Даниел Делибашев е роден е в Гоце Делчев, част от

Даниел Делибашев е роден е в Гоце Делчев, част от детството му минава в село Црънча до Доспат. Завършва бакалавър по финанси в УНСС и магистратура по банков мениджмънт в Нов български университет. Намерението му е да гради кариера в банковия мениджмънт, само че банката, в която е началник на отдел, банкрутира и Даниел остава без работа. Вместо да се депресира, това го стимулира най-сетне да реализира фантазията си - да стане доброволец в Африка.И през днешния ден той оглавява фондация, която се грижи за деца в Уганда...

„ Детска врява.... Радостни крясъци... Юруш към към момента незавършената детска площадка. Деца на люлки, пързалки, въртележки... Невидели и неползвали такива до момента. Стоим и дебнем по кое време и с кое ще стане " играчка-плачка ". А в близост... Събаряме, местим, строим, ремонтираме, ремонт на ремонта... Справяме се. Трудно. Парите свършват, инатът - не “ - по този начин минава следващият ден на Даниел. Колко пъти му е идвало да се откаже, само че не го прави, тъй като това е идеята на живота му.

В Уганда е. Интернетът в столицата Кампала е слаб и нерешителен, само че някак съумяваме да се чуем. Дните на Даниел Делибашев минават сред африканската страна и България. В Родината се връща, с цел да се среща с българи с огромни сърца, които да развържат кесиите (тоест сметките) си за бедните африкански деца. После - назад в Уганда, с цел да управлява по какъв начин върви следващият градеж.

„ Детската градина си я вдигнахме от нулата, изпълни се с 350 деца. Реновирахме остаряла постройка за учебно заведение, името му е „ Дула “, по този начин се споделя и детската градина, да се знае, че са българско дело. Изкарвам тук 2-3 месеца, прибирам се в България 1-2 месеца, общо 2/3 от годината съм в Уганда и 1/3 в България “, споделя Дани пред bg voice.bgПостроили са и две сиропиталища - за девойки и момчета, сираци и деца, които живеят надалеч от учебното заведение.

Междувременно са издигнали и две по-малки здания за кухня и за медицински център, който занапред ще се оборудва. И последната облага - детска площадка, знамение невиждано за африканчетата. Даниел и екипът му се грижат и за други сираци, на към 50 км от Кампала, в региона на Мпиджи. Там е сиропиталище с към 50 деца и от прилежащите къщи идват да се образоват още над 100 деца. Около 160 деца.

Голяма част от донорите са и българи от чужбина. Разходите са огромни - за заплати на учителите, за храна. Родителите са подготвени да заплащат такса за учебно заведение, само че за доста от тях това е непостижимо. В учебно заведение децата получават и безвъзмезден обяд. За доста от африканчетата това е единственото хранене за деня. Има и такива, които не са слагали и троха в устата си по 2-3 дни. А парите постоянно не стигат.

„ Колко пари са нужни съгласно теб, с цел да се нахранят 100 гладни африкански деца за един ден? - пита Даниел и си дава отговор - Преди инфлацията - някакви си 100 български лв., представяш ли си?... За левче дневно едно африканско дете можеше да получи обяд и вечеря... Сега са малко повече, само че какъв брой повече да са... “ Все още има страни в Африка, където деца умират от апетит - тази мисъл не дава мира на българина Даниел Делибашев. Гледа филми, видеа, публикации в интернет и си споделя, че един ден ще замине за Африка, с цел да оказва помощ на бедните деца.

Не може да не помни една фотография на необятно усмихнато африканско дете. Тя му дава концепция да назова фондацията си „ Усмивка за Африка “. Сам менажира набирането и изразходването на средствата, по тази причина повече от времето си прекарва в Уганда. Работи най-вече самичък във фондацията, тъй като желае да е сигурен, че в случай че някой се включи, би трябвало в действителност да одобри това като персонална идея. Едва трима-четирима са тези, които подкрепят активността му, когато става въпрос за набиране на средства от корпорации, счетоводно и юридическо обслужване, поддържане на уеб-сайта на фондацията.

Защо един дипломиран финансист зарязва уюта на банковия офис, с цел да се отдаде на доброволчеството в извънредно мизерни условия? „ Причините са доста, само че на първо място - желаех да оказа помощ там, където има най-голяма потребност и където с минимум средства можех да реализира най-вече - споделя Дани.

През 2017 година отпътува за сиропиталище в Гана за 5 седмици. Заварва потресаваща бедност, освен там, само че и в Уганда, където стъпва през 2019 година Голяма част от хората живеят в къщурки, измазани с глина и покрити със плява, с външни тоалетни. Някои са съумели да изградят къщички от тухли със стаи като кутийки, само че в множеството от тях вода и ток няма. За да се окабели една къща и да се прокара ток, са нужни хиляда лв., като междинната заплата на преподавател да вземем за пример е 150 лв..

В Гана денят на Дани и децата стартира в 4-5 часа сутринта. Трябва да си донесат вода от най-близкия източник - бунар, извор, чешма, с кофи, като пътят е до 20 минути в едната посока. „ По-големите деца там носят кофите на главите си, като балансират ловко. И аз пробвах, само че не ми се получи, разплисквах водата и се прибирах целият влажен “, смее се Дани.

Банята, мощно казано, незадълбочено прилича нашите съблекални на плажа - циментов замърсен под, ограден с ръждясали ламарини и дупка за врата. Душ няма, полива се с канче. Изненадите и изумленията го следват на всяка крачка. Пита децата къде са им хавлиите, виждайки ги, че напряко обличат облеклата след баня. Ами просто нямат хавлии, споделят те. Рядко децата в Африка разполагат даже с четки и пасти за зъби. Ползват мръсни външни тоалетни, което постоянно води до болести и стомашни, урологични, кожни и всевъзможни други заболявания.

Всекидневната храна на децата там е от каша от царевично брашнo
нещо като нашия качамак, само че по-безвкусна. Към нея нормално се прибавя и малко фасул - за лукс. Само по празниците като Рождество, Възкресение или Байрам, в случай че някоя добра душа подари средства, се готви ориз с малко късче месце, на което децата доста се радват. „ В Гана и Уганда децата всеобщо страдат от гастрити и се превиват от стомашни проблеми поради некачествената или незадоволителна храна “, споделя Даниел.

Когато се завръща след първата си задача, той си дава сметка, какъв брой малко е нужно, с цел да се направи едно африканско дете щастливо. Това за него е доста по-ценно от придобивките, които всички имаме, и които все пак ни карат да се усещаме незадоволени и нещастни. „ За мен към този момент нямаше значение в кой курорт отивам на отмора, в какъв брой огромен и първокласен апартамент пребивавам, каква кола карам. Престанах да разходвам пари за скъпи пътувания и капризи. Предпочитах да отстранявам повече средства за децата в Африка “, споделя Дани.

А децата там му се отблагодаряват по доста благ и покъртителен метод. Наричат го с обич „ Грижовното мече “. Изненадват го с българско хоро. Разучават и още няколко наши танца, в чиято хореография надарените африканчета прибавят свои си орнаменти, а също и няколко от най-популярните и хубави български песни. Вълнуващо звучат на един много добър български език изпълнените трогателно и с възторг „ Горда Стара планина “, „ Облаче ле, бяло “, „ Моя страна “, „ Една българска роза “.

Децата в Уганда знаят доста за България
За всичките стотици африканчета българинът е просто Uncle Dan, или чичо Дан. „ Тези дечица се радват най-вече на дъвка, бонбонче, безалкохолно, сладолед - неща, които получават доста рядко и като им ги дадеш, крещят от наслада - споделя Дани. - Но доста по-ценен е прочувственият контакт със сирачетата. “

„ Какво ни коства да отидем при дете, което в никакъв случай не е почувствало бащина или майчина грижа и прегръдка, и даже без причина да го прегърнем, да поиграем, да поговорим с него? - вълнува се доброволецът. - Случвало се е по време на път или игра да прегърна някое дете, което е изтощено и с приятност заспива в мен. Те по този начин се вкопчват в мен, че ми е доста мъчно и жално да ги оставя по-късно, осъзнавайки, че може би за пръв път са усетили бащина прегръдка, почувствали са се сигурни и обичани...

Да, по този начин се получава ненапълно... Баща, чичо, другар. “

Даниел е на 42 години. Рано е станал татко, синът му Дани към този момент е студент. Не би се върнал още веднъж в банковия бранш, даже и да му предложат управителна позиция. „ Моето място е там, на „ бойното поле “, при децата. А и те постоянно ме питат, по кое време още веднъж ще ме видят. Харесва ми да виждам насладата в очите им. Показват ми какъв брой малко е нужно, с цел да сме щастливи... но същински и неподкупно щастливи “, споделя доброволецът.