Тони Филипов, д-р: Всеки, който не е напуснал кочината, е подозрителен
Чета из Facebook войнствени апели към публицистите от Нова, а и към сътрудниците им от другите медии, да се вдигнат на митинги в отбрана на уволнените журналистки Миролюба Бенатова и Генка Шекерова. Основният възторг на апелите е, че над тях е упражнена последна форма на цензура. Всъщност, последно предизвестие. Крайната към този момент се ползва единствено в Русия и някои други „ развити “ страни – физически гнет (Иван Голунов), а за по-нахалните и „ девять граммов в сердце… “ (Според някои статистики, откогато Путин е президент ( 2000 г.) в Русия са убити 34 публицисти и за още четирима има подозрения. В същото време в Китай са убити двама, в Съединени американски щати трима.)
Още в самото начало желая да отбележа, че думите ми са единствено по принцип и нямат отношение към двете журналистки, които даже не познавам персонално. Знам че по критериите на формалната (официозната?) публицистика те са посочени като топрепортерки и изявени проверяващи журналистки. Но доколкото малкия екран не е главният ми канал да се осведомявам, не мога да се считам даже и незадълбочен ценител на творчеството им.
Та за цензурата. Няколко пъти съм писал по въпроса за отношението сред конституционната независимост на журналиста и законодателната основа на правата на собствеността над съответната медия. Тези неща са разказани в главния закон и са тълкувани категорично от Конституционния съд. Но става известно, че, дали умишлено или подсъзнателно, тези истини мъчно си пробиват път до главите на публицистите, а и до главите на някои надалеч по-образовани хора. Затова се постанова още веднъж и още веднъж да ги повтаряме. Според някои експерти по агитация, най-малко седем пъти.
Първо за юридическата страна на казуса.
Правото на независимост на словото значи, че човек има право да показва своите хрумвания без заплаха от репресии от страна на държавната власт. Но никога не значи, че другите би трябвало да му обезпечат медия, посредством която да прокламира концепциите си. Никое право не включва материалната си реализация, а единствено опцията. Както споделяше един от бащите на американската конституция, хората имат право да преследват щастието, само че самото улавяне на щастието си е персонална работа на индивида. „ Цензура ” е термин, който може да се употребява единствено за държавната власт. Нито едно частно деяние не е цензура… Правото на независимост на словото на обособения субект включва и правото той да не е склонен, да не слуша и да не финансира своите съперници. Противното значи, че даден издател би трябвало да разгласява възгледи, които счита за неправилни, нездравословни, рискови, възгледи, които нанасят обществено оскърбление на неговите лични възгледи. Защото тогава правото на благосъстоятелност просто отива по дяволите. Представяте ли си Киро Гела, пардон, Домусчиев, да брои стотици милиони с цел да закупи Нова и да кани в студиата си юнаците от «Боец», «Биволъ», създателите от Прас-Прас и така нататък Не се напъвайте, няма по какъв начин да си го визиите. Откъде е взел парите за покупката е обособен въпрос. Всъщност, може и да не е обособен, в случай че се загледаме по какъв начин медията брани ползите на Баце и прокарва огледална политика с медиите на дебелото момче. Домусчиев си е купил тази телевизия, с цел да си прави избрана своя и на приятелите (ортаците?) си работа, по този начин както Пеефски си прави работата (мръсната) с медиите които има. И си залагам главата, че Радан Кънев и Христо Иванов в никакъв случай не са канени в тези медии.
Когато става дума за къща, кола, жена българинът е наясно с връзките мое-чуждо. (Моля феминистките да ми простят, в случай че могат!) Но колчем стане дума за медии, правилото „ имаш крава, пиеш мляко “, някак си не важи. Забравя се, че има държавно финансирани медии, от които би трябвало да се чака да слагат и вземат решение значимите публични въпроси. А частните медии са комерсиални и основно ЧАСТНИ, с всичките естествени последствия, произлизащи от собствеността.
Освен юридическа, казусът има и фактическа страна , която е радикално друга.
Ситуацията, при която са сложени медиите у нас (не дребна виновност за това имат и самите те!) не разрешава оцеляването им с чисто пазарни средства – продажби и реклама. Продажбите са се устремили, а при някои издания към този момент са минали, санитарния най-малко, бизнесът цъфти и популяризира, та рекламира… Погледнете да вземем за пример „ Стандарт “, който от дълго време е починал, само че погребението непрестанно се отсрочва и то не без помощта на страната и Шиши. Почти всички медии са принудени да търсят пряк „ бизнес “ с страната, олицетворена от държавното управление, да търгуват с него. Веднъж Вежди в изблик на постпиянски възторг го сподели доста тъкмо: „ Ние оставихме всички мангизи да минават през банката на тоя лайнар, на Доган… поради един медиен комфорт и в този момент разбрахме, че това са едни гадове, които ни изпързаляха… По мое време господин Борисов направи огромна неточност. На него му трябваше медиен комфорт. Това са на Доган вестници. Ако смятате, че този фес не ви ръководи, селски от Дръндар – то това ви е нацията на 1300 година, да ви е.а циганската нация – това го напишете, но няма да посмеете… “ Отделен въпрос е, че нация, която е позволила този тъпанар да ѝ бъде министър на културата, си заслужава е…..
Властта дава печеливши покупко-продажби против медийна поддръжка. И естествено властта влиза в ролята на цензор. Не като принуждаваща власт, както беше при тоталитаризма, а като обезщетителна – насочва държавни поръчки, общински и държавни реклами и търгове, частни реклами на политически обвързани предприемачи (пресен образец – едноличното систематизиране на общинските средства за реклама в Стара Загора от кмета Живко Тодоров). Зад моркова постоянно прозира и тоягата – властта може да насочи тези средства и към друга медия. И това е равностойно на възбраната при директната цензура. Изгонена от централния парламентарен вход, цензурата влиза през задната врата. Икономиката на медиите, изключително на печатните, се връзва доста мъчно в изискванията на недоразвит (и влияещ се от властта) рекламен пазар. Размяната „ въздействие против държавна поддръжка ” съвсем няма опция, в случай че не се счита финансирането от западни фондации, което, с помощта на систематичните старания на почтени частници като Петьо Блъсков и неопетнени политици като Волен Сидеров, беше приравнено надали не до национално изменничество!
И по този начин страната (олицетворена от една партийна власт) влиза в медиите въоръжена с най-силната насила и опасност, позната на капиталистическото общество – парите. Но това надали трансформира същностно характера на цензурата.
И по този начин медиите у нас са частни и все пак можем, въпреки и условно, да използван понятието цензура по отношение на тяхното съществуване. А в случай че инцидентно някоя медия не е детайл от по-голям корпоративен интерес, който се договаря с властта, (което на процедура е мъчно въобразимо), тогава задейства капиталистическият инстикт на основния редактор. Големите пари в медиите идват не през рекламата, а през публицистичната политика. Ако инцидентно пък основният редактор по някаква причина не се възползва (което е още по-трудно въобразимо), то размяната с страната се прави от неговите заместници, от редакторите и репортерите. Най-често тази активност е плод на груповите старания на всички. Правят адвърториъл (Advertorial), както се опита терминологично да ни замотае основният часовик Зюмбюлев.
И по този начин притежатели, редактори, елементарни публицисти – всички заедно вкарват вълка в кошарата. И след това първи стартират да викат. Но тъй като всичко това не се случва в далечната гора и не се случва за първи път, „ лъжливото овчарче “ все по-малко хваща дикиш.
Така се въртим медии и публицисти в един обаян кръг и избавление не дебне от на никое място. Понякога си мисля, че може би едно решение на този жанр проблеми биха били мощните профсъюзи. Но с помощта на „ народополезната “ активност на „ Подкрепа “ и КНСБ през днешния ден профсъюзите са в последната фаза на затихването. Викат ги единствено с цел да легитимират избрани дейности на властта, храстчета за съзвучие на пейзажа. За Съюз на българските журналисти пък въобще няма да загатвам, тъй като съм пробвал и всичко което ми пристигна на разум беше издържано в най-хубавите обичаи на ненормативната лексика (пазарджишка).
Понеже в последна сметка ставаше дума за уволнени сътрудници, та ми се искаше да завърша с приказката, че на непознат гроб не се плаче, най-малко не и преди да схванеш накъде е извърнат мъртвеца. Щото можеш да му ревеш… Така, де.
Но на човек с искания като нас отива различен, по-интелигентен край. Чоран споделяше: „ Всеки човек, който не умира от апетит, е недоверчив. “ Зя умиращи от апетит в частните малките екрани и в медиите на дебелото момче не се е чуло. Напротив, добре си живеят. И даже и да имат морални терзания, ловко ги потискат. Така че всеки, който не е напуснал отвратен кочината, е недоверчив.
Още в самото начало желая да отбележа, че думите ми са единствено по принцип и нямат отношение към двете журналистки, които даже не познавам персонално. Знам че по критериите на формалната (официозната?) публицистика те са посочени като топрепортерки и изявени проверяващи журналистки. Но доколкото малкия екран не е главният ми канал да се осведомявам, не мога да се считам даже и незадълбочен ценител на творчеството им.
Та за цензурата. Няколко пъти съм писал по въпроса за отношението сред конституционната независимост на журналиста и законодателната основа на правата на собствеността над съответната медия. Тези неща са разказани в главния закон и са тълкувани категорично от Конституционния съд. Но става известно, че, дали умишлено или подсъзнателно, тези истини мъчно си пробиват път до главите на публицистите, а и до главите на някои надалеч по-образовани хора. Затова се постанова още веднъж и още веднъж да ги повтаряме. Според някои експерти по агитация, най-малко седем пъти.
Първо за юридическата страна на казуса.
Правото на независимост на словото значи, че човек има право да показва своите хрумвания без заплаха от репресии от страна на държавната власт. Но никога не значи, че другите би трябвало да му обезпечат медия, посредством която да прокламира концепциите си. Никое право не включва материалната си реализация, а единствено опцията. Както споделяше един от бащите на американската конституция, хората имат право да преследват щастието, само че самото улавяне на щастието си е персонална работа на индивида. „ Цензура ” е термин, който може да се употребява единствено за държавната власт. Нито едно частно деяние не е цензура… Правото на независимост на словото на обособения субект включва и правото той да не е склонен, да не слуша и да не финансира своите съперници. Противното значи, че даден издател би трябвало да разгласява възгледи, които счита за неправилни, нездравословни, рискови, възгледи, които нанасят обществено оскърбление на неговите лични възгледи. Защото тогава правото на благосъстоятелност просто отива по дяволите. Представяте ли си Киро Гела, пардон, Домусчиев, да брои стотици милиони с цел да закупи Нова и да кани в студиата си юнаците от «Боец», «Биволъ», създателите от Прас-Прас и така нататък Не се напъвайте, няма по какъв начин да си го визиите. Откъде е взел парите за покупката е обособен въпрос. Всъщност, може и да не е обособен, в случай че се загледаме по какъв начин медията брани ползите на Баце и прокарва огледална политика с медиите на дебелото момче. Домусчиев си е купил тази телевизия, с цел да си прави избрана своя и на приятелите (ортаците?) си работа, по този начин както Пеефски си прави работата (мръсната) с медиите които има. И си залагам главата, че Радан Кънев и Христо Иванов в никакъв случай не са канени в тези медии.
Когато става дума за къща, кола, жена българинът е наясно с връзките мое-чуждо. (Моля феминистките да ми простят, в случай че могат!) Но колчем стане дума за медии, правилото „ имаш крава, пиеш мляко “, някак си не важи. Забравя се, че има държавно финансирани медии, от които би трябвало да се чака да слагат и вземат решение значимите публични въпроси. А частните медии са комерсиални и основно ЧАСТНИ, с всичките естествени последствия, произлизащи от собствеността.
Освен юридическа, казусът има и фактическа страна , която е радикално друга.
Ситуацията, при която са сложени медиите у нас (не дребна виновност за това имат и самите те!) не разрешава оцеляването им с чисто пазарни средства – продажби и реклама. Продажбите са се устремили, а при някои издания към този момент са минали, санитарния най-малко, бизнесът цъфти и популяризира, та рекламира… Погледнете да вземем за пример „ Стандарт “, който от дълго време е починал, само че погребението непрестанно се отсрочва и то не без помощта на страната и Шиши. Почти всички медии са принудени да търсят пряк „ бизнес “ с страната, олицетворена от държавното управление, да търгуват с него. Веднъж Вежди в изблик на постпиянски възторг го сподели доста тъкмо: „ Ние оставихме всички мангизи да минават през банката на тоя лайнар, на Доган… поради един медиен комфорт и в този момент разбрахме, че това са едни гадове, които ни изпързаляха… По мое време господин Борисов направи огромна неточност. На него му трябваше медиен комфорт. Това са на Доган вестници. Ако смятате, че този фес не ви ръководи, селски от Дръндар – то това ви е нацията на 1300 година, да ви е.а циганската нация – това го напишете, но няма да посмеете… “ Отделен въпрос е, че нация, която е позволила този тъпанар да ѝ бъде министър на културата, си заслужава е…..
Властта дава печеливши покупко-продажби против медийна поддръжка. И естествено властта влиза в ролята на цензор. Не като принуждаваща власт, както беше при тоталитаризма, а като обезщетителна – насочва държавни поръчки, общински и държавни реклами и търгове, частни реклами на политически обвързани предприемачи (пресен образец – едноличното систематизиране на общинските средства за реклама в Стара Загора от кмета Живко Тодоров). Зад моркова постоянно прозира и тоягата – властта може да насочи тези средства и към друга медия. И това е равностойно на възбраната при директната цензура. Изгонена от централния парламентарен вход, цензурата влиза през задната врата. Икономиката на медиите, изключително на печатните, се връзва доста мъчно в изискванията на недоразвит (и влияещ се от властта) рекламен пазар. Размяната „ въздействие против държавна поддръжка ” съвсем няма опция, в случай че не се счита финансирането от западни фондации, което, с помощта на систематичните старания на почтени частници като Петьо Блъсков и неопетнени политици като Волен Сидеров, беше приравнено надали не до национално изменничество!
И по този начин страната (олицетворена от една партийна власт) влиза в медиите въоръжена с най-силната насила и опасност, позната на капиталистическото общество – парите. Но това надали трансформира същностно характера на цензурата.
И по този начин медиите у нас са частни и все пак можем, въпреки и условно, да използван понятието цензура по отношение на тяхното съществуване. А в случай че инцидентно някоя медия не е детайл от по-голям корпоративен интерес, който се договаря с властта, (което на процедура е мъчно въобразимо), тогава задейства капиталистическият инстикт на основния редактор. Големите пари в медиите идват не през рекламата, а през публицистичната политика. Ако инцидентно пък основният редактор по някаква причина не се възползва (което е още по-трудно въобразимо), то размяната с страната се прави от неговите заместници, от редакторите и репортерите. Най-често тази активност е плод на груповите старания на всички. Правят адвърториъл (Advertorial), както се опита терминологично да ни замотае основният часовик Зюмбюлев.
И по този начин притежатели, редактори, елементарни публицисти – всички заедно вкарват вълка в кошарата. И след това първи стартират да викат. Но тъй като всичко това не се случва в далечната гора и не се случва за първи път, „ лъжливото овчарче “ все по-малко хваща дикиш.
Така се въртим медии и публицисти в един обаян кръг и избавление не дебне от на никое място. Понякога си мисля, че може би едно решение на този жанр проблеми биха били мощните профсъюзи. Но с помощта на „ народополезната “ активност на „ Подкрепа “ и КНСБ през днешния ден профсъюзите са в последната фаза на затихването. Викат ги единствено с цел да легитимират избрани дейности на властта, храстчета за съзвучие на пейзажа. За Съюз на българските журналисти пък въобще няма да загатвам, тъй като съм пробвал и всичко което ми пристигна на разум беше издържано в най-хубавите обичаи на ненормативната лексика (пазарджишка).
Понеже в последна сметка ставаше дума за уволнени сътрудници, та ми се искаше да завърша с приказката, че на непознат гроб не се плаче, най-малко не и преди да схванеш накъде е извърнат мъртвеца. Щото можеш да му ревеш… Така, де.
Но на човек с искания като нас отива различен, по-интелигентен край. Чоран споделяше: „ Всеки човек, който не умира от апетит, е недоверчив. “ Зя умиращи от апетит в частните малките екрани и в медиите на дебелото момче не се е чуло. Напротив, добре си живеят. И даже и да имат морални терзания, ловко ги потискат. Така че всеки, който не е напуснал отвратен кочината, е недоверчив.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ