(Dead Christ Supported by the Madonna and St John (Pieta),

(Dead Christ Supported by the Madonna and St John (Pieta), by Giovanni Bellini)

╫ Да обичаш, без да изискваш

Днес любовта е извънредно известна дума. Виждаме, че в името на любовта се правят даже закононарушения и други болестни неща, които биват прикривани под претекст, че се правят от обич. Много постоянно любовта се демонстрира като най-силната сила на нашия нарцисизъм. Затова нерядко следим следното събитие - човек, който мисли, че обича другия, в действителност го ненавижда, не му оставя независимост, не го оставя да се усъвършенства в неговата самостоятелност, в неговата персоналност, а желае да го покори, да заличи неговата характерност заради видимо огромната си обич. Най-трагичното е, че не разбираме, че тази така наречен обич не е същинска обич, а сила на нашия болен нарцисизъм. Затова отците слагат като причина за същинската обич смирението, което значи човек да не желае нещо за себе си, да не търси нещо за себе си, а само за другия. Защото любовта на Христос, любовта е благополучие, което е несравнимо с нищо друго на света. Тя е такова положение, толкоз е богата, велика, неоценима, че няма нещо в света, с което може да я оприличим, да кажем, че тази обич въобще наподобява на нея. Отците са стигнали до такава степен да приказват за Христовата обич с най-дръзки думи и с най-смели облици, само че и те не били задоволително мощни, с цел да изобразят действителността на Христовата обич. Това обаче е единствено единият аспект на любовта - като благополучие, рационализиране на нашата персона.

Тя е съвършенство, тъй като Бог, нашият Първообраз е същинска обич. Бог е обич. Но любовта има още един аспект - мъченичеството. Мъченичеството на любовта е по-голямо от всеки различен страдалчески героизъм. Христовото страдалчество е в огромната Му и съвършена обич към света. Когато Той се молел в Гестиманската градина и споделил: „ Отче Мой, в случай че е допустимо, дано Ме отмине тая чаша ” (Мат. 26:38) Той нямал поради да не почине и да не бъде разпнат на Кръста за нас, тъй като по тази причина пристигна в света. Той е пристигнал в света, имайки цялостното схващане, че идва да почине за индивида. Същността на чашата, на наличието на тази чаша, за която Той се помолил да Го отмине, е, че ние, които Христос възлюби до край, безусловно, Божествено, ние, възлюбените от Бога сме щели да Го разпънем. Както майка, чието дете отива да я убие. Ако я посечеше зложелател, нейното изтезание щеше бъде по-малко, в сравнение с, в случай че я убие детето й, което тя обича и се жертва за него. Ако я похули някой непознат човек, тя ще понесе това, само че в случай че нейното дете й каже същата нападка, това ще й аргументи неимоверно по-голямо страдалчество. Представете си, доколкото можете, каква огромна болежка, какво изтезание е за Бога да бъде разпнат от нас, които Той безусловно обича. Всъщност тази молитва на Господа не засягала Него, а хората. За нас се е молил в оня час и за нас е пролял кървава пот, тъй че, в случай че е било допустимо, да не Го разпънем. По някакъв различен метод да стане това, само че ние, индивидът, човечеството да не правим това зло.

И по този начин, видяхме мъченическото измерение на любовта. Ако вникнем в него, тогава всякога ще можем да изследваме нашата обич в другите й прояви, даже в нашите естествени взаимоотношения. Например дамата споделя: „ Аз обичам мъжа си, само че едвам го устоявам “. Но това е обич. Любовта значи ти да умреш, с цел да живее той. Любов значи да страдаш за другия. Ще ми възразиш: Отче, само че кой може да прави това? Трябва да знаем обаче, че да пожелаваме обич е симптом на духовна отпадналост, да не кажа духовна болест. Поне да осъзнаваме, че сме безсилни, заболели хора и по тази причина имаме потребност от обичта на другите. Колкото и да не ни харесва тази диагноза, това също извира от нашия нарцисизъм.

Светците не се интересували дали ги обичат другите. Интересувало ги самите те да възлюбят хората. Съвършенството на човешката персона, завършването ни като хора се състои в това ние да обичаме, а не да бъдем обичани от другите. Защото Сам Христос не ни е споделил, че „ когато вие обичате другите и те ще ви обичат “; не ни е споделил да вършим положително, за което всички ще ни обичат и ще ни се отблагодаряват с хубави думи; не ни е споделил, че в случай че имаме вяра в Него, всички хора ще ни мислят за положителни и ще ни хвалят. С една дума не ни е споделил, че ще си прекарваме доста добре като християни. Напротив, споделил ни е: „ в случай че вярвате в Мен, е неизбежно да ви изгонят “. Да вярвате в Него значи, че обичате хората, както Той ги е възлюбил. И все пак те ще ви гонят, ще ви клеветят, ще ви онеправдават, ще ви убиват, ще ви изтребват от лицето на земята. И всичко това ще го вършат, като мислят, че принасят жертва Богу. Когато ви убиват, в същия час ще мислят, че това е Божия воля, че сте такива злодейци, толкоз окаяни, че Божията воля е да бъдете изтребени от този свят и в името Божие ще изискат да ви унищожат.

Христос ни сподели, че ни изпраща като овци измежду вълци. Един дъртак на Света Гора споделяше: „ Какво е това нещо? Той не е изпратил няколко вълка измежду доста овци - да речем 3 вълка измежду 500 овци. Колко ще изядат три вълка? Ще изядат 10-15, 50 овци, другите ще се избавят. Но в случай че изпратиш 5 овце измежду 500 вълка, няма да остане и костица от тях! И все пак Христос ни е споделил: „ Ето, Аз ви изпращам като овци измежду вълци ” (Мат. 10:16) ". Това не значи, че братята до нас са вълци! Не! Просто нашият път в света е страдалчески и вървейки по него, човек се усъвършенства. С други думи, християнинът не може да устои по различен метод. Ако разберем това, най-малко ние, които желаеме да слушаме Божието слово и желаеме да имаме вяра в Христос, тогава ще променим метода, по който обичаме, и метода, по който пожелаваме обич. Ще разберем, че ние би трябвало да обичаме и няма да чакаме да ни обичат. А когато усетим, че претендираме другият да ни обича, да ни служи, да ни схваща, тогава ще разберем, че това е духовно заболяване, че сме доста заболели, доста слаби.

Хората в предишното не са били толкоз заболели душевно като нас през днешния ден. Не са имали нашите проблеми. А през днешния ден какво е? „ Не ме схваща, не приема мнението ми, не демонстрира схващане! “ И хайде! – рухват фамилии, домове, родители, деца, всичко се разпада. Защо? „ Защото не ме схваща “. Е, добре, не те схваща. Не можеш ли да проявиш самообладание? Да понесеш? „ Аз го обичам, той не ме обича! “. Ама, в случай че в действителност го обичаше, щеше да го търпиш. Слаби сме, даже любовта ни е слаба. Затова е доста потребно за нас да познаваме същинските придвижвания на любовта - това ни дава най-малкото вярна диагноза на нашия нравствен свят. Поне като вършим неточности, да го разбираме, а не са считаме, че вършим вярното.

Като влизат в пространството на Божията обич, дружно с това светците встъпват и в един огромен страдалчески героизъм - подвига на любовта към целия свят. Често пъти гледаме светците на иконите, слушаме разкази от житията им и споделяме: „ Колко хубаво и свято е всичко при тях! ” Четем за св. ап. Варнава, св. Неофит и мислим, че целият им живот е бил толкоз прекрасен, толкоз хубав покрай Бога! Виждаме по какъв начин идват и при нас хора и ни облажават: „ Вие, отче, сте покрай Бога и се молите денонощно! ” И мислят, че живеем в приказно благополучие поради това, че сме монаси... Или като четат житията на светците или им описваме за техните подвизи, да вземем за пример за стареца Паисий, те си мислят, че животът на тези свети хора е бил само благополучие, наслада и мир. Мога да ви кажа обаче, че тези хора, или най-малко тези, които познавам като стареца Паисий, бяха надалеч от тези показа за благополучие. Старецът Паисий носеше такава болежка в душата си, подобен страдалчески живот, че никой не се осмелява даже да си намерения за него. Това бе мъченичеството, което този човек понасяше ежедневно, тъй като имаше тази голяма обич към света. Не можем да разберем това, в случай че не го преживеем. Събития, които за нас отминават неусетно, за светците са доста съществени и доста трагични. Всяко слово, което няма огромна стойност за нас, за светците има.

Затова Света Богородица като човек е потърпевша повече от всички хора в света. Никога няма да има човек, който ще изпита по-голяма тъга от нея. Защо? И други майки са виждали децата им да умират пред тях. И други майки са изпитали това страдалчество пред очите си - не че гибелта на детето не е била трагична, несъмнено, че е била. Никой човек обаче няма чувствителността и благородството на душата на Света Богородица, в такава безспорна и съвършена степен, че да вкуси такава огромна болежка. Затова виждаме, че както Господ, по този начин и Света Богородица, както и останалите светци са били хора, носещи огромна болежка. Болката се оползотворява и прави оценка в духовния живот.

Затова когато пристигна час, когато даваме и не получаваме, жертваме се и жертвата ни не трябва разбрана, тревожим се, тичаме и все пак ни отхвърлят, презират ни - това са доста скъпи моменти, които ни се дават за наше рационализиране. Ние се освещаваме измежду болката и измежду този страдалчески героизъм. Като изясняват тайната на Кръста като очертание, отците споделят, че вертикалът на Кръста значи нашата обич към Бога, а хоризонталът – любовта ни към хората, към близък. Тези две неща сформират Кръста. Той е страдалчество, и не просто страдалчество, а и гибел. След като е гибел, един труп не може да има никакви искания. Не може да чака нищо, не би трябвало да чака нищо. Затова като причина за любовта отците са показали смирението. Смирението значи умъртвяване на егото, на желанията, на претенциите, на правата. Разбира се, би трябвало да споменем, че има голяма разлика сред това умъртвяване и будисткото умъртвяване, индуисткото умъртвяване. В източните системи и философии то значи незаинтересованост, която в действителност е едно безучастие, устойчивост на душата към каквото и да е. „ Умъртвяване “ в Православната Църква обаче значи умъртвяване на прегрешението, на пристрастеността и по едно и също време възкресение в Христос, оживотворяване на индивида в Христос, възобновяване на Божия човек, съ-изобразяването ни с Христовия живот. Безстрастие в Православната Църква значи отменяне на пристрастеностите, а не апатия. Означава отменяне на прегрешението, на пристрастеностите, значи най-голяма пристрастеност – пристрастеността на любовта.

Нека споменем няколко думи и за телесната обич, за която човек мисли, че когато мъжът се влюби в дамата, те би трябвало да имат плътска връзка преди благословението от Бога, т.е. преди тайнството на брака. Защо, споделят, откакто се обичаме, да нямаме такава връзка? Не можем да разберем повода. Защото става дума за нарцисизъм.

Ако връзката им извира от същинска, действителна обич, тогава всеки ще почита другия, ще го приема освен като плът. Затова споделям от време на време, нека най-малко като имат такива връзки да се усещат, в случай че не нещо друго, то най-малко съединени и щастливи. Е, за Църквата това е грях. Ако фамилиите и хората се усещаха щастливи и се съединяваха между тях, добре. Странното обаче е, че като се съединяват телесно, те трансформират плътската приятност в провидение и в наука; тя дори към този момент не е просвета, надминала е границите на науката и е станала провидение. Божество в актуалния свят и колкото повече се повтарят телесните контакти и хората им се отдават свободно, толкоз повече те се изолират един от различен и толкоз повече стигат до съсипия. Как се изясняват тези съсипия и отчуждение, всички тези психически комплекси и заболявания в ера, която не слага бариери върху свободните скотски връзки сред хората? Затова тези връзки не оказват помощ, както доста пъти мислят хората.

Човек би трябвало да огледа нещата в дълбочина, да разбере в какво се състои стихията и знакът на любовта. Това схващане стартира сега, в който престанем да пожелаваме нещо от другия, а започваме да го одобряваме какъвто е, да го почитаме, да го обичаме, да се усъвършенстваме в това да му даваме това, което имаме. За да придобие обаче човек силата да дава на другия и да не чака нищо, би трябвало да вложи вътре в себе си Божията берекет, Христос, Който Пръв умря за нас, без да чака нищо от нас. Както споделя св. деятел Павел, още до момента в който бяхме в грях, Христос умря за нас. Той е починал за нас в същия оня миг, в който сме се отрекли от Него и сме били изпълнени до краен лимит с грехове. Ако разберем това, изключително младите фамилии те ще се научат да бъдат щастливи.

Злините и раздялите стартират от мига, в който настояваме пред другия да ни се отплати, в който започваме да претендираме, да чакаме и желаеме компенсация за любовта си, за услугите, които сме правили. Тогава в нас се промъква микробът на разделянето. Ако другият човек е мирен, преклонен и благосклонен, добре, всичко се подрежда. Но в случай че незабележимият бацил на разделянето се промъкне и в него, тогава се отварят огромни пропасти. Става по този начин, че когато двамата се срещнат сякаш да се схванат, да изяснят разликите си, вместо това те вършат пропастта още по-голяма. Защото вместо да стартира да поправя себе си, всеки стартира да поправя другия, да има искания към него и по този начин нещата стават по-зле от преди. Докато индивидът, които същински обича, смиреният, не гледа другия, а гледа себе си, своите неточности, без да изисква от другия нищо.

* Из цикъл беседи на митр. Атанасий върху книгата на стареца Софроний (Сахаров) „ Да виждаш Бога, както е “, превод К. Константинов
Източник: 
Картина: Dead Christ Supported by the Madonna and St John (Pieta), by Giovanni Bellini; chinaoilpaintinggallery