„Грозни, мръсни, зли“ или как българите отвръщат на свободолюбието -
Част 1
2035 година Уважаеми пасажери, минаваме през България. Няма да стопираме, тъй като тази територия към този момент няма особени белези или забележителности. Казват: „ Хората вършат местата “. А това е най-тъжното място в Европа и света по последни изследвания. Хората тук са облечени в тъмни цветове, магазините „ втора ръка “ дават техните печални униформи, а знаете – постоянно там се продават изостаналите и ненужни облекла на мъртъвците от по-богатите страни. Тук всички пушат и пият, с цел да не помнят. Че са най-тъжните хора на света. Тук живеят доста зли и доста мръсни хора – и в директен, и в метафоричен смисъл. Тук са отглеждали емигранти – нещо като развъдник за на ниска цена произвеждане на качествени човеко-бройлери. Децата на хората тук от дълго време са напуснали страната и се осъществят някъде по света, а планините, градовете, полетата, лунапарковете, селата, учебните заведения, пазарите, даже колцентровете и пандизите пустеят. Никой към този момент не работи. Тук няма място за шарени, разнообразни, красиви, можещи, знаещи, умни. Запомнете това място. Експериментът с отделянето му от орбитата на Съветския съюз протече несполучливо – тъй като хората тук в никакъв случай не осъзнаха нуждата от такова обособяване.
2022 година Седя в коридорите на Парламента в онази мрачна юнска вечер и очаквам положителната самодива, която ме предложения тук – човек кардинален, почтен, можещ и компетентен, от малцината, които мога да нарека съидейник напоследък. Това е следващата вечер на исторически величествен неуспех – вечерта, когато „ пичовете “, легитимирали през последните 20 години долнопробната чалга-музика и нелепите вулгарни смехории в националния ни ефир, ненадейно предадоха И гласоподавателите си (наивно считали ги за освободители и родолюбци), И държавното управление, което очевидно имаше съществени планове да ни откъсне от Русия, фактически да ни върне в Европа, да спре корупцията и да ни направи още веднъж почтени за почитание даже в личните ни поостарели и недовиждащи очи.
Досадни са хората, които честичко повтарят: „ Аз нали ви споделях?! “, само че не мога да се стърпя – още преди 20 години знаех, че тази сметка ще си я платим с лихвите, само че никой не ми обръщаше внимание. Сметката с кючеците и грозните сексистки шегички в народен ефир, с безвкусното и просташко, евтинко чеплезене и подценяване на феновете, вечер след вечер, година след година, по малкия екран, в която от време на време са вперени 3 милиона очи. И тези на децата ни.
Рекламна пауза.
80-те. Ние раснахме в неистина. Едно се говореше у дома, а напълно противоположното – на улицата. Четяхме Селинджър, Стайнбек, Хесе и Пърсиг, само че рецитирахме по обвързване Георги Джагаров, а синът му дори учеше в моя клас и никак го нямаше по литература. Някакви хора (бая деграде, по мое мнение) някъде може и да са слушали сръбско и в този момент да настояват, че плакатите на едрогърдестите певачки са били тяхната форма на митинг против статуквото, само че да имат доста здраве – това си е баш тираджийски усет, т.е. пар екселанс дивотия и липса на обикновена концепция за нравственос и хармония.
Нашите слушаха джаз. Джазът, както всичко западно, неконтролируемо и свободно, беше съвсем неразрешен. Но да се героизираме, задето сме търсели честотата на Свободна Европа и сме имали плоча на Дизи Гилеспи си е смешничко, та дано си го кажем напряко – в нашата България опозиция действително липсваше. И културна, и политическа. Ние Вацлав Хавел си нямаме. Имаме, да, няколко души, дръзнали да свирят джаз и рокендрол. И се събираха, да, едни шарени младежи към Кравай. Това беше. С моите другари танцувахме и си презаписвахме касети на Манхатън Трансфър, музиката от „ Коса “, Елла и Луйс Армстронг, Стинг и Пинк Флойд. Били сме дребни. Но въпреки всичко задоволително огромни, с цел да ви кажа – на открито, по малкия екран, в учебно заведение опозиция нямаше.
Имаше обаче изключения, единици, които в този момент към този момент канонизирам като герои. Главно измежду учителите – моята начална учителка Димова, моята класна след 4-ти клас Георгиева, моята класна в гимназията Руневска – те бяха тези светулки. Просветени, светли мозъци, принадлежащи на хора, които разпознаваха гения и разликата, които ги толерираха и подкрепяха – дами, които ме пазеха. И аз можех да се бушувам, да бъда себе си, да хвърча, да се усещам ценена, обичана и свободна. Същото се отнася за нашия преподавател по спектакъл Бончо Урумов, за нашия учител в СУ Никола Георгиев, за нашите учители в НАТФИЗ – за Пламен Марков, за Димитрина Гюрова. Всичките ми учители са ценели свободата. И мен, поради или макар свободолюбието ми. Всички те са поощрявали свободомислието ми, дързостта ми, способността ми да имам лични хрумвания, оригиналността ми. Единственият път, когато още веднъж се усетих тъкмо по този начин и на работното си място беше в Съединени американски щати. Въпреки ужасяващото количество работа, нощните смени, безобразната умора… И в театъра, от време на време – несъмнено, единствено в случай че и режисьорът е от тази порода. Малко останаха и там свободните.
2022 година Защо пиша за себе си? Защото нямам от кое място другаде да изходя. Чета биографиите на новите ни политици и неизбежно ги свързвам със своята. За първи път отпред на страната застанаха хора като мен, като нас. Образовани, умни, начетени, космополитни, почтени. И незабавно бяха съборени от там. Методично, проведено, злобно, целеустремено, с непозволени средства. Как да имаме вяра?!
Но дано си го кажем – всички тези юношески пориви и гении, изключителност, независимост на мисленето и автентичност, които за жал нормално са били наказвани тук… тъкмо тези качества в огромния Западен свят постоянно са били стоката с изключително висока цена. Големите режисьори, писатели, водачи, политици, актьори, учени – това там са хората с друго, изключително мнение, със своя позиция, със своя диря. А тук… Почти няма такива. Няма по какъв начин ти в живота си да си шушумига, а филмът ти или романът ти да е международен, сори. Когато няма персони – няма и нищо, което остава. А тук това е така… заради историята ни. Защото за друга рокля, непростителен стих или смешна ария у нас са те тиквали в Белене. Точка. И да е имало такива хора – към този момент няма. Няма НИ.
Как желаеме това да се промени в този момент с магическа пръчка? Гледам по малкия екран тези нови политици – устремени, млади и хубави, учили на Запад, усмихнати, непреклонни и вежливи, умни младежи, и си мисля – че по какъв начин няма да ги ненавиждат до мозъка на костите тук? Как няма да им фабрикуват злословия, да ги подценяват, да ги назовават с грозни имена? Кой да ги оцени – хората, от дълго време изгубили любов и почитание към себе си?! Провалените, предалите идеалите си? Бедните, заболели пенсионери, чийто живот беше изхвърлен край кофите за отпадък, все едно в никакъв случай не го е имало?! Предателите, калинките, скатаващите се некадърници? Кой? Та тук всички са израснали, приемайки изискването, че с цел да съумеят, би трябвало да лъжат, да се приспособяват, да се снишават и да мълчат! Да се обличат в униформи като работен престилки, да доносничат по стръмната стълба нагоре в специалностите си, да бъдат идентични и да се сливат с тълпата… Доброволно.
Единици сме били тези, които не сме се подчинявали и то - не героично, просто напълно естествено – толкоз малко, че не можем да се преборим толкоз години, да се обединим един път вечно и да съборим това статукво, което си се придвижи и след 1989 година, намърда се и хитро продължи да ни ръководи иззад кулисите. На какво разчитаме? Та какъв брой сме ние??? Смешни сме.
Юни, 2022 година Докато вътре в Парламента падаше първото донесло нежна вяра от 20 години насам държавно управление, пред Парламента имаше „ митинг “ в… поддръжка на водещата партия в държавното управление. Никога до момента не бях участвала на митинг " За " политическа мощ - и то достоверен! Вълнуващо и тъжно шествие от майки с колички, млади и образовани хора, деца, мирни жители, няколко баби и дядовци със сълзи в очите. И до момента в който и аз съвсем плачех, срината на един диван във фоайето на най-важната постройка в страната (защото на мен животът ми мина да провеждам и да вземам участие в митинги против мафията и комунистическото ни минало-настояще, а и тъй като детето ми пораства и виждам безрадостната вероятност и пред нея – като рима на моя личен неслучил се добре тук живот, макар Фулбрайтовата стипендия, трите висши образования, цялостното отличие, с което приключих и учебно заведение, и Университета, и НАТФИЗ, и заради което бях призната да изучавам публицистика в Съединени американски щати, с което влязох в СУ откакто завоювах Националната олимпиада по литература, до момента в който играех основните функции в столични театри… и макар 20 годишния ми опит на телевизионния екран – какъв брой тъжно CV на човек, имал неприятната карма да се роди в страна, където то единствено може да му навреди, страната на неуспелите и завистливи неудачници) до мен седна една доста симпатична, елегантна и тъмнокоса дама на моите години, с която съм работила в някакъв миг от живота си и незабавно се бяхме харесали.
„ Докато не почине и нашето потомство – няма вяра “, усмихнато сподели тя, като че ли четеше мислите ми. „ Всеки, който е имал допир с комунизма би трябвало да си отиде. Ние носим огромна виновност за неслучването на прехода. “
Точно нещо такова е несъмнено. Но персонално аз не се чувствам отговорна. Ни минимум. Усещам се скандално почтена!
...
Следва продължение!
2035 година Уважаеми пасажери, минаваме през България. Няма да стопираме, тъй като тази територия към този момент няма особени белези или забележителности. Казват: „ Хората вършат местата “. А това е най-тъжното място в Европа и света по последни изследвания. Хората тук са облечени в тъмни цветове, магазините „ втора ръка “ дават техните печални униформи, а знаете – постоянно там се продават изостаналите и ненужни облекла на мъртъвците от по-богатите страни. Тук всички пушат и пият, с цел да не помнят. Че са най-тъжните хора на света. Тук живеят доста зли и доста мръсни хора – и в директен, и в метафоричен смисъл. Тук са отглеждали емигранти – нещо като развъдник за на ниска цена произвеждане на качествени човеко-бройлери. Децата на хората тук от дълго време са напуснали страната и се осъществят някъде по света, а планините, градовете, полетата, лунапарковете, селата, учебните заведения, пазарите, даже колцентровете и пандизите пустеят. Никой към този момент не работи. Тук няма място за шарени, разнообразни, красиви, можещи, знаещи, умни. Запомнете това място. Експериментът с отделянето му от орбитата на Съветския съюз протече несполучливо – тъй като хората тук в никакъв случай не осъзнаха нуждата от такова обособяване.
2022 година Седя в коридорите на Парламента в онази мрачна юнска вечер и очаквам положителната самодива, която ме предложения тук – човек кардинален, почтен, можещ и компетентен, от малцината, които мога да нарека съидейник напоследък. Това е следващата вечер на исторически величествен неуспех – вечерта, когато „ пичовете “, легитимирали през последните 20 години долнопробната чалга-музика и нелепите вулгарни смехории в националния ни ефир, ненадейно предадоха И гласоподавателите си (наивно считали ги за освободители и родолюбци), И държавното управление, което очевидно имаше съществени планове да ни откъсне от Русия, фактически да ни върне в Европа, да спре корупцията и да ни направи още веднъж почтени за почитание даже в личните ни поостарели и недовиждащи очи.
Досадни са хората, които честичко повтарят: „ Аз нали ви споделях?! “, само че не мога да се стърпя – още преди 20 години знаех, че тази сметка ще си я платим с лихвите, само че никой не ми обръщаше внимание. Сметката с кючеците и грозните сексистки шегички в народен ефир, с безвкусното и просташко, евтинко чеплезене и подценяване на феновете, вечер след вечер, година след година, по малкия екран, в която от време на време са вперени 3 милиона очи. И тези на децата ни.
Рекламна пауза.
80-те. Ние раснахме в неистина. Едно се говореше у дома, а напълно противоположното – на улицата. Четяхме Селинджър, Стайнбек, Хесе и Пърсиг, само че рецитирахме по обвързване Георги Джагаров, а синът му дори учеше в моя клас и никак го нямаше по литература. Някакви хора (бая деграде, по мое мнение) някъде може и да са слушали сръбско и в този момент да настояват, че плакатите на едрогърдестите певачки са били тяхната форма на митинг против статуквото, само че да имат доста здраве – това си е баш тираджийски усет, т.е. пар екселанс дивотия и липса на обикновена концепция за нравственос и хармония.
Нашите слушаха джаз. Джазът, както всичко западно, неконтролируемо и свободно, беше съвсем неразрешен. Но да се героизираме, задето сме търсели честотата на Свободна Европа и сме имали плоча на Дизи Гилеспи си е смешничко, та дано си го кажем напряко – в нашата България опозиция действително липсваше. И културна, и политическа. Ние Вацлав Хавел си нямаме. Имаме, да, няколко души, дръзнали да свирят джаз и рокендрол. И се събираха, да, едни шарени младежи към Кравай. Това беше. С моите другари танцувахме и си презаписвахме касети на Манхатън Трансфър, музиката от „ Коса “, Елла и Луйс Армстронг, Стинг и Пинк Флойд. Били сме дребни. Но въпреки всичко задоволително огромни, с цел да ви кажа – на открито, по малкия екран, в учебно заведение опозиция нямаше.
Имаше обаче изключения, единици, които в този момент към този момент канонизирам като герои. Главно измежду учителите – моята начална учителка Димова, моята класна след 4-ти клас Георгиева, моята класна в гимназията Руневска – те бяха тези светулки. Просветени, светли мозъци, принадлежащи на хора, които разпознаваха гения и разликата, които ги толерираха и подкрепяха – дами, които ме пазеха. И аз можех да се бушувам, да бъда себе си, да хвърча, да се усещам ценена, обичана и свободна. Същото се отнася за нашия преподавател по спектакъл Бончо Урумов, за нашия учител в СУ Никола Георгиев, за нашите учители в НАТФИЗ – за Пламен Марков, за Димитрина Гюрова. Всичките ми учители са ценели свободата. И мен, поради или макар свободолюбието ми. Всички те са поощрявали свободомислието ми, дързостта ми, способността ми да имам лични хрумвания, оригиналността ми. Единственият път, когато още веднъж се усетих тъкмо по този начин и на работното си място беше в Съединени американски щати. Въпреки ужасяващото количество работа, нощните смени, безобразната умора… И в театъра, от време на време – несъмнено, единствено в случай че и режисьорът е от тази порода. Малко останаха и там свободните.
2022 година Защо пиша за себе си? Защото нямам от кое място другаде да изходя. Чета биографиите на новите ни политици и неизбежно ги свързвам със своята. За първи път отпред на страната застанаха хора като мен, като нас. Образовани, умни, начетени, космополитни, почтени. И незабавно бяха съборени от там. Методично, проведено, злобно, целеустремено, с непозволени средства. Как да имаме вяра?!
Но дано си го кажем – всички тези юношески пориви и гении, изключителност, независимост на мисленето и автентичност, които за жал нормално са били наказвани тук… тъкмо тези качества в огромния Западен свят постоянно са били стоката с изключително висока цена. Големите режисьори, писатели, водачи, политици, актьори, учени – това там са хората с друго, изключително мнение, със своя позиция, със своя диря. А тук… Почти няма такива. Няма по какъв начин ти в живота си да си шушумига, а филмът ти или романът ти да е международен, сори. Когато няма персони – няма и нищо, което остава. А тук това е така… заради историята ни. Защото за друга рокля, непростителен стих или смешна ария у нас са те тиквали в Белене. Точка. И да е имало такива хора – към този момент няма. Няма НИ.
Как желаеме това да се промени в този момент с магическа пръчка? Гледам по малкия екран тези нови политици – устремени, млади и хубави, учили на Запад, усмихнати, непреклонни и вежливи, умни младежи, и си мисля – че по какъв начин няма да ги ненавиждат до мозъка на костите тук? Как няма да им фабрикуват злословия, да ги подценяват, да ги назовават с грозни имена? Кой да ги оцени – хората, от дълго време изгубили любов и почитание към себе си?! Провалените, предалите идеалите си? Бедните, заболели пенсионери, чийто живот беше изхвърлен край кофите за отпадък, все едно в никакъв случай не го е имало?! Предателите, калинките, скатаващите се некадърници? Кой? Та тук всички са израснали, приемайки изискването, че с цел да съумеят, би трябвало да лъжат, да се приспособяват, да се снишават и да мълчат! Да се обличат в униформи като работен престилки, да доносничат по стръмната стълба нагоре в специалностите си, да бъдат идентични и да се сливат с тълпата… Доброволно.
Единици сме били тези, които не сме се подчинявали и то - не героично, просто напълно естествено – толкоз малко, че не можем да се преборим толкоз години, да се обединим един път вечно и да съборим това статукво, което си се придвижи и след 1989 година, намърда се и хитро продължи да ни ръководи иззад кулисите. На какво разчитаме? Та какъв брой сме ние??? Смешни сме.
Юни, 2022 година Докато вътре в Парламента падаше първото донесло нежна вяра от 20 години насам държавно управление, пред Парламента имаше „ митинг “ в… поддръжка на водещата партия в държавното управление. Никога до момента не бях участвала на митинг " За " политическа мощ - и то достоверен! Вълнуващо и тъжно шествие от майки с колички, млади и образовани хора, деца, мирни жители, няколко баби и дядовци със сълзи в очите. И до момента в който и аз съвсем плачех, срината на един диван във фоайето на най-важната постройка в страната (защото на мен животът ми мина да провеждам и да вземам участие в митинги против мафията и комунистическото ни минало-настояще, а и тъй като детето ми пораства и виждам безрадостната вероятност и пред нея – като рима на моя личен неслучил се добре тук живот, макар Фулбрайтовата стипендия, трите висши образования, цялостното отличие, с което приключих и учебно заведение, и Университета, и НАТФИЗ, и заради което бях призната да изучавам публицистика в Съединени американски щати, с което влязох в СУ откакто завоювах Националната олимпиада по литература, до момента в който играех основните функции в столични театри… и макар 20 годишния ми опит на телевизионния екран – какъв брой тъжно CV на човек, имал неприятната карма да се роди в страна, където то единствено може да му навреди, страната на неуспелите и завистливи неудачници) до мен седна една доста симпатична, елегантна и тъмнокоса дама на моите години, с която съм работила в някакъв миг от живота си и незабавно се бяхме харесали.
„ Докато не почине и нашето потомство – няма вяра “, усмихнато сподели тя, като че ли четеше мислите ми. „ Всеки, който е имал допир с комунизма би трябвало да си отиде. Ние носим огромна виновност за неслучването на прехода. “
Точно нещо такова е несъмнено. Но персонално аз не се чувствам отговорна. Ни минимум. Усещам се скандално почтена!
...
Следва продължение!
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ