Част от детските стихотворения и приказки, без които не можем,

Част от детските стихотворения и приказки, без които не можем, са тези на великия Ален Разцветников. Той е от този вид създатели, които наложително би трябвало да четем понякога и като огромни. Не за друго, а с цел да си спомним по какъв начин сме разбирали живота тогава и по какъв начин го разбираме в този момент. Защото нищо не е по-важно от това по какъв начин си възприел света в детството, с цел да знаеш по какъв начин да го разбираш като възрастен. 

В далечната 1924 година при редактора на списание „ Детска наслада ” Ран Босилек, идва млад и строен мъж, който носи няколко свои детски стихотворения. Те са подписани с красивия псевдоним Разцветников. Щом ги прочита именитият публицист схваща, че на небосклона на българската детска литература е изгряла нова звезда. Това е Асен Разцветников. Оттогава съвсем във всеки брой на списанието се появяват къси, само че завладяващи със своята богата изразност, благозвучност, шеговитост и необикновено възприятие за комизъм произведения от Асен Разцветников. Само за няколко години той става любим на хиляди български деца.

 Асен Разцветников, псевдоним на Асен Петков Коларов, е роден на 2 ноември 1897 година в село Драганово, Великотърновско. Баща му е преподавател. Майка му – приета в селото певица – умира, когато момчето е едвам на четири години. Втората му майка го обиква и отглежда като роден наследник. Тя му вдъхва обич към националните песни и приказки. Докато пасе бащините волове, той чете следващата брошура или пък рее взор в далечните върхове на Стара планина, а игривите звуци на глинената му окарина огласят простора.

 Веднъж, когато играят на брега на река Янтра, Асен вижда по какъв начин пакостливо момче улучва с прашката си пойна птичка. Синът на учителя прогонва злосторника, погребва птичето и даже му прави „ монумент ”, на който написва: „ Тук, под сухата тревичка, спи убита пойна птичка! А пееше тя за нас с чудния си сладостен глас. ” Така се ражда първото стихотворение на бъдещия огромен стихотворец. Асен Разцветников стартира да разгласява свои хумористични стихотворения за възрастни още като гимназист, само че защото не харесвал рожденото си име, още първите си стихове лирикът подписвал като Хенри Фей, Множко Гладнев, Кент, Пчела… Докато на хоризонта не се появява виновника за псевдонима му. Това е Райна Савова, млада учителка от родното му село, с която той се среща на една вечеринка, където тя му сервира една тава със сладки през 1918 година Двамата си дават обет в никакъв случай да не се свързват в фамилии, само че и в никакъв случай да не прекрачват прага на същинското другарство, защото и двамата са заболели от неизлечимата тогава белодробна туберкулоза. Една заран поетът отишъл блестящ при Райна и ѝ казал: „ Измислих си псевдоним – Светлоструйников! ”, а тя му отвърнала: „ Луд ли си? Я се чуй – струи от мене светлина! Голяма глупост… Разцветников! Това е твоето име! ”.

 Той е един от броящите се на пръсти наши литератори, изкарвали хляба си единствено с творчеството си. „ Никога не съм заемал държавна работа. Живял съм единствено от перото си... ” – изповяда се нежният лирик. Но защото и по негово време пишещите са били под похлупака на „ цигулар къща не храни ”, все някак трябвало е да се изкарва и хляба.Разцветников кръшва от пътечката, само че все в гората на творчеството. Пише текстове за шлагери. Скромно ги показва за преводи и пред притежателите на фабриката за грамофонни плочи, и пред композитори, и пред артисти, и певици...

 Евъргрийните му се пеят и до през днешния ден. „ Аз си имам две съседки ”, „ Недей тъгува за мойта невярност ”, „ Аз желая да те не помни ”, „ Сънувах те до мене ”, „ Дете на моите години ”, „ Чуй таз приказка тъжна ”, „ Тум балалайка ” и още, и още. Колко генерации израснаха с тия химни на любовта... И какъв брой генерации ще ги пеят още...

Бяла, бяла лехица
с черна, черна пшеница,
жънеме я с очите,
мелиме я с главите
и с погача богата
храниме си душата.

Що е то?

Расъл Тодор през пости —
тъничък, дълъг, без кости,
във къщи му краката,
във небето — главата;
спокоен ветрец ли повее,
тихо го люлее,
огъва му снагата,
развява му косата;
вманиачен ли ураган задуха,
оскубва му кожуха,
отвява му главата,
раздира му месата.

Що е то?

Търкуланчо от Раздолци
на тил носи триста колци,
остави го във горица —
дебне като остарял пъдарин,
затумкай му ръченица —
скача като млад сватбарин.

Що е то?

Роглю няма ушенца,
Роглю няма краченца,
а си върви в полята,
а си гази в тревата.
На гърба му товарче —
вито-вито самарче,
пресрещни го, детенце,
побутни му рогченце —
ще си влезе в товарчето,
в товарчето, в самарчето.

Що е то?

Дълга, дълга Бърборанка
няма кости, нито сянка,
пей и тича лазешката
през нивята, през полята.
Щом я слънце дълго грее,
тя стартира да слабее,
тя стартира да се свива
и да става безмълвна.
Но заплиска ли я дъжд,
тя набъбва внезапно,
тя пораства и дебелей,
и лудува, и се смей.

Що е то?

Златна, златна пшеница
в синя, синя чиния,
паницата некупена,
над земята захлупена.
Питаме се: къде я?
А сме всички под нея.

Що е то?

Воденичка
на стеничка,
през деня нощем не стопира,
работа си намира,
чука, трака, отпява —
100 години вървяла,
нито зрънце не смляла.

Що е то?

На стряха плаче
бяло юначе, че ми го към този момент
слънце напече.
Ти знаеш доста — кажи, кое е
това юначе, що сълзи лее?
То иде зиме тук от небето
и си отива пролет в морето.

Що е то?

 

Бели, бели главички
със зелени очички,
с тънки, тънки вратлета
и със черни крачета.
Белчо лежи в полята —
те са скрити в земята.
Щом се Белчо подстори
да си иде в морето,
те излизат на двори
и ни радват сърцето.
Кой ги с любов не среща,
кой се тука не сеща,
че на тия момиченца
ний споделяме к.......!

Пристигна ни златен посетител,
па направи дивен мост.
Прехвърли го над селата,
от край до завършек на земята,
нашари го с чудна четка —
да пъстрее и да светка.

Кажете ми в този момент,
не е ли туй д.....!

Инфо: www.hera.bg