На днешния ден си отива Пеньо Пенев: ”Аз обичам живота, но съм вглъбен в смъртта!”
Да напомним и закодираното му стих: " Аз обичам живота, само че съм влъбен в гибелта! "
Кагато го погребват, минава трен. Машинистът стопира локомотива и и надува свирката за последна респект към поета....
Обичана и преписвана на ръка от народа, поезията на Пенев е отритвана от “горе ”, от време на време са рязани стихове, с които властта се счита за нападната. Честен и безкористен по природа, поетът се оскърбява от неразбирането на системата. През пролетта на 1957, до момента в който работи в " Доброжанска дума ", написва най-драматичната си поема,,Пътека ". По това време разгласява и скандалното стихотворение,,Епоха ". Реакциите са шумни. Секретариата на Съюза на писателите привиква Пеньо Пенев и редакторът на многотиражката Ганчо Керчев. Председателят Христо Радевски и писателят Георги Караславов ги упрекват, че са напсували властта и,,целия наш живот ". Някогашният непосредствен на Пеньо Ламар също се възмущава: " Чудя се по какъв начин може да се издават такива стихотворения! " Пенчо Данчев прибавя: " Може би си имал поради някои обособени персони, само че за жалост се е получило обобщение… ” Но Пенев признава, че “ плъховете в долапа, заменили с високи звания разсъдъка... " са думи, писани за партийния секретар.
В Димитровград има музей, отдаден на Пеньо Пенев. Градската библиотека и паркът също носят неговото име.
През 1962 година е почетен с Димитровска премия за литература за стихосбирката му „ Стихотворения “.
През 1970 година е разгласен посмъртно за почетен жител на Димитровград.
От 1970 година Община Димитровград учредява Националната литературна премия „ Пеньо Пенев “. Присъжда се един път на 2 години, в границите на дните на поезията „ Пеньо Пенев “, които се организират към рождения ден на поета – 7 май.
Тъжна неделя
Здравей, чаша! Ний отново сме сами!
От кръвта ми по-скъпо и благо –
в тебе слънчево знамение шуми,
скръбно облика мой отразило…
Няма топлите черни очи…
Празна крайната маса остава!
Не тъгувай, сърце… замълчи!
Нищо пулса ти не заслужава!
Моя „ Тъжна неделя “, ридай!…
Вечер моя, черней като гарван!
За мен всяко начало е край –
не зова… не очаквам… нямам доверие!.
Надалеч ще заглъхна без новина
като твоята ария, Лозане!
Надалеч ще отпътува злополучен,
единствено орехът тук ще остане…
Няма истина!… Няма неистина! –
Тежи единствено небе свечерено.
Нито се веселя, нито страдам –
тишина… самота… и студено.
Кагато го погребват, минава трен. Машинистът стопира локомотива и и надува свирката за последна респект към поета....
Обичана и преписвана на ръка от народа, поезията на Пенев е отритвана от “горе ”, от време на време са рязани стихове, с които властта се счита за нападната. Честен и безкористен по природа, поетът се оскърбява от неразбирането на системата. През пролетта на 1957, до момента в който работи в " Доброжанска дума ", написва най-драматичната си поема,,Пътека ". По това време разгласява и скандалното стихотворение,,Епоха ". Реакциите са шумни. Секретариата на Съюза на писателите привиква Пеньо Пенев и редакторът на многотиражката Ганчо Керчев. Председателят Христо Радевски и писателят Георги Караславов ги упрекват, че са напсували властта и,,целия наш живот ". Някогашният непосредствен на Пеньо Ламар също се възмущава: " Чудя се по какъв начин може да се издават такива стихотворения! " Пенчо Данчев прибавя: " Може би си имал поради някои обособени персони, само че за жалост се е получило обобщение… ” Но Пенев признава, че “ плъховете в долапа, заменили с високи звания разсъдъка... " са думи, писани за партийния секретар.
В Димитровград има музей, отдаден на Пеньо Пенев. Градската библиотека и паркът също носят неговото име.
През 1962 година е почетен с Димитровска премия за литература за стихосбирката му „ Стихотворения “.
През 1970 година е разгласен посмъртно за почетен жител на Димитровград.
От 1970 година Община Димитровград учредява Националната литературна премия „ Пеньо Пенев “. Присъжда се един път на 2 години, в границите на дните на поезията „ Пеньо Пенев “, които се организират към рождения ден на поета – 7 май.
Тъжна неделя
Здравей, чаша! Ний отново сме сами!
От кръвта ми по-скъпо и благо –
в тебе слънчево знамение шуми,
скръбно облика мой отразило…
Няма топлите черни очи…
Празна крайната маса остава!
Не тъгувай, сърце… замълчи!
Нищо пулса ти не заслужава!
Моя „ Тъжна неделя “, ридай!…
Вечер моя, черней като гарван!
За мен всяко начало е край –
не зова… не очаквам… нямам доверие!.
Надалеч ще заглъхна без новина
като твоята ария, Лозане!
Надалеч ще отпътува злополучен,
единствено орехът тук ще остане…
Няма истина!… Няма неистина! –
Тежи единствено небе свечерено.
Нито се веселя, нито страдам –
тишина… самота… и студено.
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ