Хилядолетният Пловдив през Средновековието и новото време
Да пожелаем триумф в задачата му на европейска столица на културата
Влизането на Филипопол в рамките на средновековна България през 836 година има значими последствия за града и страната. Присъствието на античния нравствен център има удобна роля при християнизацията, осъществена от княз Борис-Михаил през 864 година Същевременно Пловдив е и огнище на тогавашното свободомислие – средновековни създатели свързват загадъчния поп Богомил точно с „ българска Македония “ (Тракия) и „ Филиповград “! От Пловдивска Тракия „ великата българска разкол “ прониква във Византия, Италия, Франция, Германия, Англия, съветските земи… Силни позиции резервира и пренесеното от Мала Азия павликянство.
През 970 година Пловдив е жертва на експанзията на киевския княз Светослав. Разорението е толкоз огромно, че и повече от век по-късно, както отбелязва Анна Комнина, следите от злополуката не престават да личат… Пловдив пада под византийска власт дружно с Велики Преслав и източните земи на царството (971 г.). Цар Самуил неведнъж нахлува в „ Македония “, само че не съумява да върне града в български ръце. През XI-XII в. Пловдив е един от най-важните центрове на византийското владичество в България, само че наличието на „ еретиците “ павликяни е проблем за страната и църквата. За да бъдат укрепени позициите на православието, Григорий Бакуриани, една от най-влиятелните персони в империята, основава близкия Бачковски манастир (1083 г.). По-късно светата обител е обект на грижи от страна на българските царе, изключително на Иван Александър. Павликяните, известни като отлични бойци, през 1084-1086 година подвигат антивизантийско въстание, предвождано от Травъл. Бунтовниците не са в положение да овладеят Пловдив, само че краткотрайно си основават „ свободна територия “ в региона на днешните общини Раковски и Брезово. Във войната с тях умира самият Бакуриани, по това време главнокомандващ сухопътните сили на империята.
През 1096, 1147 и 1189-1190 година през Пловдив минават хиляди кръстоносци от Франция, Фландрия, Германия… По време на Третия кръстоносен поход огромният български град е високомерен от немския император Фридрих І Барбароса, който прекарва тук зимата. Западните създатели разказват Филипопол като укрепен град с многочислено население, в който има обилие от земеделска и занаятчийска продукция. Възстановеното през 1185 година българско царство отпред с Петър и Асен прави опити да освободи Северна Тракия, само че Византия хвърля доста сили да задържи града. Най- “оригиналното “ решение е назначението на Иванко, убицът на Асен, за шеф на Пловдив през 1196 година Отначало той интензивно води война с търновските царе, след това в съюз с Калоян подвига протест срещу империята. Принуден да напусне Пловдив, Иванко овладява Родопите, само че е хванат с машинация от ромеите. Когато през 1204 година рицарите от Четвъртия кръстоносен поход завладяват Константинопол и основават Латинската империя, Филипопол е даден на херцог Рение дьо Три. Западният нахалник е пропъден от българите, подкрепяни от Калоян. Същевременно българският цар, извикан от павликяни и православни, грубо санкционира византийската „ партия “ в града. През 1208 година край Пловдив латинците нанасят проваляне на цар Борил, само че при Иван Асен ІІ градът още веднъж е в рамките на България. Въпреки че и по-късно на няколко пъти попада във византийски ръце, Пловдив резервира своя български образ. През 1344 година при цар Иван Александър за финален път е включен в рамките на средновековната българска страна. През 1370 година е високомерен от османските турци, които го трансформират в един от центровете на своята власт на Балканите. Постепенно „ Филибе “, както го назовават завоевателите, придобива ориенталски образ. През него на път за турската столица минават редица дипломатически задачи от Западна Европа. Чуждите наблюдаващи обръщат внимание на античното великолепие на града, на плодородните земи към него, само че и на страданията на българите в изискванията на азиатската деспотия. Това е маркирано и от популярния френски стихотворец и посланик Ламартин, който минава през Пловдив през 1833 година
В епохата на Възраждането комерсиалното и предприемаческо съсловие последователно се отърсва от гръцкото въздействие, разсънват се българският дух и воля за свободен живот. Пловдив играе значима роля в битката за църковна самостоятелност. На 11 май 1851 година по самодейност на Найден Геров стартира отбелязването на деня на Кирил и Методий като всемирски празник на българската книжовност, култура и просвета, който през 1858 година прераства в общонационален. С града са свързани редица създатели от възрожденската ера. Сред тях са издателите Христо Г. Данов и Драган Манчов, чиито книги разнасят знанието в Мизия, Тракия и Македония. Апостолът на националната гражданска война Васил Левски, родом от близкото Карлово, е мощно обвързван с Пловдив. При подготовката на Априлското въстание (1876 г.) огромният град е определен за средище на Четвърти революционен окръг, чийто действителен център става Панагюрище.
Пловдив е освободен на 4/16 януари 1878 година След Сан-Стефанския кротичък контракт (3 март 1878 г.) най-големият тогава български град е фактическа столица на България. В него резидира Временното съветско ръководство, което следва да бъде заместено от новата българска власт. Берлинският конгрес брутално раздира целостта на българското Отечество, а Пловдив остава като столица на Източна Румелия. Още със своето „ раждане “ самостоятелната провинция се трансформира във второ българско княжество. Българите преобладават уверено в локалния парламент и държавните органи. Главни шефове поредно са българите Алеко Богориди и Гаврил Кръстевич. В Пловдив по това време обитават Иван Вазов, Захарий Стоянов, Петко Р. Славейков, Константин Величков, Иван Мърквичка и други водещи представители на българската креативна интелигенция.
Младият политически хайлайф израства като водеща мощ при съединението на Източна Румелия с Княжество България. През 1885 година е основан скришен революционен комитет отпред със Захарий Стоянов. На 6 септември 1885 година, подкрепени от локалните военни елементи и обществото, пловдивчани афишират Съединението – едно от най-ярките събития в модерната ни история. Правителството на Стефан Стамболов през 1892 година прави Пловдив хазаин на първото съвременно българско ревю с задгранично присъединяване – днешният Пловдивски панаир. Градът се развива като промишлен и търговски център, като притегля задгранични вложения от Германия, Франция, Белгия… За злощастие, войните за национално обединяване през 1912-1918 година приключват трагично. Прогонени от своите родни места, в Пловдив се заселват хиляди бежанци от Македония. През 1943 година гражданското общество има решителен принос за спасяването на българските евреи от хитлеристките лагери на гибелта. Едно от най-ярките лица на тези събития е пловдивският митрополит Кирил, по-късно първият глава на възобновената Българска патриаршия.
След Втората международна война Пловдив продължава развиването си като промишлен, търговски, академични и културен център. Независимо от политиката на тоталитарния режим, пловдивчани резервират своята обичайната деятелност и родолюбив дух, а пловдивските създатели имат незабравим принос за българската просвета. Художниците Цанко Лавренов, Златю Бояджиев, Димитър Киров, оперния артист Борис Христов, пианиста Милчо Левиев, джаз-формацията „ Бели, зелени, червени “ на Веселин Николов, разнообразни създатели от идващите генерации издигат престижа на България. Архитектурният резерват Стария Пловдив с неговите превъзходни възрожденски къщи възкресява предишното и вдъхва ново очарование… Като помним и осмисляме забележителното завещание на хилядолетния български град, дано му пожелаем триумф в виновната задача на европейска столица на културата през Новата 2019-та година!
Влизането на Филипопол в рамките на средновековна България през 836 година има значими последствия за града и страната. Присъствието на античния нравствен център има удобна роля при християнизацията, осъществена от княз Борис-Михаил през 864 година Същевременно Пловдив е и огнище на тогавашното свободомислие – средновековни създатели свързват загадъчния поп Богомил точно с „ българска Македония “ (Тракия) и „ Филиповград “! От Пловдивска Тракия „ великата българска разкол “ прониква във Византия, Италия, Франция, Германия, Англия, съветските земи… Силни позиции резервира и пренесеното от Мала Азия павликянство.
През 970 година Пловдив е жертва на експанзията на киевския княз Светослав. Разорението е толкоз огромно, че и повече от век по-късно, както отбелязва Анна Комнина, следите от злополуката не престават да личат… Пловдив пада под византийска власт дружно с Велики Преслав и източните земи на царството (971 г.). Цар Самуил неведнъж нахлува в „ Македония “, само че не съумява да върне града в български ръце. През XI-XII в. Пловдив е един от най-важните центрове на византийското владичество в България, само че наличието на „ еретиците “ павликяни е проблем за страната и църквата. За да бъдат укрепени позициите на православието, Григорий Бакуриани, една от най-влиятелните персони в империята, основава близкия Бачковски манастир (1083 г.). По-късно светата обител е обект на грижи от страна на българските царе, изключително на Иван Александър. Павликяните, известни като отлични бойци, през 1084-1086 година подвигат антивизантийско въстание, предвождано от Травъл. Бунтовниците не са в положение да овладеят Пловдив, само че краткотрайно си основават „ свободна територия “ в региона на днешните общини Раковски и Брезово. Във войната с тях умира самият Бакуриани, по това време главнокомандващ сухопътните сили на империята.
През 1096, 1147 и 1189-1190 година през Пловдив минават хиляди кръстоносци от Франция, Фландрия, Германия… По време на Третия кръстоносен поход огромният български град е високомерен от немския император Фридрих І Барбароса, който прекарва тук зимата. Западните създатели разказват Филипопол като укрепен град с многочислено население, в който има обилие от земеделска и занаятчийска продукция. Възстановеното през 1185 година българско царство отпред с Петър и Асен прави опити да освободи Северна Тракия, само че Византия хвърля доста сили да задържи града. Най- “оригиналното “ решение е назначението на Иванко, убицът на Асен, за шеф на Пловдив през 1196 година Отначало той интензивно води война с търновските царе, след това в съюз с Калоян подвига протест срещу империята. Принуден да напусне Пловдив, Иванко овладява Родопите, само че е хванат с машинация от ромеите. Когато през 1204 година рицарите от Четвъртия кръстоносен поход завладяват Константинопол и основават Латинската империя, Филипопол е даден на херцог Рение дьо Три. Западният нахалник е пропъден от българите, подкрепяни от Калоян. Същевременно българският цар, извикан от павликяни и православни, грубо санкционира византийската „ партия “ в града. През 1208 година край Пловдив латинците нанасят проваляне на цар Борил, само че при Иван Асен ІІ градът още веднъж е в рамките на България. Въпреки че и по-късно на няколко пъти попада във византийски ръце, Пловдив резервира своя български образ. През 1344 година при цар Иван Александър за финален път е включен в рамките на средновековната българска страна. През 1370 година е високомерен от османските турци, които го трансформират в един от центровете на своята власт на Балканите. Постепенно „ Филибе “, както го назовават завоевателите, придобива ориенталски образ. През него на път за турската столица минават редица дипломатически задачи от Западна Европа. Чуждите наблюдаващи обръщат внимание на античното великолепие на града, на плодородните земи към него, само че и на страданията на българите в изискванията на азиатската деспотия. Това е маркирано и от популярния френски стихотворец и посланик Ламартин, който минава през Пловдив през 1833 година
В епохата на Възраждането комерсиалното и предприемаческо съсловие последователно се отърсва от гръцкото въздействие, разсънват се българският дух и воля за свободен живот. Пловдив играе значима роля в битката за църковна самостоятелност. На 11 май 1851 година по самодейност на Найден Геров стартира отбелязването на деня на Кирил и Методий като всемирски празник на българската книжовност, култура и просвета, който през 1858 година прераства в общонационален. С града са свързани редица създатели от възрожденската ера. Сред тях са издателите Христо Г. Данов и Драган Манчов, чиито книги разнасят знанието в Мизия, Тракия и Македония. Апостолът на националната гражданска война Васил Левски, родом от близкото Карлово, е мощно обвързван с Пловдив. При подготовката на Априлското въстание (1876 г.) огромният град е определен за средище на Четвърти революционен окръг, чийто действителен център става Панагюрище.
Пловдив е освободен на 4/16 януари 1878 година След Сан-Стефанския кротичък контракт (3 март 1878 г.) най-големият тогава български град е фактическа столица на България. В него резидира Временното съветско ръководство, което следва да бъде заместено от новата българска власт. Берлинският конгрес брутално раздира целостта на българското Отечество, а Пловдив остава като столица на Източна Румелия. Още със своето „ раждане “ самостоятелната провинция се трансформира във второ българско княжество. Българите преобладават уверено в локалния парламент и държавните органи. Главни шефове поредно са българите Алеко Богориди и Гаврил Кръстевич. В Пловдив по това време обитават Иван Вазов, Захарий Стоянов, Петко Р. Славейков, Константин Величков, Иван Мърквичка и други водещи представители на българската креативна интелигенция.
Младият политически хайлайф израства като водеща мощ при съединението на Източна Румелия с Княжество България. През 1885 година е основан скришен революционен комитет отпред със Захарий Стоянов. На 6 септември 1885 година, подкрепени от локалните военни елементи и обществото, пловдивчани афишират Съединението – едно от най-ярките събития в модерната ни история. Правителството на Стефан Стамболов през 1892 година прави Пловдив хазаин на първото съвременно българско ревю с задгранично присъединяване – днешният Пловдивски панаир. Градът се развива като промишлен и търговски център, като притегля задгранични вложения от Германия, Франция, Белгия… За злощастие, войните за национално обединяване през 1912-1918 година приключват трагично. Прогонени от своите родни места, в Пловдив се заселват хиляди бежанци от Македония. През 1943 година гражданското общество има решителен принос за спасяването на българските евреи от хитлеристките лагери на гибелта. Едно от най-ярките лица на тези събития е пловдивският митрополит Кирил, по-късно първият глава на възобновената Българска патриаршия.
След Втората международна война Пловдив продължава развиването си като промишлен, търговски, академични и културен център. Независимо от политиката на тоталитарния режим, пловдивчани резервират своята обичайната деятелност и родолюбив дух, а пловдивските създатели имат незабравим принос за българската просвета. Художниците Цанко Лавренов, Златю Бояджиев, Димитър Киров, оперния артист Борис Христов, пианиста Милчо Левиев, джаз-формацията „ Бели, зелени, червени “ на Веселин Николов, разнообразни създатели от идващите генерации издигат престижа на България. Архитектурният резерват Стария Пловдив с неговите превъзходни възрожденски къщи възкресява предишното и вдъхва ново очарование… Като помним и осмисляме забележителното завещание на хилядолетния български град, дано му пожелаем триумф в виновната задача на европейска столица на културата през Новата 2019-та година!
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ