то се ползва в други страни, където парламентарната форма на ръководство е заложена като модел. Там президентът не се избира директно от народа, а се избира от законодателния орган най-често с квалифицирано болшинство от 2/3 или от различен специфичен парламентарен орган. И в случай че желаеме да създадем баланс сред институциите и почва за техните по-продуктивни връзки, то не би ли следвало да не гледаме повода за една основала се обстановка едностранчиво, а да обърнем взор и към тези модели, които, имайки значимо подобие с нашия, са основали една по-балансирана система. Германският модел е образец. В него президентът се избира от така наречен Bundesversammlung, Федерално заседание, специфичен парламентарен орган, който включва всички членове на Бундестага дружно с представители на всички федерални провинции. Какво би попречило президентът в България да се избира по подобен модел, в случай че търсим решение на съответния проблем, само че не считаме, че решението за него е в замяната на парламентарната република с президентска?
Всички тези въпроси пораждат директно от алтернативата за президентската или парламентарна република. Но на първо място е значимо да се регистрира, че България има дългогодишна традиция в своето парламентарно ръководство, датираща още от времето, когато Учредителното заседание в Търново не разрешава да бъдат „ окастрени “ пълномощията на законодателната власт като внушителен орган. Отвъд това диалогът за нуждата от промяна на модела на държавно ръководство рядко надвишава популистките извършения върху Конституцията, а самата концепция за президентската република се е трансформирала в една от политическите чалги на нашия либерален преход. Динамиката в управническите процеси е отличителна линия на една парламентарна система. И динамичното политическо време не значи, че тази системата се е провалила. Защото, както сами виждаме, механизмите на Конституцията не престават да работят, без значение другите залитания на политическите партии в упражняването на държавната власт. И да устоят тестванията на времето. Което е най-силният мотив за издръжливостта на парламентарната република и конституционния модел.
****
Димитър Стоянов е правист, специализиращ в региона на конституционното право и административното право и развой. В интервала 2017-2021 година е специалист в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната промяна.
Автор е на изявления по правна, историческа и външнополитическа тема.
Парламентарните избори от 4 април 2021 година ознаменуваха началото на един дълъг и невиждан интервал в най-новата ни история, отличаващ се с политическа неустойчивост, липса на единодушие и консенсус сред политическите партии и невъзможността да се излъчи устойчиво постоянно ръководство. След двата кабинета „ Янев “, назначени от президента Румен Радев, и печалното ръководство на Кирил Петков в коалиция с Българска социалистическа партия, Демократична България и до един миг Има Такъв Народ, страната още веднъж се ръководи от служебно държавно управление, което е назначено от президента, а на хоризонта са четвъртите предварителни парламентарни избори. Тези избори още веднъж са без явен небосвод и опцията са още едни парламентарни избори, които да проведат в ранната пролет на 2023 година, въобще не наподобява дребна, а в противен случай – даже е напълно действителна. И в тази пъстра палитра от политически конфликти на дневен ред още веднъж излезе един леко позабравен, само че стартиран понякога въпрос – дали президентската или парламентарната република е нужната форма на ръководство за България.
Малко са въпросите в народен подтекст, които да лъхат на политическа чалга и популизъм, колкото този за президентската република. Причината за него се дължи в общоприетото отклоняване от практиките на парламентарната република. Традиционно политическите сили сядат и беседват една с друга след изборите според от техните резултати и поддръжка, до момента в който могат да изработят конструкция и състав на работещи постоянно ръководство. В нашите условия това обаче не се случи. Не се случи един път. После повторно. На третия път докара страната до безпорядък и още веднъж я изправи пред избори. С опцията и идния четвърти път да няма по-различен резултат. Липсата на политическа непоклатимост и предвидимост в ръководството и основна отговорност за неговото реализиране повдигна въпроса: не би ли било по-добре, в случай че записаната в член 1, ал 1 от Конституцията дефиниция, че България е „ република с парламентарно ръководство “ се промени? И то в нещо, което болшинството от българите по едно и също време припознават като „ твърдата ръка “, само че в това време не могат да концептуализират оттатък думите „ президентска република “.
Масовата визия за президентската форма на ръководство е, че безкрайните парламентарни диспути и нуждата от съставяне на болшинство ще бъде сменена от „ мощна “ и „ твърда “ ръка, която на първо място ще носи отговорността за изпълнителната власт и ще постави завършек на политическите рецесии. В това има една истина и може би единствено една. Тя е, че в президентската република президентът носи отговорността и оглавява изпълнителната власт. Пример – Съединените щати. И до такава степен. Дори самите американци не назовават своята система „ президентска република “. Тe я виждат като система, в която има разделяне на управляващите и трите управляващи се управляват взаимно в системата на “checks and balances ”. В публикация № 78 от „ Записки на Федералиста “ Александър Хамилтън образно разказва американската система като: изпълнителната власт, която държи меча на обществото, законодателното тяло, което се разпорежда с кесията и основава разпоредбите, регулиращи правата и отговорностите на всеки жител и правосъдната власт, която има способността да отсъжда по смисъла на правосъдие. В тази система, макар че според оправомощаващата уговорка по член 2 от Конституцията на Съединените щати изпълнителната власт е предоставена на президента, тя не е безконтролна.
Президентските министерски назначения в изпълнителната власт се удостоверяват от Сената. Двете камари на Конгреса имат доста по-широки пълномощия за контрол върху работата на администрацията, в сравнение с това допуска настоящата рамка на българската Конституцията, за която би могло да се съобщи, че има един относително недоразвит модел на парламентарен надзор. Вече над двеста години след решението по делото „ Марбъри против Мадисън “ правосъдната власт може да постави доста огромни спирачки на президентските начинания. Пример за това са „ деветимата остарели мъже “, както ги назовава Франклин Делано Рузвелт, които една след друга афишират стратегиите на Новия курс за противоречащи на Конституцията. Първото и най-важното нещо е точно това – даже хипотетично изпълнителната власт да спре да бъде избирана от Народното събрание, както е в настоящия парламентарен модел, и тя бъде трансферирана към президента, който да номинира министрите по американски модел, това още веднъж няма да го сложи оттатък рамките на взаимния надзор сред управляващите. Неминуемо президентските номинации следва да бъдат обсъждани от законодателния орган. Четири номинации за министерски постове на Доналд Тръмп са оттеглени заради липса на болшинство в Сената, три на Барак Обама, две на Джордж Буш-младши и пет на Бил Клинтън. В този смисъл няма по какъв начин един президент да назначава безотговорно министри. Няма по какъв начин и да бъде оттатък контролните пълномощия на законодателната власт.
Редно е да се означи, с риск да разочарова доста фенове на президентската форма на ръководство и мечтаното ѝ от тях въвеждане в България, че тя не е лекарство, което да предотврати опцията от тежки политически рецесии, сходни на актуалната. Противопоставянето сред изпълнителна и законодателна власт във връзка разнообразни политическите решения е особено и в тази формула. То не е изключение и в страни с много по-голяма демократична традиция. Но връщайки се към главния въпрос – „ президентската или парламентарна република? “, бихме ли могли да го преформулираме? Разбира се. Ако вместо да приказваме за сходна промяна се ориентираме в друга посока, тръгвайки от един доста елементарен исторически факт: в България обичайно е имало конфликт по линия президент и правителството/парламент. Можем да изброим много образци – връзките сред президента Желев и държавното управление на Филип Димитров, тези сред президента Петър Стоянов и Иван Костов, конфликтът на Георги Първанов и ГЕРБ и същинската политическа война на Румен Радев с Бойко Борисов.
В системите на представителното ръководство има нещо, което се назовава „ демократична легитимност “. Казано по най-кратък метод това е директният избор на избран орган от народа. Пряко може да се избира законодателната власт, директно може да бъде определен и президентът. Прекият избор на президент и парламент от целия народ основава така наречен „ двойна демократична легитимност “. И точно съществуването на сходно събитие е причина за неизбежна ескалация на връзките сред властимащите в „ другите здания “ и даже – война сред институциите (каквато следим задоволително постоянно в нашата най-нова демократична история). Решението е просто. И то се ползва в други страни, където парламентарната форма на ръководство е заложена като модел. Там президентът не се избира директно от народа, а се избира от законодателния орган най-често с квалифицирано болшинство от 2/3 или от различен специфичен парламентарен орган. И в случай че желаеме да създадем баланс сред институциите и почва за техните по-продуктивни връзки, то не би ли следвало да не гледаме повода за една основала се обстановка едностранчиво, а да обърнем взор и към тези модели, които, имайки значимо подобие с нашия, са основали една по-балансирана система. Германският модел е образец. В него президентът се избира от така наречен Bundesversammlung, Федерално заседание, специфичен парламентарен орган, който включва всички членове на Бундестага дружно с представители на всички федерални провинции. Какво би попречило президентът в България да се избира по подобен модел, в случай че търсим решение на съответния проблем, само че не считаме, че решението за него е в замяната на парламентарната република с президентска?
Всички тези въпроси пораждат директно от алтернативата за президентската или парламентарна република. Но на първо място е значимо да се регистрира, че България има дългогодишна традиция в своето парламентарно ръководство, датираща още от времето, когато Учредителното заседание в Търново не разрешава да бъдат „ окастрени “ пълномощията на законодателната власт като внушителен орган. Отвъд това диалогът за нуждата от промяна на модела на държавно ръководство рядко надвишава популистките извършения върху Конституцията, а самата концепция за президентската република се е трансформирала в една от политическите чалги на нашия либерален преход. Динамиката в управническите процеси е отличителна линия на една парламентарна система. И динамичното политическо време не значи, че тази системата се е провалила. Защото, както сами виждаме, механизмите на Конституцията не престават да работят, без значение другите залитания на политическите партии в упражняването на държавната власт. И да устоят тестванията на времето. Което е най-силният мотив за издръжливостта на парламентарната република и конституционния модел.
****
Димитър Стоянов е правист, специализиращ в региона на конституционното право и административното право и развой. В интервала 2017-2021 година е специалист в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната промяна.
Автор е на изявления по правна, историческа и външнополитическа тема.
Източник: tribune.bg
КОМЕНТАРИ