Защо така мразим дебелите?
Чета вести и една ми прави неприятно усещане: Руиз е просто лоена топка, която обича джънк.
Всъщност, в първия миг, естествено, неприятното усещане е на лингвистично равнище.
Аз не обичам думи като „ джънк ”. Защото в тях има едно такова просмукано с лъст фамилиарничене с модерното. С евтино-модното. Заради такива, дето изпълниха езика си с фешън думи, аз преднамерено пълня моя с благи архаизми като „ търнокоп ” или „ питая ”. За тези пък, за които „ питая ” е просто сбърканата дума „ клатя ”, аз нямам какво да кажа. Но по този начин де – джънк идва от джънк фууд, което ще рече боклукчива храна, което е наименованието на храната, предлагана в евтини магазини и във веригите за бързо хранене. Тези, които употребяват съкратения вид на израза - „ джънк ”, очевидно към този момент са се вживели в ролята си на американци от сапунен сериал. И някак превъзбудено си показват, че ще вечерят в Лас Вегас, а не във Вакарел. Едно време, припомням си, лесните имитатори и празноглави нагаждачи нагаждаха езика си пък към съветския. И викаха „ всьо таки ” вместо „ въпреки всичко ”.
А Руиз е Анди Руиз и е кандидат за международната купа, който ще се бие на 1-ви юни против международния първенец Джошуа.
На второ равнище новината не ми хареса, тъй като някак – колкото и да съм язвителен и подигравателен от време на време – не одобрявам някой да бъде обществено и злобно обсъждан на основа на физическите му качества. Не обсъждан, а в действителност – напряко обиждан.
Но кое е засегнатост, ще кажете.
Много сложен въпрос, в действителност.
Ако си пълен и доста прочут – това да те нарекат „ лоена топка ” засегнатост ли е? Та белким нямаш тлъстина? Нима не си объл?
Нима да се разисква външния тип и минусите на един прочут човек е неприемливо?
Та нали точно по тази причина е прочут и точно по тази причина е обществена персона – с цел да бъде поставян, доста повече от всички други, под лупа; и да бъде подложен на критика, обсъждан и оценен?! За да служи и като коректив и като отдушник за обществото!
Апропо: Анди Руиз е спечелил 32 победи и има единствено една загуба. 21 от успехите му са с нокаут.
Разгледах фотосите му – в действителност изглеждаше зле. На някои от тях е толкоз отекъл, че наподобява на тия нещастни същества, които живеят изцяло изолирани поради свръхтеглото си, затворени в домовете си и придвижващи се едва-едва сред хладилника и тв приемника. Но при деликатно вглеждане забелязах, че има забележителни мускули на ръцете.
Така и пишеше в един от журналистическите материали: Той има просто бързи ръце. Но не е нищо повече от лоена топка.
По-нататък в купищата мнения се обсъждаше, че той не е никаква звезда и че е надалеч от всевъзможни показа за огромен боксьор. Стана ми мъчително за горкия дебелан. После се сетих за Делян Пеевски. И се замислих – а за него мъчително става ли ми?
Замислих се: по дяволите, за какво имаме такова напряко злобно отношение към дебелите хора? Този Руиз очевидно се е справял доста добре – с цел да има толкоз победи. Но писанията за него бяха пропити най-много с пренебрежение, а в най-хубавия случай – със благосклонност и страдание. И се запитах: какво предизвикват дебелите на Другите, с цел да бъдат толкоз ненавиждани?
Мразят ги, споделих си, евентуално тъй като са грозни. Така е естествено да си намерения човек.
Но освен това: Защото са нездравословни за...
...и тук идва идиотското основание на американските президенти, които пращат бомбардировачите да заличат следващия град в страната на някой деспот: ще бомбардираме тая страна, тъй като диктаторът ѝ е зложелател на народа си. Той е нездравословен за своя народ!
Е, да, но нали ще избием народа, а не диктатора – се сеща да попита някой, само че е късно.
Така и ние - мразейки неналичието на самоконтрол у делебия, ние не наказваме нея, а наказваме самия него, нежната му човешка душа. Така си споделих и започнах да изпитвам лека, човешка благосклонност към Руиз.
А да не би това пък да е рекламен трик от щаба на Руиз? Защото, споделих си, когато обиждаш по този начин злобно някого поради физическите му недостатъци, единственото, което ще постигнеш, е да предизвикаш у всеки сензитивен и мислещ човек единствено благосклонност и съчувствие към нападнатия.
Но съвсем незабавно си дадох сметка, че толкоз умни хора в публицистиката и в спорта няма. Пък и измежду тълпите. И си дадох сметка, че в случай че обособените хора могат да бъдат (и постоянно Са!) положителни, умни, морални и състрадателни, то Тълпата (като отвъд-човешки феномен) в никакъв случай не е. И тя е способна по един невъобразимо гнусен и елементарен метод да бъде обезчовечена и насъскана да ненавижда лудо.
Замислих се: дали в действителност в тия хапливи и злобни нападки няма и нещо надълбоко позитивно? Ако насърчаваме хора с външен тип, който е резултат от нездравословни привички и изчезнал самоконтрол, ние ще отворим пред младите вратите към развалата. Но в случай че обществено порицаваме и подиграваме всеки, който има пороци и произлизащия от тях тип, ние ще предпазваме младежите. Дали?
Тая завист към по-слабите (тоест в тази ситуация – дебелите) е защитна (размишлявам си аз). Тя е еволюционна, дарвинистка; тя е злобата на здравото животно към недотам здравото. Всяко неадаптирано създание, всяко неприспособено до съвършенство... не че ще почине... То може и да не почине, да остане живо! Но следователно здравото Трябва да го убие! Така повелява законът. В природата – със зъби. А измежду хората – с насмешки в инстаграм и уеб страниците. Хърбърт Спенсър (да си напомним неговото „ оцеляване на най-приспособения “) би ръкопляскал на всяко такова държание: по-силният би трябвало да се грижи за хигиената и да отстранява всеки по-слаб. Защото слабият (в случая – дебелият) може да се развъди и да навреди на типа...
И по този начин нататък – в стила на най-грозния евгеничен дарвинизъм.
Но нали не сме към този момент животни? Това да се презира всеки, който не наподобява еволюционно идеален не е ли някакъв атавизъм? Естествено, че е атавизъм. Но имаме ли имунитет против атавизмите?
Нека помислим върху това: в случай че подигравките бяха отправени против някое нещастно, дебело момиче – отличничка в клас и лишена от обич гледачка на сериали с пакет пуканки в ръката – този, който ги сипеше, щеше да бъде подложен на разрушителен огън. Все отново обществото ни официално пази най-слабите. Или – да речем – законно беззащитните. Тези, които абсолютно одобряваме за нещастни, безпомощни и сложени в неравностойно състояние.
Но защото подигравките и обидите са ориентирани против един процъфтяващ боксьор – те наподобяват дори напълно уместни. Който толкоз си вири носа и по този начин изпъква – няма право да яде хамбурери и да бъде пълен! А в случай че го прави въпреки всичко – ние имаме право да го убием със озлобен подбив!
По същия метод ние сме изключително деликатни и по конформистки метод лицемерно, служебно състрадателни към всички, които са „ обозначени за състрадаване ” – заболели от рак, заболели от автоимунни болести, родени с недостатък, само че не изпитваме никакво съчувствие (защото не се изисква) към заболели от алкохолизъм, от фикс идея, постоянно – и от шизофрения, към заболели от хазартна взаимозависимост и към множеството самоубийци. А и към дебелите, в случай че не се вписват в идеалната формула „ пълен, обезверен, уединен, неуспешен ”. Но дали този съумял, окичен със популярност и награди млад мъж, Руиз, не е също толкоз трагичен и изстрадал? Също колкото обезвереното момиче, което не излиза от месеци от къщи?
Това няма по какъв начин да знаем. Защото състраданието ни стига до такава степен, докъдето са ни дресирали до стига. А това - да оставяш да бъдеш питомен е атавизъм.
Всъщност, в първия миг, естествено, неприятното усещане е на лингвистично равнище.
Аз не обичам думи като „ джънк ”. Защото в тях има едно такова просмукано с лъст фамилиарничене с модерното. С евтино-модното. Заради такива, дето изпълниха езика си с фешън думи, аз преднамерено пълня моя с благи архаизми като „ търнокоп ” или „ питая ”. За тези пък, за които „ питая ” е просто сбърканата дума „ клатя ”, аз нямам какво да кажа. Но по този начин де – джънк идва от джънк фууд, което ще рече боклукчива храна, което е наименованието на храната, предлагана в евтини магазини и във веригите за бързо хранене. Тези, които употребяват съкратения вид на израза - „ джънк ”, очевидно към този момент са се вживели в ролята си на американци от сапунен сериал. И някак превъзбудено си показват, че ще вечерят в Лас Вегас, а не във Вакарел. Едно време, припомням си, лесните имитатори и празноглави нагаждачи нагаждаха езика си пък към съветския. И викаха „ всьо таки ” вместо „ въпреки всичко ”.
А Руиз е Анди Руиз и е кандидат за международната купа, който ще се бие на 1-ви юни против международния първенец Джошуа.
На второ равнище новината не ми хареса, тъй като някак – колкото и да съм язвителен и подигравателен от време на време – не одобрявам някой да бъде обществено и злобно обсъждан на основа на физическите му качества. Не обсъждан, а в действителност – напряко обиждан.
Но кое е засегнатост, ще кажете.
Много сложен въпрос, в действителност.
Ако си пълен и доста прочут – това да те нарекат „ лоена топка ” засегнатост ли е? Та белким нямаш тлъстина? Нима не си объл?
Нима да се разисква външния тип и минусите на един прочут човек е неприемливо?
Та нали точно по тази причина е прочут и точно по тази причина е обществена персона – с цел да бъде поставян, доста повече от всички други, под лупа; и да бъде подложен на критика, обсъждан и оценен?! За да служи и като коректив и като отдушник за обществото!
Апропо: Анди Руиз е спечелил 32 победи и има единствено една загуба. 21 от успехите му са с нокаут.
Разгледах фотосите му – в действителност изглеждаше зле. На някои от тях е толкоз отекъл, че наподобява на тия нещастни същества, които живеят изцяло изолирани поради свръхтеглото си, затворени в домовете си и придвижващи се едва-едва сред хладилника и тв приемника. Но при деликатно вглеждане забелязах, че има забележителни мускули на ръцете.
Така и пишеше в един от журналистическите материали: Той има просто бързи ръце. Но не е нищо повече от лоена топка.
По-нататък в купищата мнения се обсъждаше, че той не е никаква звезда и че е надалеч от всевъзможни показа за огромен боксьор. Стана ми мъчително за горкия дебелан. После се сетих за Делян Пеевски. И се замислих – а за него мъчително става ли ми?
Замислих се: по дяволите, за какво имаме такова напряко злобно отношение към дебелите хора? Този Руиз очевидно се е справял доста добре – с цел да има толкоз победи. Но писанията за него бяха пропити най-много с пренебрежение, а в най-хубавия случай – със благосклонност и страдание. И се запитах: какво предизвикват дебелите на Другите, с цел да бъдат толкоз ненавиждани?
Мразят ги, споделих си, евентуално тъй като са грозни. Така е естествено да си намерения човек.
Но освен това: Защото са нездравословни за...
...и тук идва идиотското основание на американските президенти, които пращат бомбардировачите да заличат следващия град в страната на някой деспот: ще бомбардираме тая страна, тъй като диктаторът ѝ е зложелател на народа си. Той е нездравословен за своя народ!
Е, да, но нали ще избием народа, а не диктатора – се сеща да попита някой, само че е късно.
Така и ние - мразейки неналичието на самоконтрол у делебия, ние не наказваме нея, а наказваме самия него, нежната му човешка душа. Така си споделих и започнах да изпитвам лека, човешка благосклонност към Руиз.
А да не би това пък да е рекламен трик от щаба на Руиз? Защото, споделих си, когато обиждаш по този начин злобно някого поради физическите му недостатъци, единственото, което ще постигнеш, е да предизвикаш у всеки сензитивен и мислещ човек единствено благосклонност и съчувствие към нападнатия.
Но съвсем незабавно си дадох сметка, че толкоз умни хора в публицистиката и в спорта няма. Пък и измежду тълпите. И си дадох сметка, че в случай че обособените хора могат да бъдат (и постоянно Са!) положителни, умни, морални и състрадателни, то Тълпата (като отвъд-човешки феномен) в никакъв случай не е. И тя е способна по един невъобразимо гнусен и елементарен метод да бъде обезчовечена и насъскана да ненавижда лудо.
Замислих се: дали в действителност в тия хапливи и злобни нападки няма и нещо надълбоко позитивно? Ако насърчаваме хора с външен тип, който е резултат от нездравословни привички и изчезнал самоконтрол, ние ще отворим пред младите вратите към развалата. Но в случай че обществено порицаваме и подиграваме всеки, който има пороци и произлизащия от тях тип, ние ще предпазваме младежите. Дали?
Тая завист към по-слабите (тоест в тази ситуация – дебелите) е защитна (размишлявам си аз). Тя е еволюционна, дарвинистка; тя е злобата на здравото животно към недотам здравото. Всяко неадаптирано създание, всяко неприспособено до съвършенство... не че ще почине... То може и да не почине, да остане живо! Но следователно здравото Трябва да го убие! Така повелява законът. В природата – със зъби. А измежду хората – с насмешки в инстаграм и уеб страниците. Хърбърт Спенсър (да си напомним неговото „ оцеляване на най-приспособения “) би ръкопляскал на всяко такова държание: по-силният би трябвало да се грижи за хигиената и да отстранява всеки по-слаб. Защото слабият (в случая – дебелият) може да се развъди и да навреди на типа...
И по този начин нататък – в стила на най-грозния евгеничен дарвинизъм.
Но нали не сме към този момент животни? Това да се презира всеки, който не наподобява еволюционно идеален не е ли някакъв атавизъм? Естествено, че е атавизъм. Но имаме ли имунитет против атавизмите?
Нека помислим върху това: в случай че подигравките бяха отправени против някое нещастно, дебело момиче – отличничка в клас и лишена от обич гледачка на сериали с пакет пуканки в ръката – този, който ги сипеше, щеше да бъде подложен на разрушителен огън. Все отново обществото ни официално пази най-слабите. Или – да речем – законно беззащитните. Тези, които абсолютно одобряваме за нещастни, безпомощни и сложени в неравностойно състояние.
Но защото подигравките и обидите са ориентирани против един процъфтяващ боксьор – те наподобяват дори напълно уместни. Който толкоз си вири носа и по този начин изпъква – няма право да яде хамбурери и да бъде пълен! А в случай че го прави въпреки всичко – ние имаме право да го убием със озлобен подбив!
По същия метод ние сме изключително деликатни и по конформистки метод лицемерно, служебно състрадателни към всички, които са „ обозначени за състрадаване ” – заболели от рак, заболели от автоимунни болести, родени с недостатък, само че не изпитваме никакво съчувствие (защото не се изисква) към заболели от алкохолизъм, от фикс идея, постоянно – и от шизофрения, към заболели от хазартна взаимозависимост и към множеството самоубийци. А и към дебелите, в случай че не се вписват в идеалната формула „ пълен, обезверен, уединен, неуспешен ”. Но дали този съумял, окичен със популярност и награди млад мъж, Руиз, не е също толкоз трагичен и изстрадал? Също колкото обезвереното момиче, което не излиза от месеци от къщи?
Това няма по какъв начин да знаем. Защото състраданието ни стига до такава степен, докъдето са ни дресирали до стига. А това - да оставяш да бъдеш питомен е атавизъм.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ