Бруно Бетелхайм е американски психолог от австрийски произход с особен

Бруно Бетелхайм е американски психолог от австрийски генезис с необикновен принос в детската логика на психиката, лежал в концентрационните лагери Дахау и Бухенвалд.

Бетелхайм е роден на 28 август 1903 година във Виена, Австрия. Завършва Виенския университет. През 1938 година е депортиран в Дахау и Бухенвалд и прекарва там една година. В течение на месеците, прекарани в концентрационните лагери, следи държанието на арестуваните и вкарва понятието рискова обстановка. Това е „ обстановка, която субектът изживява като водеща неизбежно до неговото заличаване “ и на която той може да опълчи единствено психически защитни механизми. Впоследствие, уверен в неизбежността на ориста си, субектът престава да се бори и чака единствено близката гибел. Въз основа на наблюденията си Бетелхайм стига до избрани заключения и прави на практика изводи: щом пагубната среда може да докара до заличаването на личността, би трябвало да е допустимо „ възобновяване “ на психотични деца и връщането им в живота, като им се основат подобаващи условия.

Бетелхайм емигрира в Съединени американски щати през 1939. Умира на 13 март 1990 година в Силвър Спринг, Съединени американски щати, на 86-годишна възраст.

Любопитен факт е, че психологът се появява като самия себе си във кино лентата на Уди Алън „ Зелиг “.

Ако желаеме да опознаем нашето битие, вместо да се задоволяваме с живеенето ден за ден, най-важната и най-трудната ни задача се състои в придаване на смисъл на живота. Знаем добре какъв брой са човешките човеци, изгубили усет към него и отказали се от житейските старания единствено тъй като за тях той е изгубил всевъзможен смисъл. Но този смисъл не се придобива автоматизирано, на избрана възраст от детството, нито даже когато човек порасне. Напротив, психическата възраст се състои в придобиване на устойчиво схващане за това, какво може и какво би трябвало да бъде смисъл на живота. А и то се придобива вследствие на дълга еволюция: във всяка възраст ние търсим и би трябвало да бъдем способни да намерим един най-малко от стойности, свързани с нивото на развиване на нашата просветеност.

Противно на античния мит, мъдростта не избликва от самата себе си, напълно съвършена, както се е родила Атина от главата на Зевс; тя се придобива лека-полека и след доста неправилни начала. Житейският ни опит в този свят може да ни обезпечи едно рационално схващане за нашето битие едвам когато станем възрастни. За злощастие доста родители биха желали мозъкът на техните деца да действа като техния, сякаш разбирането ни за нас самите, за света и за нашите хрумвания по отношение на смисъла на живота не са били подчинени на една дълга еволюция, достигаща до зрялата възраст по този начин, както са се усъвършенствали тялото и мозъкът ни...

Както в миналото, по този начин и през днешния ден най-важната и най-трудна задача на възпитанието е подпомагането на детето в придаване смисъл на живота. За да я реализираме, би трябвало да преодолеем многочислените рецесии на растежа. Докато детето пораства, би трябвало да го научим да се опознава, по този начин то по-добре ще схваща другите и най-после ще може да открива с тях еднообразно приемливи и смислени връзки и за двете страни.

За да открие дълбокия смисъл на живота, човек би трябвало да надмогне тесните граници на своето егоцентрично битие и да повярва, че може да способства нещо към личния си живот, в случай че не незабавно, то най-малко в бъдеще. Това възприятие е належащо за индивида, в случай че той желае да остане удовлетворен от самия себе си и от това, което прави. А с цел да не се оставя на произвола на житейските случайности, човек би трябвало да развива своите вътрешни сили, с цел да могат възприятията, въображението и интелектът му да се свържат и обогатяват непрекъснато. Положителните усеща ускоряват развиването на нашата рационалност и единствено вярата в бъдещето може да ни поддържа против компликациите, които не ще можем да избегнем.

Когато се занимавах с душевен смутени деца, основното в моята работа и като педагог, и като терапевт се състоеше в придаване на смисъл на тяхното битие. От тази работа разбрах с очевидността на аксиома, че в случай че възпитателите им са знаели по какъв начин да придадат смисъл на техния живот, тези деца не биха имали потребност от характерни грижи. Започнах да проучвам методите, които биха били най-присъщи за живота на детето при подпомагането му да открие своите претекстове за битие и да придаде най-много смисъл на своя живот. Що се отнася до тези способи, нищо не е по-важно от въздействието на родителите и на всички тези, които се занимават с възпитанието на детето; след тях се подрежда нашето културно завещание, несъмнено, в случай че е предадено по подобаващ метод. Детето може най-лесно да откри информация за това завещание в книгите.

Тръгвайки отсам, останах неудовлетворен от по-голямата част от онази литература, която е предопределена да образува мозъка и личността на детето; в реалност тя е неспособна да подтиква и подхранва неговите вътрешни сили, нужни при сблъскването му с сложни проблеми. Букварите и другите книги за дребни деца се учат за асимилиране техниката на четене и не служат за нищо друго. По-голямата част от другите книги и издания, образуващи това, което назовават „ детска литература ” целят или да забавляват детето, или да го осведомят, или пък да го забавляват и осведомят по едно и също време. Но същността на тези трудове е толкоз бедна, че не открива на детето никакъв по-дълбок смисъл. Усвояването на другите техники – в това число и техниката за четене, губи от своята стойност, в случай че освен това детето не прибавя нещо значително към своя живот.

Ние сме склонни да пресмятаме бъдещите облаги от всяка активност, на основата на това, което тя ни предлага сега. Същото се отнася и за детето, което доста повече от възрастните живее в сегашното, макар че в същото време изпитва боязън от бъдещето, защото има напълно смътни показа за него и за неговите условия. Детето няма да повярва, че тези четива ще обогатят по-късно живота му, в случай че историите, които му четат или които то чете единствено, са лишени от смисъл. Основното обвиняване, което можем да отправим към тези книги, е, че те заблуждават детето по отношение на опциите на литературата да го обогати – опознаването дълбокия смисъл на живота и всичко това, което ще бъде от голяма важност в съответния стадий от неговото развиване.

За да може една приказка да притегли същински вниманието на детето, тя би трябвало да го забавлява и да разсънва любознанието му. Но с цел да обогати неговия живот, тя апропо би трябвало да подтиква и въображението му; да подкрепя развиването на неговата просветеност и осъзнаването на възприятията му – както във връзка с страданията, по този начин и на стремежите му; тя би трябвало да го подкрепя при осъзнаване на компликациите, като в същото време му подсказва решения на вълнуващите го проблеми. Накратко, тази история би трябвало да подхожда на всички аспекти от неговата персона, без да я омаловажава, а в противен случай – напълно да признава и нея, и сериозността на ситуацията на детето, като в същото време му придава сигурност в него самото и в неговото бъдеще.

По всички тези точки, както и по още доста други, нищо не може да бъде по-обогатяващо и по-задоволяващо в цялата детска литература (с дребни изключения) от приказките, водещи началото си от фолклора. Това е правилно освен за децата, само че и за възрастните. Всъщност, в случай че се задоволим с едно незадълбочено разглеждане на приказките, от тях можем да разберем прекомерно малко за изискванията на живот, присъщи на обществото, което ние познаваме днес; тези приказки са били основани доста преди неговото появяване. Но те биха ни научили на безпределно повече неща, що се отнася до вътрешните проблеми на човешкото създание и тяхното разрешаване във всички човешки общества, в сравнение с всеки различен тип истории, предопределени за детското схващане. Тъй като детето във всеки момент е изложено пред обществото, в което живее, то сигурно ще се научи да се приспособява към предлаганите му условия, доколкото му разрешават неговите вътрешни сили. Тъй като за детето животът постоянно наподобява замайващ, то има най-голяма потребност да му бъде показана опцията да опознае добре себе си измежду комплицирания свят, с който се сблъсква. Детето има потребност от хрумвания, които да му оказват помощ да сложи в ред своя вътрешен дом и оттова – своя живот.

То се нуждае от образование, което доста фино, единствено посредством подмятания да му покаже преимуществата на едно държание, съобразено с морала, и то не посредством посредничеството на нереални етични предписания, а посредством показване на осезаемите аспекти на положителното и злото, които тогава получават за него цялото си значение. Благодарение на приказките детето може да открие това значение.

Тъй като са били повтаряни през доста епохи (ако не и хилядолетия), приказките от ден на ден са усъвършенствали и придобили доста явни, само че и доста скрити значения; стигнали са до такава степен, че се адресират към всички степени от развиването на човешката персона, предавайки своето обръщение по понятен метод, както на необработения детски разум, по този начин и за по-съвършения разум на възрастния. Използвайки без да знаят психоаналитичния модел на човешката персона, те насочат своите значими послания към съзнанието, подсъзнанието и безсъзнателното, без значение от достигнатото ниво на развиване на всяко едно от тях. Тези истории, които преглеждат универсалните човешки проблеми и в частност тези на децата, са адресирани към тяхното зараждащо се „ Аз ” и улесняват неговото развиване, като успокояват в същото време натиска на подсъзнанието и на безсъзнателното. Докато интригата на приказката се развива, натискът на „ То ” се конкретизира и добива контури, детето схваща по какъв начин може да го подчини, съобразявайки се с условията на „ Аз ”-а и „ Свръхаз ”-а.

Бруно Бетелхайм: „ Психоанализа на вълшебните приказки “

Източник:  goto.ucoz.com
Снимки: pinterest.com