Диляна Велева е завършила магистърска степен по специалност “Журналистика и

Диляна Велева е приключила магистърска степен по компетентност “Журналистика ” и магистърска степен по компетентност “Психология ” на Софийския университет “Свети Климент Охридски ”. От 2005 година е асистент-психолог в Института по логика на психиката на Българска академия на науките и в следствие в Института за проучване на популацията и индивида, Департамент " Психология ". Работи в областта на обществената и консултативната логика на психиката. Била е водеща на профилирани психически тренинги на водещи компании в областта на информационите технологии и е водила профилирани рубрики редица български медии.

За нас е чест, че Диляна Велева към този момент ще води рубриката " Психология " в OFFNews.

Връзките ни с другите. Понякога усещаме невидими стени, зад които не можем да проникнем. Даваме цялата топлина, на която сме способни, а отсрещната страна не я приема. Приближаваме се с обич, а бягат от нас със всичка мощ. Понякога взаимооотношенията ни са на приливи и отливи. Ту се доближават към нас, в идващият миг внезапно се отдръпват. Или пък има хора, които толкоз се вкопчват в нас, че не ни дават право да имаме свое персонално пространство, потвърждавайки че това е лицето на същинската обич.

Във актуалните ни връзки живеят по един неповторим метод всички наши привързаности в предишното. И от време на време неумишлено той дефинира държанието ни във взаимоотношенията ни един с различен като възрастни.

Английският психиатър и психоаналитик Джон Боулби (1907-1990) развива една базисна за психическото знание доктрина за ранните детски привързаности. Опитът на Боулби с приети в болница и бездомни деца през 40-те години на ХХ век му демонстрира, че детето има нужда да претърпява непосредственост, топлота и непрекъсната връзка с майката (или с различен човек, полагащ поредни грижи за него), с цел да може то да се развие обикновено. Новороденото бебе е толкоз безпомощно, че не би могло да оцелее без грижата и закрилата на майката.Така в него се построяват държания, които имат за функционалност поддържането на непосредственост с индивида, който се грижи за него. Системата на привързаността е вътрешна стратегия, част от нашето еволюционно завещание.

Според теорията на Боулби има три съществени стила на ранна детска обвързаност – сигурна, тревожно-избягваща и тревожно-амбивалентна. Майката на децата, които построяват сигурна обвързаност постоянно откликват със успокоение на прочувствените потребности на детето. Този вид майка умее с лекост да чува страстите на детето си. Децата, от своя страна, стартират без боязън да обследват средата към себе си в нейно наличие. Научават се да дават и получават доверие с лекост.

При тревожно-амбивалентната майките постоянно са непостоянни по отношение на детските сигнали. Понякога участват, различен път не са разполагаем, с цел да отговорят съответно на детските потребности. Тези деца, от своя страна, стават като прилепени за майка си. Когато се отделят от нея изпитват мощна прочувствена тревога.

При третият вид обвързаност - тревожно-избягващия жанр потребностите на децата децата са били редовно неглижирани. Техните майки постоянно са липсвали. Тези деца дори не демонстрират тревога при разлъка. Държат се като вцепенени, съсредоточени в играчките си. Не демонстрират белези на страдалчество при отсъствието на майките си.

Как влияят ранните стилове на обвързаност върху към този момент зрелите ни връзки? Хората, които са имали жанр на сигурна обвързаност изпитват доверие към своите сътрудници. Техните връзки се характеризират с по-голяма дълготрайност, доверие, лоялност. За тях сътрудниците са сигурна база, посредством която те овладяват света към себе с, само че в това време съумяват да дават персонално пространство на сътрудниците си.

Хората с тревожно-резистентен жанр на ранна детска обвързаност изпитват непрекъснат боязън дали сътрудниците им в действителност ги обичат и харесват. Те елементарно се фрустрират. Разгневяват се от нищото. Често са доста ревностни и завладяващи сътрудниците си. Изискват непрекъснати доказателства, посредством които те да потвърждават любовта си.

При обезпокоително – избягващата обвързаност, към този момент възрастните не се ангажират елементарно в близки взаимоотношения. Напротив, те избират да не зависят от другите, както и другите да не зависят от тях. Те са недоверчиви. Идват и бягат от света ни, когато те пожелаят. Те са може би най-трудни за създаване на партньорства.

Индивидуалните разлики в околните взаимоотношения на възрастните зависят от това до каква степен те са се усещат удобно с близостта или избягването й.

Комфортът по отношение на близостта е мощен знак за бъдеща удовлетвореността при двойките.

Понякога оставаме сюрпризирани и вцепенени от несъответствията. Даваме с шепи цялата топлота, на която сме способни, а в подмяна получаваме хладно отношение. Даваме цялата сигурност, а индивидът до нас не може да повярва, че в действителност е обичан от нас. Даваме доверие, а получаваме прочувствени плесници.

В такива моменти дано осъзнаем, че от време на време в сътрудниците ни живее един успореден свят от истории на минали в миналото привързвания и раздели . И е допустимо без да желаят те неумишлено да реагират на него, а не на нашите думи и дейности. Но ние можем с времето да опитомим това несполучливо минало. Това не става бързо. Не е и елементарно. Необходимо е да бъдем търпеливи и деликатни. И да отворим сърцата си за раната в душата на сътрудниците си. И с времето да я превържем. И тя да зарасне. На нейно място да се освободят нови пространства. За доверие. За обич. За нов смисъл. За едно ново небе на заедността ни. По-безоблачно и ведро от предишното ни. В което дружно да летим. Все по-високо и все по-високо.