Лудостта на тълпите, или как идентичността се превърна в оръжие - ДЪГЛАС МЪРИ
Дъглас Мъри е английски публицист, публицист и политически коментатор. Той е създател на Центъра за обществено доближаване и е асоцииран шеф на тинк-танк обществото „ Хенри Джаксън “, както и редактор на английско издание за просвета и политика „ Спектейтър “. Пише още за „ Нашънъл Ривю “.
Чест посетител е в коментарни политически телевизионни излъчвания дружно с персони като Ричард Докинс и Сам Харис . Критик на исляма. Автор е на пет книги, все с високи оценки от читателите.
В България той е прочут с книгата си „ Странната гибел на Европа “.
Дъглас е англичанин, гeй, десен кoнcервaтор с изключително мощен персонален ангажимент към идеята за избавяне и запазване на европейската просвета.
През последните 10 години си извоюва репутацията на един от увлекателните и поредни бранители на свободата на словото.
Проникновен критик на доктрината на мултикултурализма, проникнала на всички административни, медийни, културни и политически равнища в Европа.
Днес всяка вест е мигновена. Всеки слух е световен. Всяка присъда е обществена. Но не присъда на безпристрастен съдник, идващ закона, а улично правораздаване на един нов тип навалица.
Такава със смарт телефони в ръце, която не може да бъде разпръсната.
Характерът на тълпата обаче остава неизменен – тя е освен нетолерантна, само че и властна, както отбелязва още Густав Льобон .
Дъглас Мъри – английски неоконсерватор – вижда обаче в нея да преобладават рискови леви хрумвания, които пробват да запълнят вакуума, формиран от залиняването на старите западни правила, на остарелия морал, предубеждения, показа.
Различните придвижвания за права – на фeминиcтките, на чернoкoжите, на хoмoceксуалистите – са постигнали огромни победи в близкото минало.
Но през днешния ден – към този момент лишени от същински съперници на Запад – съгласно Мъри са почнали дасе бият с призраци, трансформирайки се самите те в потисници.
„ Политиката на идентичността “ дефинира, че да бъдеш гeй (какъвто е и самият Мъри) не се лимитира единствено с това да си притеглен от хора от личния ти пoл, нито пък да си чернoкoж дефинира само цвeта на кожата ти. Те са превърнати в политическо заявление.
То следва съответни правила. Отклонението се санкционира с обществено неодобрение и отменяне от общността. Понякога нещата отиват и по-далеч – уволняване, тормоз, смъртни закани.
Колелото се е завъртяло и битката за тъждество – заедна „ слепота “, която съди индивида самичък по себе си – се е трансформирала в битка за „ обществена правдивост “, учредена на стандарти, групова отговорност и цензура.
Благодарение на обществените мрежи размиването на границата сред персонален и обществен живот прави всеки огън по-лесен за разпалване от всеки път.
Сякаш непрекъснато изникващите акции за оклеветяване на една или друга персона подтикват Дъглас Мъри да запита: по кое време е време да забравим и да извиним?
Нима една „ проблематична “ смешка от преди десетилетие е задоволителна причина да съсипем нечий живот през днешния ден?
Тълпата обаче не вижда нюанси, за нея съществуват единствено „ ние “ и „ те “.
Отношение, което се придвижва и на другояче несигурни полета като транcceксуалността. Недостатъчно добре свестен феномен, който обаче е най-новият фронт на битката за права.
И както във всяка война място за различни отзиви няма, били те и чисто научни.
Дъглас Мъри не отхвърля правата на транcceксуалните, нито им се опълчва. Той обаче акцентира какъв брой рисковано е превръщането на трaнс в тренд, какъв брой несъответстваща е психиатричната помощ, която тези хора получават, и още повече – какъв брой рисково е подлагането на деца на процедура за промяна на пола.
Дъглас Мъри разсъждава трезво и премерено. Отправя значими предизвестия, без да се плаши от гнева на тълпата. Той си слага амбициозна цел – да проправи път за полемика през полета, доминирани от страсти и обществена нервност.
Основната бариера пред завземащия все по-силни позиции на Запад тоталитарен метод на мислене съгласно него е запазването на свободата на словото – идея, с която той е тясно привързан.
Ето и фрагмент от новата книга на Мъри „ Лудостта на тълпите “:
Преживяваме огромно лудост на тълпата. Сред обществото или уединено, онлайн или офлайн, хората се държат по способи, които са все по-ирационални, все по-трескави, все по-стадни и просто неприятни.
Всекидневният новинарски поток е цялостен с следствията. И въпреки да виждаме признаците на всички места, не виждаме аргументите.
Има най-различни пояснения. Някои допускат, че едно от тези безумия е разследване от президентски избори или някой референдум. Нито едно от тези пояснения обаче не стига до корена на това, което се случва.
Защото надълбоко под тези ежедневни събития в действителност има доста по-големи придвижвания и доста по-големи събития.
Време е да забележим кои са същинските аргументи нещата да се объркат по този начин.
Дори произходът на това положение едвам се признава – а това е елементарният факт, че претърпяваме интервал от повече от четвърт век, в който се сринаха всички наши огромни разкази.
Един по един разказите, които имахме, бяха опровергани, стана непопулярно да бъдат защитавани и невероятно да бъдат поддържани.
Започвайки от XIX в., на първо време си отидоха обясненията за нашето битие, предоставени ни от религията. След това, през предишния век, пристигна ред на светските очаквания, поддържани от всички политически идеологии.
В по-късните години на ХХ в. навлязохме в постмодерната ера. Епоха, която се самоопредели и беше избрана със своето съмнение към всички огромни разкази. Но както учат учениците, природата не търпи вакуум и в постмодерния вакуум започнаха да се промъкват нови хрумвания, които имаха за цел да дават пояснения и свои лични смисли.
Беше неизбежно да не се появят искания за опразненото място. Нямаше по какъв начин хората в богатите западни демокрации през днешния ден да станат първите хора в писмената история, които нямат безусловно никакво пояснение за това какво вършим ние тук и никакъв разказ, който да даде смисъл и цел на живота.
Макар и несъвършени, огромните разкази за предишното даваха смисъл на живота. На неизбежния въпрос какво би трябвало да вършим в този момент – с изключение на да забогатеем, доколкото можем, и да се забавляваме при всяка опция – все някой щеше да даде отговор.
Отговорът, който изплува от единствено себе си през последните години, бе да се включим в нови борби, все по-яростни акции с все по-нишови условия.
Да намерим смисъл посредством водене на непрекъсната война против всеки, който е на неверната позиция по тематика, която може би преди малко е преформулирана и чийто отговор преди малко е изменен.
Невероятната скорост на този развой се дължи основно на обстоятелството, че шепа бизнеси в Силициевата котловина (по-специално „ Google “, „ Туитър “ и „ Facebook “) в този момент имат силата освен да дефинират какво знаят, мислят и споделят множеството хора в света, само че имат бизнес модел, който доста тъкмо е бил разказан като разчитащ на намирането на „ клиенти, подготвени да заплащат, с цел да трансформират държанието на другите “.
И въпреки всичко – макар че сме обременени от един софтуерен свят, който се движи по-бързо, в сравнение с ние можем да тичаме, ние тичаме, с цел да не изоставаме – тези войни не се водят напразно.
Те се водят редовно в избрана посока. И тази посока има цел, която е колосална. Целта, неосъзната за едни, умишлена при други, е да вкорени нова метафизика в нашето общество. Или нова вяра, в случай че щете.
Въпреки че основите бяха полагани в продължение на няколко десетилетия, едвам след финансовата рецесия от 2008 година стартира походът към мейнстрийма нови хрумвания, които преди бяха известни само на шепа отдадени учени.
Очевидно е за какво този нов набор от хрумвания е прелъстителен. Не е ясно за какво потомство, което не може да натрупа капитал, би трябвало да обича капитализма.
И не е мъчно да се разбере за какво потомство, което знае, че в никакъв случай няма да има собствен дом, би могло да бъде привлечено от идеологически мироглед, който дава обещание да отстрани неравенството освен в неговия живот, само че и всяко неравноправие по земята.
Опитът да се огледа светът през призмата на „ обществената правдивост “, „ политиката на идентичността “ и „ интерсекционализма “ е може би най-дръзкият и изчерпателен опит от края на Студената война да се сътвори нова идеология.
Към днешна дата въпросът за „ обществената правдивост “ е най-актуален, тъй като звучи – а в някои свои версии е – най-привлекателен. Дори самият термин е подобен, че не можеш да си срещу него. „ Ти си срещу обществената правдивост? Какво искаш – обществена неправда ли? “
Междувременно „ политиката за идентичността “ стана това място, откъдето произтичат последователите на обществената правдивост.
Тя атомизира обществото на групи по ползи според от пoл (или джeндър), рacа, ceксуални желания и други Предполага се, че тези характерности са главните или най-малко съответстващите признаци на своите притежатели и че им носят някакъв бонус.
Например (както го е споделил американският публицист Колман Хюс) предпоставката за „ по-високо морално знание “ се дължи на това дали сте чeрнoкoж, жена или гeй. Това е и повода за склонността на хората да стартират въпрос или изявление с „ От името на… “. И е нещо, за което хората – както живите, по този начин и мъртвите – би трябвало да бъдат от вярната страна.
Ето за какво има апели да се разрушат статуите на някои исторически фигури, нарочени, че са от неверната страна, и по тази причина предишното би трябвало да бъде пренаписано за всеки, който желаете да спасите.
Ето за какво стана безусловно обикновено сенатор от „ Шин Фейн “ да твърди, че протестите на ИРА против глада от 1981 година в действителност били протести за правата на гeйoвете. Политика на еднаквост има там, където малцинствените групи се предизвикват да се атомизират, провеждат и заявят.
В това триединство минимум атрактивно звучи концепцията за „ интерсекционализма “. Това е предложение да прекараме останалата част от живота си в опит да разгадаем всяка рекламация за еднаквост и накърнимост и по-късно да се настроим в сходство с онази система на правдивост, която възникне от непрекъснато изменящите се йерархии, които открием в процеса.
Тази система освен не би проработила, само че и би навредила, поставяйки невъзможни условия и непостижими цели.
Интерсекционализмът през днешния ден ни залива от факултетите по публични науки на колежите по свободни изкуства, от които произлиза.
Приема се съществено от потомство младежи и – както ще забележим – бе въведен посредством трудовото право (по-специално посредством „ уговорката към другите “) във всички огромни корпорации и държавните управления.
Появи се нуждата от нови евристики, които да принудят хората да одобряват новите презумпции. А скоростта, с която се постановиха като мейнстрийм хрумвания, е зашеметяваща.
Както уточни математикът и публицист Ерик Уейнстайн (и както демонстрира търсенето в „ Google Книги “), изречения като „ ЛГБТК “, „ бяла привилегия “ и „ транcфoбия “ от такива, които никой не използваше, станаха мейнстрийм.
Резултатът от това, написа той, е, че „ яките неща “, които милениалите и други употребяват сега, с цел да „ раздерат хилядолетията подтисничество и/или цивилизация, […] са едвам отпреди 20 минути “.
И продължава, че няма нищо неприятно да се пробват нови хрумвания и изречения, само че „ би трябвало да си пъклен необмислен, с цел да се осланяш толкоз мощно на толкоз доста непроверени евристики, които родителите ти са измислили в непроверени области, които не са даже на 50 години “.
По същия метод Грег Лукианоф и Джонатан Хайт демонстрираха (в книгата си от 2018 година „ Изнежването на американския разум “) какъв брой нови са средствата за налагане и полицейско ръководство на тези евристики.
Фрази като „ включване “ (trigger) и „ да се чувстваш в заплаха “ и изказвания, че думите, които не пасват на новата вяра, предизвикват „ щета “, станаха известни от 2013 година
Изглежда като че ли, откакто реши какво желае, на новата метафизика ѝ лиши половин десетилетие, с цел да разбере и по какъв начин посредством страха да вкарва своите почитатели в мейнстрийма. Но се оправи, освен това с голям триумф.
Резултатите се виждат във всекидневните вести. Личат си в новината, че Американската асоциация на психолозите усеща, че е належащо да поучава своите членове по какъв начин да изкарат нездравословната „ обичайната неустрашимост “ от момчетата и мъжете.
Ето за какво в миналото изцяло непознатият програмист от „ Google “ Джеймс Дамор е бил уволнен, откакто написал записка, че някои работни места в региона на технологиите притеглят повече мъже, в сравнение с дами.
И ето за какво броят на американците, за които рacизмът е „ сериозен проблем “, се удвои сред 2011 и 2017 година
Започвайки да гледаме всичко през тези предоставени ни нови очила, всяко нещо се трансформира в оръжие, а последствията са безумни и умопомрачаващи.
Ето за какво „ Ню Йорк Таймс “ реши да пусне публикация от чеpeн създател със заглавие: „ Може ли моето дете да бъде другар с бели? “
И за какво написаната от жена публикация за пътна акцидент в Лондон, при която умира колоездачка, излезе със заглавие „ Пътищата, проектирани от мъже, убиват дами “.
Подобна изразителност изостря всички съществуващи разделения и основава и нови. И за какво се прави това?
Вместо да покажат по какъв начин всички ние можем да се разбираме по-добре, уроците от последното десетилетие сякаш ускоряват възприятието, че в действителност не сме доста положителни в това да живеем едни с други.
Повечето хора научават за тази нова ценностна система не посредством проба, а посредством неточност, и то социална неточност. Защото едно от нещата, което през последните години всеки стартира най-малко да усеща, е, че на всички места в културата са заложени мини.
Независимо дали са сложени от обособени човеци, колективи или някакъв Божествен сатирик, те са там и чакат някой да ги настъпи.
Понякога някой настава несъзнателно някоя мина и тя незабавно избухва. Друг път хората гледат по какъв начин някой самоуверен вманиачен потегля през минираната територия, осъзнавайки изцяло какво прави.
След всеки гърмеж следва полемика (включително възхитено „ ооо “) и след това светът продължава своя ход напред, приемайки, че е пренесена нова жертва на странната, явно импровизаторска ценностна система на нашето време.
Беше нужно известно време, с цел да се откроят тези мини, само че към този момент са ясни. Първите бяха свързани с хoмocексуалността. През втората половина на ХХ в. се разгоря борба за равенството на гeй хората, която беше извънредно сполучлива и поправи една огромна историческа несправедливост.
След като войната беше извоювана обаче, стана ясно, че няма да се спре до такава степен. Тя в действителност се беше видоизменила. ГЛБ (гeйoве, лecбийки и биceксуални) стана ЛГБ, с цел да не останат незабелязани лecбийките. После бе добавено T (което е много по-анонимно). След това – К, а след него – звезди и многоточие.
С увеличението на гeй писмеността се изменени нещо в самото придвижване. То стартира да се държи – откакто победи – по този начин, както преди се държаха неговите съперници.
Когато ситуацията се обърна, се случи нещо грозно. Преди десетилетие съвсем никой не поддържаше гeй браковете. Дори групи, защитаващи гeй правата, като „ Стоунуол “, не ги одобряваха. Само за няколко години обаче гeй бракът към този момент бе повдигнат до фундаментална полезност на актуалния демократизъм.
Да се провали концепцията за гeй брака – и то единствено няколко години откакто се бяха провалили съвсем всички (вкл. придвижването за права) – би било срам.
Хората могат да се съгласяват с искания за права или не, само че с цел да се трансформират толкоз бързо, е нужно да се работи с изключителна сензитивност и дълбока мисъл.
На нас, наподобява, ни е удобно да не се ангажираме с нито една от двете страни.
При другите тематики моделът на развиване беше сходен. Правата на дамите – както и правата на гeй хората – растяха непрекъснато през ХХ в. и изглеждаше, че ще доближат някакво равнище на контролиране.
И тъкмо тогава, когато ни се струваше, че влакът е стигнал до последната гара, той внезапно набра нова скорост и дерайлира в далечината.
Това, за което съвсем никой не се сещаше през вчерашния ден, през днешния ден стана причина да се унищожи нечий живот. Докато влакът летеше отвън релсите, бяха унищожени не една и две кариери.
Кариери като тази на 72-годишния притежател на Нобелова награда професор Тим Хънт бяха унищожени след един сакат анекдот на конференция в Южна Корея, в който се споделя за мъже и дами, влюбили се в лабораторията.
Фрази като „ токсична неустрашимост “ станаха оборотни. Какъв беше смисълът на това връзките сред пoлoвeте да станат толкоз деликатни, че мъжката половина на човечеството да се третира като раково заболяване?
Ами развиването на концепцията, че мъжете нямат право да приказват за противоположния пoл?
Защо тогава, когато най-сетне дамите са съумели да преодолеят повече ограничавания след като и да е било в историята, думи като „ патриархалност “ и „ менсплейн “ започнаха да се просмукват от феминистките фракции в сърцето на институции като австралийския сенат?
По същия метод придвижването за цивилен права в Америка, което беше почнало, с цел да поправи едни от най-големите исторически неправди, сякаш вървеше към някакво решение.
И още веднъж, съвсем на прага на успеха, всичко сякаш се прецака. Точно когато нещата наподобяват по-добре от всеки път, реториката стартира да внушава, че нещата в никакъв случай не са били толкоз зле.
Изведнъж – откакто множеството от нас се надяваха, че към този момент няма проблем – тематиката за раcoвата дискриминация стана повсеместна.
Както при всички други минирани тематики единствено на простак или на вманиачен би му хрумнало да разяснява, камо ли да оспорва, този поврат на събитията.
Накрая всички се препънахме в най-непознатата територия от всички. Това е изказванието, че измежду нас живеят забележителен брой хора, които са в неправилните тела, и по тази причина избрани публични практики (включително аксиоми в науката и езика) би трябвало да бъдат изцяло преформулирани.
В някои връзки дебатът за тpaнс въпроса е най-показателен. Въпреки че най-новото двайсет от въпросите за правата на индивида визира минимум хора, битката се води с несравнима жестокост и гняв.
Жени, които застанаха от неверната страна на дебата, са преследвани от хора, които настояват, че към този момент не са мъже.
При родители, които изричат отзиви, които доскоро са били общоприети, през днешния ден се подлага под въпрос това дали са положителни родители.
Във Англия и другаде по света полицията привиква хора, които не признават, че мъжете могат да бъдат дами (и обратно).
Общото сред всички тези тематики е, че те стартират като законни акции за човешки права. Затова и стигат толкоз надалеч.
В един миг обаче минаха границата на разсъдъка.
Вече не е задоволително всички да бъдат равни, а имат искания да бъдат „ по-добри “. Според някои задачата е за известно време да бъдат приети за „ по-добри “, с цел да се изравни историческата несправедливост.
След придвижването #MeToo тези настроения станаха нещо всекидневно. Както сподели един водещ на Си Ен Ен: „ Възможно е да е свръхкорекция, само че всичко е наред. Време беше за промяна. “
Към днешна дата никой няма съмнение по кое време ще се реализира свръхкоригирането и на кого може да се има доверие да го заяви.
Това, което всеки знае, е по какъв начин ще бъдат наречени хората, в случай че някой закачи даже лекичко тези новозаложени мини. „ Бигот “, „ хoмoфoб “, „ ceксист “, „ мизoгинист “, „ рacист “ и „ тpaнсфоб “ са единствено началото.
Днешните борби за права са свързани основно с тези токсични и взривоопасни тематики. С течение на времето те от артикул на системата се трансфораха във пиедестал на една нова система. За да покажат съгласуваност със системата, хората би трябвало да се потвърдят като ангажирани.
Как някой може да покаже добродетел в днешния нов свят? Явно като се съобщи като „ антирacист “. Очевидно като е „ другар “ на ЛГБТ хората. Като демонстрира какъв брой горещо желае да смъкна патриархата, без значение дали е мъж, или жена.
И тук идва казусът, че би трябвало да се вършат обществени самопризнания за преданост към системата, без значение дали има потребност от тях, или не.
Това е продължение на известния проблем в либерализма, приет даже от тези, които в миналото са водели благородна борба. Това е наклонност, избрана от починалия австралийски политически мъдрец Кенет Миноуг като Синдром на пенсионирания св. Георги.
След като е победил змея, смелият войник продължава да кръстосва земите в търсене на още по-славни борби.
Той има потребност от своите змейове. И откакто се измори да преследва все по-малки и по-малки змейове, в последна сметка може даже да се окаже, че размахва меча си във въздуха, пронизвайки мислени змейове.
