ЦАР БОРИС III - държавникът, който се пожертва, за да спаси българските майки от черните забрадки
Даниела Горчева
Преди 130 години, на 30 януари (18 януари по остарял стил) 1894 година в София 101 топовни гърмежа възвестяват раждането на първородния наследник на Княз Фердинанд и Княгиня Мария - Луиза – Княз Борис III.
За жал Борис таман навършва пет годинки и безусловно на идващия ден изгубва майка си. Самата тя е едвам 29-годишна и умира незабавно след раждането на четвъртото си дете – княгиня Надежда.
Четирите й деца – Борис (5 г.), Кирил (3 г.), Евдокия (1г.) и новородената Надежда остават без майчина милувка напълно невръстни. Това ги сближава и те се утешават взаимно. Още повече, че властният им татко ги възпитава строго и се отнася прекомерно сурово с тях. Помежду си те не го назовават баща, а Монархът. Съдбата и на четиримата не е лека, а за Цар Борис и Княз Кирил тя е трагична.
Едва 17- 18-годишни, двамата братя са изпратени от татко си на фронта и вземат участие в Балканските войни (1912 - 1913 г.) и в Първата международна война (1915 - 1918 г.) като офицери за взаимозависимост. И двамата са запомнени с достойното си държание.
Има десетки мемоари на български бойци и офицери, които описват за държанието на
младия престолонаследник
княз Борис, който дели оскъдната войнишка храна, подгизва в калта на окопите, води война наедно с тях и печели уважението им с храбростта и скромността си.
Безогледната свирепост на войната обаче и използването на химическо оръжие (газ) вечно отвращава бъдещия цар, който по-късно като държавен глава прави всичко допустимо да държи България встрани от пожара на войните.
Едва 24 - годишен, на 3 октомври 1918 година Борис поема ръководството на България след абдикацията на татко си. Това става в един от най-мъчителните и трагични моменти от новата история на българската страна, когато България става жертва на отмъстителността на страните - победителки в Първата международна война.
Едва ли е било леко на младия цар, оставен без поддръжката на най-близките си в една враждебна конюнктура, създавана от властническия режим на Стамболийски, който не прикрива презрението си към монархията и съумява бързо да си завоюва врагове с безпардонността си – и измежду армията, и измежду жителите, и измежду всички останали демократични партии, и изключително доста измежду дейците на Вътрешна македонска революционна организация.
Въпреки това Цар Борис е неудовлетворен от преврата на 9 юни 1923 година и
не утвърждава насилствената промяна на властта,
а още по-малко убийството на Стамболийски от хора на Вътрешна македонска революционна организация. Две десетилетия по-късно, военачалник Бойдев става очевидец на отхвърли на Цар Борис в Скопие да подаде ръка на един от македонските революционери, за който се твърди, че е килърът на Стамболийски.
Тежка е царската корона, а тази на главата на младия цар би трябвало да е била една от най-тежките. Чудовищно несправедливият Ньойски контракт обрича България на тежки репарации, откъсва от страната огромни територии с преобладаващо или напълно българско население.
В страната се стичат прокудени от родните им домове след грубо етническо пречистване стотици хиляди бежанци, останали без покрив над главите и единствено с облеклата на гърба.
И въпреки страната да изплаща тежки репарации, тя съумява да обезпечи на всички бежанци дружелюбен банкет, покрив над главата, прехранване, здравна помощ и всичко належащо, с цел да може прокудените от домовете си да стартират нов, пълностоен живот. До 1944 България има чудесно бежанско право и то изиграва забележителна роля при
посрещането и настаняването на таврийските българи,
които се обръщат с прочувствено писмо до Цар Борис и гореща молба да им позволи да се завърнат в родината на своите предци.
За жал насладата им от завръщането в Отечеството трае малко, тъй като през 1945 по заповед на Сталин, българските комунисти ги депортират назад в Съветския съюз. От няколко хиляди таврийски българи, прекосили по време на международна война – и то измежду зима, големи територии, натоварени на каруци с дребни деца и пеленачета, едвам няколко десетки се укриват в България и съумяват да избегнат злокобната орис на депортацията.
Ген. Луков рапортува пред царя
Много може да се каже за ръководството на Цар Борис, за
подвига му да остане на своя пост през Втората международна война,
вместо като останалите европейски владетели да изостави народа си на произвола на окупаторите и на една неизбежна революция.
И освен че остава на поста си, само че съумява – с помощта на куража, аналитичния си разум и прозорливостта си, да прекара кораба на България съвсем без драскотина измежду оглушителния тътнеж на сблъскващите се айсберги на воюващите страни.
Успява да резервира българите да не гинат на фронта в една зъзна завоевателна война, подпалена от двете тоталитарни страни – Съюз на съветските социалистически републики и Третия Райх през зептември 1939 с подялбата на Полша.
И съумява – единствен в цяла Европа, сполучливо
да се опълчи на Хитлер
и да резервира от изселване отвън страната (а като се схваща след войната – и от сигурна смърт) всички евреи, намиращи се в държавните граници на Царство България.
Приживе цар Борис заобикаля като по знамение да стане една от многочислените жертви на комунистически терористи, които обаче помилва, когато има опция.
Днес, когато означаваме 130 години от рождението на този заслужен български държавен глава, може би е добре да си напомним един от най-блестящите му дипломатически ходове – връщането на Южна Добруджа на България - събитие, маркирано в спомените на съвременниците.
*
Из спомените на Гочо Чакалов:
" Добре бе, моето момче, само че ти не помни ли, че си роден в Калиакра. Забрави ли, че цялото ти семейство е изгонено през 1919 година оттова, че когато си бил кърмаче на три месеца, сте подхванали бягство през граница, и по вас е била открита пукотевица? Забрави ли, че сте напуснали златна земя, окупирана от румънци, в която не е имало нито един румънски гроб? Страхуваш ли се да се подготвиш да отвърнеш един ден на стрелбата? Как ще гледа на теб цялостен добруджански квартал във Варна, обитаем с изгнаници, чакащи някой да възвърне справедливостта, с цел да може да се върнат по родните си места? Какво занятие си избираш?
Нека вмъкна тук в скоби, че председателката на класа ни в Американския лицей, също добруджанка, ми беше вписала в албума, който получаваше всеки колежанин при овакантяване на колежа, вместо нормалните пожелания от вида на “Разтвориш ли тези фотоси, спомни си за мен ”, просто думите: “Гочо, нали ще освободиш Добруджа? ”
Попрището като че ли ми беше предопределено от самия живот: специалност, директно обвързвана с възобновяване на една правдивост. За страдание през днешния ден обществото мъчно може да си показа по какъв начин се гледаше по това време на един офицер, и какво представляваше той в това общество.
...
Впрочем, немците знаеха, че съм добруджанец. Тази тематика постоянно присъстваше в свободните ни диалози. На всички бе известно, че Германия бе принудила Румъния да върне Трансилвания на Унгария и Южна Добруджа на България, само че че България бе отказала да одобри подобен " немски подарък ". Те не криеха недоволството си от тази българска " непризнателност ".
За разлика от Унгария, България организира относително дълги договаряния с Румъния и получи назад своите територии въз основата на контракт, подписан сред двете страни. Немците подхвърляха упрека, че с този контракт България се задължавала да заплати на Румъния някакъв дял от разноските за строителството на пристанището в Балчик, както и да признае правото на благосъстоятелност на румънския кралски двор върху двореца, където се намираше сърцето на кралица Мария.
Трябва да си призная, че и на мен тези неща не ми се нравеха. Унгарският регент Хорти предвождаше на бял кон войските си, които ден след ден освобождаваха в церемониален поход румънски области, обитаеми от унгарци. А ние преговаряхме с окупаторите " мамалигари ", които нямаха никакво право да държат българска земя и бяха в действителност принудени да ни я върнат.
Но пристигна време, когато разбрах смисъла на всичко, осъществено от " Кобурга военнопрестъпник ".
След сключване на Крайовския контракт в 1940 година, по силата на който получихме Южна Добруджа, България запита публично Великите сили дали признават валидността на този контракт. Отговорът беше позитивен. И в края на войната унгарците трябваше да върнат на Румъния своите територии с милиони плътно унгарско население, до момента в който Добруджа си остана наша.
Така става, когато те ръководят " немски сътрудници " и " военнопрестъпници ".
…
Колко долна и дефектна би трябвало да бъде една човешка душа, която се пробва да ругатни този, който се пожертва, с цел да избави българските майки от черните забрадки. Необходимо е доста безразсъдна вътревидова зоологическа ненавист, присъща в тази ситуация на духовно по-нискостоящия към духовно по-високостоящия, с цел да може той да бъде наименуван " военнопрестъпник ".
И в случай че всички наши сънародници доближат (или паднат) до това ниво на социална зрялост - т.е. да не знаят кое е бяло и кое е черно, кое е незаконно и кое е благородно, кое е положително и кое е неприятно за родината ни, тогава ние всички ще стигнем до жалкото равнище на публично схващане, при което един народ може умерено да чака идващото си иго.
Нека по-късно належащо отклоняване отново се върна към спомените си.
При погребението на цар Борис ІІІ вървях много покрай лафета с неговите тленни остатъци.
До ден сегашен от паметта ми не може да се изличи споменът за един доста чудноват, невъзпроизводим и доста мощен тон: плачът на хиляди хора, струпали се от двете страни на процесията от Двореца до Централната гара. Цяла седмица преди този момент тези хора се бяха редили на опашка по четири души, с цел да могат да се поклонят пред тленните остатъци на Царя, изложени в храма " Александър Невски ".
Опашката се извиваше през бул. " Цар Освободител " до Орловия мост и оттова до стадиона " Левски ". През късните часове на нощта тя намаляваше най-вече до Ректората.
Историкът един ден ще каже дали в миналото българският народ е бил толкоз обединен, колкото през тези дни на всенародна тъга. Комунисти? Републиканци? Търси ги със свещ, с лампа, или в случай че искаш и с прожектор измежду бял ден. Такива нямаше. Спомням си и хлипащия глас на мой някогашен преподавател по музика от Американския лицей Драган Прокопиев, който от време на време твърдеше, че е болшевик. Той със сълзи на очи оплакваше загубата на царя... ”
Преди 130 години, на 30 януари (18 януари по остарял стил) 1894 година в София 101 топовни гърмежа възвестяват раждането на първородния наследник на Княз Фердинанд и Княгиня Мария - Луиза – Княз Борис III.
За жал Борис таман навършва пет годинки и безусловно на идващия ден изгубва майка си. Самата тя е едвам 29-годишна и умира незабавно след раждането на четвъртото си дете – княгиня Надежда.
Четирите й деца – Борис (5 г.), Кирил (3 г.), Евдокия (1г.) и новородената Надежда остават без майчина милувка напълно невръстни. Това ги сближава и те се утешават взаимно. Още повече, че властният им татко ги възпитава строго и се отнася прекомерно сурово с тях. Помежду си те не го назовават баща, а Монархът. Съдбата и на четиримата не е лека, а за Цар Борис и Княз Кирил тя е трагична.
Едва 17- 18-годишни, двамата братя са изпратени от татко си на фронта и вземат участие в Балканските войни (1912 - 1913 г.) и в Първата международна война (1915 - 1918 г.) като офицери за взаимозависимост. И двамата са запомнени с достойното си държание.
Има десетки мемоари на български бойци и офицери, които описват за държанието на
младия престолонаследник
княз Борис, който дели оскъдната войнишка храна, подгизва в калта на окопите, води война наедно с тях и печели уважението им с храбростта и скромността си.
Безогледната свирепост на войната обаче и използването на химическо оръжие (газ) вечно отвращава бъдещия цар, който по-късно като държавен глава прави всичко допустимо да държи България встрани от пожара на войните.
Едва 24 - годишен, на 3 октомври 1918 година Борис поема ръководството на България след абдикацията на татко си. Това става в един от най-мъчителните и трагични моменти от новата история на българската страна, когато България става жертва на отмъстителността на страните - победителки в Първата международна война.
Едва ли е било леко на младия цар, оставен без поддръжката на най-близките си в една враждебна конюнктура, създавана от властническия режим на Стамболийски, който не прикрива презрението си към монархията и съумява бързо да си завоюва врагове с безпардонността си – и измежду армията, и измежду жителите, и измежду всички останали демократични партии, и изключително доста измежду дейците на Вътрешна македонска революционна организация.
Въпреки това Цар Борис е неудовлетворен от преврата на 9 юни 1923 година и
не утвърждава насилствената промяна на властта,
а още по-малко убийството на Стамболийски от хора на Вътрешна македонска революционна организация. Две десетилетия по-късно, военачалник Бойдев става очевидец на отхвърли на Цар Борис в Скопие да подаде ръка на един от македонските революционери, за който се твърди, че е килърът на Стамболийски.
Тежка е царската корона, а тази на главата на младия цар би трябвало да е била една от най-тежките. Чудовищно несправедливият Ньойски контракт обрича България на тежки репарации, откъсва от страната огромни територии с преобладаващо или напълно българско население.
В страната се стичат прокудени от родните им домове след грубо етническо пречистване стотици хиляди бежанци, останали без покрив над главите и единствено с облеклата на гърба.
И въпреки страната да изплаща тежки репарации, тя съумява да обезпечи на всички бежанци дружелюбен банкет, покрив над главата, прехранване, здравна помощ и всичко належащо, с цел да може прокудените от домовете си да стартират нов, пълностоен живот. До 1944 България има чудесно бежанско право и то изиграва забележителна роля при
посрещането и настаняването на таврийските българи,
които се обръщат с прочувствено писмо до Цар Борис и гореща молба да им позволи да се завърнат в родината на своите предци.
За жал насладата им от завръщането в Отечеството трае малко, тъй като през 1945 по заповед на Сталин, българските комунисти ги депортират назад в Съветския съюз. От няколко хиляди таврийски българи, прекосили по време на международна война – и то измежду зима, големи територии, натоварени на каруци с дребни деца и пеленачета, едвам няколко десетки се укриват в България и съумяват да избегнат злокобната орис на депортацията.
Ген. Луков рапортува пред царя
Много може да се каже за ръководството на Цар Борис, за
подвига му да остане на своя пост през Втората международна война,
вместо като останалите европейски владетели да изостави народа си на произвола на окупаторите и на една неизбежна революция.
И освен че остава на поста си, само че съумява – с помощта на куража, аналитичния си разум и прозорливостта си, да прекара кораба на България съвсем без драскотина измежду оглушителния тътнеж на сблъскващите се айсберги на воюващите страни.
Успява да резервира българите да не гинат на фронта в една зъзна завоевателна война, подпалена от двете тоталитарни страни – Съюз на съветските социалистически републики и Третия Райх през зептември 1939 с подялбата на Полша.
И съумява – единствен в цяла Европа, сполучливо
да се опълчи на Хитлер
и да резервира от изселване отвън страната (а като се схваща след войната – и от сигурна смърт) всички евреи, намиращи се в държавните граници на Царство България.
Приживе цар Борис заобикаля като по знамение да стане една от многочислените жертви на комунистически терористи, които обаче помилва, когато има опция.
Днес, когато означаваме 130 години от рождението на този заслужен български държавен глава, може би е добре да си напомним един от най-блестящите му дипломатически ходове – връщането на Южна Добруджа на България - събитие, маркирано в спомените на съвременниците.
*
Из спомените на Гочо Чакалов:
" Добре бе, моето момче, само че ти не помни ли, че си роден в Калиакра. Забрави ли, че цялото ти семейство е изгонено през 1919 година оттова, че когато си бил кърмаче на три месеца, сте подхванали бягство през граница, и по вас е била открита пукотевица? Забрави ли, че сте напуснали златна земя, окупирана от румънци, в която не е имало нито един румънски гроб? Страхуваш ли се да се подготвиш да отвърнеш един ден на стрелбата? Как ще гледа на теб цялостен добруджански квартал във Варна, обитаем с изгнаници, чакащи някой да възвърне справедливостта, с цел да може да се върнат по родните си места? Какво занятие си избираш?
Нека вмъкна тук в скоби, че председателката на класа ни в Американския лицей, също добруджанка, ми беше вписала в албума, който получаваше всеки колежанин при овакантяване на колежа, вместо нормалните пожелания от вида на “Разтвориш ли тези фотоси, спомни си за мен ”, просто думите: “Гочо, нали ще освободиш Добруджа? ”
Попрището като че ли ми беше предопределено от самия живот: специалност, директно обвързвана с възобновяване на една правдивост. За страдание през днешния ден обществото мъчно може да си показа по какъв начин се гледаше по това време на един офицер, и какво представляваше той в това общество.
...
Впрочем, немците знаеха, че съм добруджанец. Тази тематика постоянно присъстваше в свободните ни диалози. На всички бе известно, че Германия бе принудила Румъния да върне Трансилвания на Унгария и Южна Добруджа на България, само че че България бе отказала да одобри подобен " немски подарък ". Те не криеха недоволството си от тази българска " непризнателност ".
За разлика от Унгария, България организира относително дълги договаряния с Румъния и получи назад своите територии въз основата на контракт, подписан сред двете страни. Немците подхвърляха упрека, че с този контракт България се задължавала да заплати на Румъния някакъв дял от разноските за строителството на пристанището в Балчик, както и да признае правото на благосъстоятелност на румънския кралски двор върху двореца, където се намираше сърцето на кралица Мария.
Трябва да си призная, че и на мен тези неща не ми се нравеха. Унгарският регент Хорти предвождаше на бял кон войските си, които ден след ден освобождаваха в церемониален поход румънски области, обитаеми от унгарци. А ние преговаряхме с окупаторите " мамалигари ", които нямаха никакво право да държат българска земя и бяха в действителност принудени да ни я върнат.
Но пристигна време, когато разбрах смисъла на всичко, осъществено от " Кобурга военнопрестъпник ".
След сключване на Крайовския контракт в 1940 година, по силата на който получихме Южна Добруджа, България запита публично Великите сили дали признават валидността на този контракт. Отговорът беше позитивен. И в края на войната унгарците трябваше да върнат на Румъния своите територии с милиони плътно унгарско население, до момента в който Добруджа си остана наша.
Така става, когато те ръководят " немски сътрудници " и " военнопрестъпници ".
…
Колко долна и дефектна би трябвало да бъде една човешка душа, която се пробва да ругатни този, който се пожертва, с цел да избави българските майки от черните забрадки. Необходимо е доста безразсъдна вътревидова зоологическа ненавист, присъща в тази ситуация на духовно по-нискостоящия към духовно по-високостоящия, с цел да може той да бъде наименуван " военнопрестъпник ".
И в случай че всички наши сънародници доближат (или паднат) до това ниво на социална зрялост - т.е. да не знаят кое е бяло и кое е черно, кое е незаконно и кое е благородно, кое е положително и кое е неприятно за родината ни, тогава ние всички ще стигнем до жалкото равнище на публично схващане, при което един народ може умерено да чака идващото си иго.
Нека по-късно належащо отклоняване отново се върна към спомените си.
При погребението на цар Борис ІІІ вървях много покрай лафета с неговите тленни остатъци.
До ден сегашен от паметта ми не може да се изличи споменът за един доста чудноват, невъзпроизводим и доста мощен тон: плачът на хиляди хора, струпали се от двете страни на процесията от Двореца до Централната гара. Цяла седмица преди този момент тези хора се бяха редили на опашка по четири души, с цел да могат да се поклонят пред тленните остатъци на Царя, изложени в храма " Александър Невски ".
Опашката се извиваше през бул. " Цар Освободител " до Орловия мост и оттова до стадиона " Левски ". През късните часове на нощта тя намаляваше най-вече до Ректората.
Историкът един ден ще каже дали в миналото българският народ е бил толкоз обединен, колкото през тези дни на всенародна тъга. Комунисти? Републиканци? Търси ги със свещ, с лампа, или в случай че искаш и с прожектор измежду бял ден. Такива нямаше. Спомням си и хлипащия глас на мой някогашен преподавател по музика от Американския лицей Драган Прокопиев, който от време на време твърдеше, че е болшевик. Той със сълзи на очи оплакваше загубата на царя... ”
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ