Бяха вързали голямата жена за един дъб – тук, около

...
Бяха вързали голямата жена за един дъб – тук, около
Коментари Харесай

Цяла вселена никога: разказ от Здравка Евтимова

Бяха вързали огромната жена за един дъб – тук, към Старо село, гората е хилава, дъбът не го бива прекомерно, само че едвам вържеш човек с въже за изтегляне на джип, става. Тя беше висока съвсем колкото мъжете, единият с коса като алена мухоморка, омотана към главата му на тюрбан; другият напълно плешив, единствено череп бе останал от него, несъмнено мозъкът към този момент се подаваше някъде отдолу под компактно остърганата кост. Топяха нещо на примус с газ.
 Имам всичко: роман от Здравка Евтимова  Две черни фланелки: роман от Здравка Евтимова
- След малко ще е готово, миличка – сподели мъжът с косата на тюрбан. – Олово. Много е горещо, като се разтопи. Знаеш ли къде ще го изсипем, обич? - Той говореше умерено и добродушно, разбърквайки врящия метал в паничка. Тюрбанът се разклати, косата се изсипа като сос по гърба му. – Ще ти го излеем там, където се прави любовта. Нали знаеш по какъв начин се споделя това място, миличка? – мъжът не обръщаше внимание на мекия дъжд, който досаждаше на всичко в близост. – А знаеш ли до каква степен ще наливаме разтопеното олово? До пикочния мехур, миличка – той се намира ей тука – юмрукът му се заби внезапно в корема на вързаната жена. - Доста си яка, обич, само че оловото ще стигне до далака ти, нещо като промивка. Ето тука се намира далакът – юрукът му откри точното място.

- Заболя ли те, миличка? - подхвана индивидът, чийто гол череп едвам удържаше мозъка на мястото му. - О, това е нищо. Сега ще видиш какво ще стане. Наблюдавай ме деликатно, има време, до момента в който се стопи всичкото олово. В ушите също ще боли. Така става с девойка, която не желае да продаде почтено земята си на добра цена. Но не желая повече да си мацам ръцете, миличка – той се наведе.

Взе камък. Около дивото близко село имаше камък, сходен на мрамор, само че къде в тоя беден край ще намериш мрамор - колкото ще намериш задушени скариди в селския магазин против църквата „ Свети Николай Чудотворец “.

- Ще ти покажа какво ядат грозните госпожици, които пропагандират мирните селяни да не си продават нивята – подхвана меко бръснатият и необятно ухилен блъсна камъка в брадичката на дамата.

Тогава от черният джип, който беше висок съвсем колкото Черни връх, изпищя едно дете – филиз коприва. Писък, изострен като окосено поле, гръмна през слепите черни стъкла на огромната машина.

- Не пердах се, благо дете. Тя скоро ще почине – означи мъжът, спокоен под алената си като език на куче коса.

- Мамо Дарино! – изпищя стръкът коприва. Хлапето беше вързано за детско столче – в действителност детско, предопределено за едри датски дечица – джипът беше закупен в Дания - но това хлапе беше доста по-миниатюрно от тях. То стартира да бута въжето, което го държеше неподвижно - заковано като подкова към копитото на магарето, като стихия, прегърнала дърво. Само корените знаят какъв брой коства любовта на бурята. Детето крещеше, само че алената коса не го чуваше, беше се навела да търси различен камък, по-мраморен от първия. Гладката глава разбъркваше оловото на примуса.

- Миличка… – прошепна той и блъсна дамата, която не беше родила и не можеше да роди свое дете. – От моето олово ще заченеш. Гарантирам ти.

От вътрешната страна на джипа стартира да се подвига необикновен звук – дали това непоносимо дете блъскаше с термоса в стъклото, дали го удряше с чукчето за лед, или пък го биеше с глава? Шефката им беше загатнала, че дребното не е наред. Веднъж изяло цяла къщурка за хлебарки, с цел да почине. „ Не обичам да те виждам - изтърсило хлапето пред шефката им. – Но няма по какъв начин да престана. Сънувам те – споделило. - Затова е по-добре да отида при гибелта. “

- Право е дребното говедо – установи аленият кичур.

- Псе е, само че е право. Ха-ха – съгласи се обръснатият до мозък господин.

- Ще счупи стъклото. Идиотче.

- Как квичи единствено. Ще вървя да я умиря.

Изведнъж дъбът, към който беше завързана грамадната, се разклати. Тази жена, която би трябвало към този момент да няма далак, пикочен мехур и уста, се откъсна от дъба дружно с въжето. С такова крепко въже закъсали водачи влачат още по-закъсалите си джипове. Тя потегли доста постепенно напред с въжето за влачене на стойностни МПС-та. Жената нищо не сподели на мъжа с коса от сплетени кучешки езици. Не взе камък, който наподобява на мрамор – от кое място същински мрамор в тая бедна земя?

Не събори газовия примус, върху който къкреше стопеното олово. Докосна с пръст врата, към който бе омотана боядисаната в алено грива. Този господин - тъпо за хубавата му прическа - издаде спокоен хъхрещ тон. Същият тон издаде и индивидът с на половина остриган мозък.

- По... по.мо..щ – прошепнаха кичурите, в случай че изобщо е допустимо обагрена в пищночервен цвят коса да шепти.

- Оловото ще ти помогне – успокои го дамата.

Тя отвори вратата на огромния джип, отвърза детето от столчето за едрите датски дечица, взе ключа на машината и хвана детето за ръка.

Двете, едната дъб-висока, другата желъд-ситна, потеглиха нанякъде. То накъде да тръгне човек в тая пустота, където даже лисици нямаше, нито зайци – ловците ги бяха изтребили до крайник. Накъдето и да се обърнеш, все до Старо село ще стигнеш.

Но преди да поемеш към Старо село, нарязваш мощните гуми на джипа и чакаш да издъхнат напълно. Още преди да съсипеш гумите на този прелестен автомобил, би трябвало да грабнеш камък, който толкова наподобява на гранита, колкото отрязаният нокът прилича отрязана глава. С този камък чегърташ върху лъскавия джип всички букви, които си научила, откогато вуйна Дарина е почнала да те образова на сложната българска писменост. Д, Ш, А, М – чертаеш ги, дълбаеш ги, до момента в който не стартира да те боли ръката.

Драскаш по този черен джип и той плаче с цялата си тревога, само че какво да правиш - писмеността е измислена за това да убиеш с нея колата, в която са те вързали на столче за послушни дечица с три копринени шала за боядисана коса. Алармата е противна, само че в случай че върху гърба ти пишеха с камък „ Д, Ш, А, М “, ти щеше да пищиш по-силно от нея.

Малко по-надолу в планината над Старо село имаше тресавище. Тевната дупка му споделяха хората от тоя край; до брега единствено пясък и камъни, дето са толкова далечни родственици от мрамора, колкото е троскотът на дъба. Хората от Старо село имаха вяра, че тук живее нещо неприятно и зло, бяха му лепнали името Тева, само че даже и на приходящите крадци гастрольори бе известно, че Тева не е нищо друго с изключение на гибелта. Точно в Тевната дупка дамата с кафявата рокля, върху която като удар с секира бяха щампосани цветя – хвърли ключа от джипа.

Там - на самия бряг - хлапето, дръгливо като омачкания шал на дългокосия, остави камъка, който беше изровил най-страхотните букви от българската писменост върху черния джип и бе строшил на сол предното и задното му стъкло.

… - Това го чух от моята баба, Анче – стартира мама Дарина.

Аз, ситната Ана, я държа за ръката. Здраво я държа, тъй като мама Дарина ми споделя, че ръката на детето дава най-голямата мощ на майката. Аз съм детето и ще ѝ дам още по-голяма мощ - отсам до вселената на баира. Никой няма да може да я тормози. Тя ми обади:

– Значи, Анче-писанче, чула съм го от баба си Дара. Ако човек насади със личните си ръце дрян в двора, тогава индивидът, дето ти е безценен повече от личната ти кръв, си остава при тебе. Например, в случай че индивидът е болен и тръгне да си отива към оня свят, ти насади, Даринке, едно дренче. Човекът ще оздравее като куче и ще си остане при тебе.

- Аз си припомням, мамо Дарино, че ти насади един дрян още незабавно като пристигна у нас. Помниш ли? Аз те питах: - „ Защо носиш тази пръчка, ма? ”. Тогава още не ми беше станала майка и аз на тебе не ти бях станала дете. Ти ме посече до веждите. - „ Не ми се пречкай, щото ще ти счупя първо левия лакът, след това десния. ”

- Не може да съм споделила по този начин - възрази мама Дарина. „ Да възразиш “ значи да кажеш мазно на индивида, че те лъже, само че аз не я лъжех – мама Дарина ме е отгледала доста почтено дете. Отначало ме беше боязън, че за всяка неистина ще ми счупва по един пръст. После разбрах, че по-добре пръст да си счупя, в сравнение с да я излъжа. Лъжата ти влиза в мозъка както бодил в петата, само че тръна можеш да извадиш, а лъжата един път забие ли се, лъжеш, до момента в който не умреш. Освен в случай че наоколо е мама Дарина да ти счупи първо левия лакът, след това десния.

- Каза ми по този начин, мамо Дарино. Защо насади оня дрян?

- Не желаех татко ти да си тръгне от мене, Анче-писанче. Затова го насадих. Дрянът пък взе, че се прихвана, виж го какво дръвче. Красота.

- Баща ми пие, крещи, кара ми се, по-слаб е от тебе – започнах да броя на пръстите си аз. Толкоз пръсти в цяло село не мога да събера, че да изброя подлостите в главата на татко ми. – Той е дръглив като прът за зелен боб, а ти си огромна.

- Аз съм огромна, само че сърцето ми е малко без него, Анче- писанче. Сърцето ми е цялостно с татко ти. Той е добър човек.

 - Моето сърце пък ме напуща и върви при гибелта, като те няма тебе, мамо Дарино. Мама се ожени за Фил, знаеш. Три пъти се промъквах до къщата ѝ, огромна, даже страшна. Мога да броя единствено до седем, а над седмия етаж има още двеста и пет етажа. Не мога да видя дали мама е с вдигната глава – добре ли е? Само ти си ми останала - и за другар, и за майка. Но сърцето ми не е цялостно единствено с тебе, мамо Дарино. То е цялостно с Шушомир. Мама ме е научила да виждам природата, като ми е тъжно. Мама е на двеста и петия етаж в огромната къща на Фил. Мисля си, че тя го взе за мъж, с цел да яде агнешко месо. Аз не мога да ѝ купя, тъй като агнешкото е скъпо. И виждам природата.

Природа са двата корена домати в бостана на мама Дарина. Наблюдавам ги и си споделям: – „ Не ставаш за природа, домате. Накълвала те е кокоша, да знаеш. “

Както му споделям да не си мисли, че не знам какво е природа – що да видя! - още едно дренче забодено в природата! Малко, с два клона по-високо от мене, само че и то напъва да се направи на значима съчка.

- Мамо Дарино – запитвам и се чудя дали не й отегчавам. Още проличава къде оня с алената багра в тлъстата си коса я бе блъснал – брадичката ѝ беше подута. Накуцваше. – Мамо Дарино, ами това дребното като безвредна игла дренче кой го насади?

- Аз.

- За кого? – човъркам по-надолу аз.

- За тебе, Анче. Не желая да си отиваш от мене, момичето ми.

Тогава ѝ споделих: „ Я се наведи, щото си доста висока “. Тя се наведе и я целунах. Като целунеш някого, който ти е посадил дрен, значи му казваш: – „ Мамо Дарино, в никакъв случай няма да си потегли от тебе, цялата галактика ще напердаша. Ако би трябвало различен бряг ще изровя за реката, нови върби ще му насадя, само че няма да си потегли от тебе, мамо Дарино.

Забелязах ги, без да желая – хората от Старо село вървяха в редица един след различен, както вървят мравките преди да завали дъжд. Какво вършат тия възрастни? Ето и татко ми, бащата на Шушомир, мъже - и млади, и побелели, като че някой ги е оковал в сребро - и чак тогава видях какво държеше бащата на Шушомир: вързоп алена коса. Другите хора стискаха кой парцал, кой два. Баба Достена, хлебарката, носеше риза на лилави цветя – единият ръкав откъснат, другият - на мястото си. Знаех я тая риза – на бръснатия череп. Надявах се тия двамата да са ги стъпкали в копривата или заровили в дола.

- Какво става, тате? – попитах, не че се надявах да вземе да ми отговори. Той си мисли, че мозъкът ми е лещено зърно и не си коства да ми приказва – все едно да дава отговор на калта, която някой е изстъргал от обувките си. Но тоя път ме сграбчи, като че бях пакетче със слънчоглед и какъвто е - хем тъничък, хем дълъг - ме подвигна до върха на огромния дрян.

- Анче - сподели. После отново сподели: - Анче! - После отново: - Анче! – несъмнено го беше боязън, че ще не помни какво ми е името. Целуна ме по челото – това се случва за пръв път, откогато го познавам, и се уплаших не на смешка: да не е болен? Може да ме хвърли на камъните, както ме е вдигнал до най-високия клон на дряна. 

Мама Дарина е купила този дрян от пазара и даже да желае, татко ми не може да си тръгне от нея.

– Тате, убихте ли ги ония, дето разцепиха устата на мама Дарина с камък?

Все едно приказвах на баба Петра, дето я заровиха предходната година. Баща ми мълчеше и гледаше мама Дарина, гледаше я и преглъщаше мъчително, като че искаше да преглътне Черни връх. Но бащата на Шушомир, колосален и заплашителен, с алена като Червената шапчица коса отсече:

- Запалихме им облеклата. Вързахме ги голи в джипката. Със същия камък, дето са подули устата на майка ти Дарина, подухме техните усти – той ритна една съчка, която се мотаеше като пале в краката му и изясни до дъно: - Аз отрязах цялата мръсна коса на единия. Ще тревожа гаргите с нея.

Но аз не желаех да зная за гаргите и дали наглите човки ще се уплашат от един риж вързоп букли, или не. Трябваше да намеря дрянов шубрак. Може да е дребен като муха, само че да е дрян. Със личните си ръце ще изровя дупка, ще го полея.

Исках Шушомир в никакъв случай да не си потегля от мене.

Никога.

Цяла галактика в никакъв случай.
Източник: offnews.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА


Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР