Боби Станимиров с нова история : Наши момчета спасиха жена и дъщеря й от войната в Украйна
Бившият народен представител от Реформаторския блок Борис Станимиров, който приюти украински студенти преди седмици, в този момент разкри нова трагична история с благополучен край. Двама негови другари - доброволци с лекарства за Украйна, съумяха да преодолеят обсадата на Украйна, с цел да спасят майката и сестричката на момичето - " осиновено " от костовиста. Станимиров прибра вкъщи си украински студенти като лични деца и се похвали, че към този момент има четири.
Ето и прелюбопитният роман на Станимиров, с който разкрива смелата постъпка на Никола и Георги, които без да се замислят, влизат в Украйна, с цел да спасят двете девойки:
Oops! I did It again…
Последните 48 часа съвсем не съм спал.
Вече знаете за двамата украински студенти, които прибрахме в България.
В събота към 9, таман се суетях към кафеварката, когато момичето ми звъни. Моето украинче с вкусния борш. И стартира да ми приказва нещо трескаво по телефона. Аз несъмнено първо и се скарах, че съм единствено един брой човек и би трябвало да ми приказва на ти, а не на вие (всеки път започваме с това) Тя продължава да каканиже...
- След нещата в Буча нашите са се тормозили доста и баща е завел мама и сестра ми на гарата да се опита да ги качи на евакуационен трен (градът им се намира на към 40 км. от бойните действия). Дали инцидентно нямаШ някаква концепция по какъв начин можем да ги доведем до България?
Когато това момиче с вкусния борш ти зададе подобен въпрос по телефона в събота заран преди кафето, можеш да направиш единствено едно: да свалиш тембъра с половин октава и с допустимо най-уверения глас да кажеш: Ще ги измъкнем. Не се тревожи!
Разбира се, нямам никаква концепция по какъв начин ще стане това. И стартирам да се чудя. Има – няма 15 минути.
Двама другари бяха писали във фейса, че потеглят към румънско – украинската граница с следващата пратка лекарства, която една доброволческа група закупи с дарения. Стабилни момчета. От същото синьо приятелство, което преди време се притече на помощ на Дянко Марков, когато го атакуваха в дома му.
Звъня:
- Къде сте?
- В Румъния.
Така и по този начин, на моята украинка, майка и и сестричката на 13 години... влак… превоз до България…
- Ще ги вземем.
- Ама не знам още, те се тълпят на гара с хиляди бягащи хора и не се знае дали и по кое време ще съумеят да се качат на влака…
- Ще ги изчакаме.
- Обаче тези влакове стопират до момента в който спре обстрела, минават през цяла Украйна, ще пътуват най-малко 20 часа.
- Ще преспим в Украйна и ще ги вземем.
И тези двамата влязоха в Украйна, откриха си място за спане, изчакаха до идващия ден на обяд. Намериха девойките, изведоха ги. И този риск, който поеха не беше единствен, тъй като имаше и различен проблем, за който няма да приказвам, само че аз бях доста под напрежение и преди всяка граница им звънях да ги ревизирам. Получавах къс отговор:
- Правим, каквото би трябвало.
Тази нощ в 3:40 пред Малък градски спектакъл стопирах зад една мигаща на аварийки русенска Тойота. Nikola Bushnyakov и Georgi Vasilev претрупаха в моя багажник две ранички и един куфар. И 20 минути по – късно една майка и двете и дъщери плачеха прегърнати, а аз се напрягах да не ревна в профил.
Толкова е прелестно да знаеш, че някъде по света към момента има такива постоянни мъже! Никола и Георги влязоха в страна, в която се води война, изчакаха едно денонощие и откриха девойките. Изведоха ги и ги докараха. Направиха го с лекотата, с която Тримата мускетари победиха обсадата на Ла Рошел с една салфетка, набучена на копие вместо знаме.
Осъзнайте достойнството, че живеете във времето на Никола и Чори! Разкажете на децата си за тези двамата!
Ако се е случвало да се чудите, какви са били българите, завладяли Одрин или Тутракан… ето такива са били.
- Правим каквото би трябвало!
Ето и прелюбопитният роман на Станимиров, с който разкрива смелата постъпка на Никола и Георги, които без да се замислят, влизат в Украйна, с цел да спасят двете девойки:
Oops! I did It again…
Последните 48 часа съвсем не съм спал.
Вече знаете за двамата украински студенти, които прибрахме в България.
В събота към 9, таман се суетях към кафеварката, когато момичето ми звъни. Моето украинче с вкусния борш. И стартира да ми приказва нещо трескаво по телефона. Аз несъмнено първо и се скарах, че съм единствено един брой човек и би трябвало да ми приказва на ти, а не на вие (всеки път започваме с това) Тя продължава да каканиже...
- След нещата в Буча нашите са се тормозили доста и баща е завел мама и сестра ми на гарата да се опита да ги качи на евакуационен трен (градът им се намира на към 40 км. от бойните действия). Дали инцидентно нямаШ някаква концепция по какъв начин можем да ги доведем до България?
Когато това момиче с вкусния борш ти зададе подобен въпрос по телефона в събота заран преди кафето, можеш да направиш единствено едно: да свалиш тембъра с половин октава и с допустимо най-уверения глас да кажеш: Ще ги измъкнем. Не се тревожи!
Разбира се, нямам никаква концепция по какъв начин ще стане това. И стартирам да се чудя. Има – няма 15 минути.
Двама другари бяха писали във фейса, че потеглят към румънско – украинската граница с следващата пратка лекарства, която една доброволческа група закупи с дарения. Стабилни момчета. От същото синьо приятелство, което преди време се притече на помощ на Дянко Марков, когато го атакуваха в дома му.
Звъня:
- Къде сте?
- В Румъния.
Така и по този начин, на моята украинка, майка и и сестричката на 13 години... влак… превоз до България…
- Ще ги вземем.
- Ама не знам още, те се тълпят на гара с хиляди бягащи хора и не се знае дали и по кое време ще съумеят да се качат на влака…
- Ще ги изчакаме.
- Обаче тези влакове стопират до момента в който спре обстрела, минават през цяла Украйна, ще пътуват най-малко 20 часа.
- Ще преспим в Украйна и ще ги вземем.
И тези двамата влязоха в Украйна, откриха си място за спане, изчакаха до идващия ден на обяд. Намериха девойките, изведоха ги. И този риск, който поеха не беше единствен, тъй като имаше и различен проблем, за който няма да приказвам, само че аз бях доста под напрежение и преди всяка граница им звънях да ги ревизирам. Получавах къс отговор:
- Правим, каквото би трябвало.
Тази нощ в 3:40 пред Малък градски спектакъл стопирах зад една мигаща на аварийки русенска Тойота. Nikola Bushnyakov и Georgi Vasilev претрупаха в моя багажник две ранички и един куфар. И 20 минути по – късно една майка и двете и дъщери плачеха прегърнати, а аз се напрягах да не ревна в профил.
Толкова е прелестно да знаеш, че някъде по света към момента има такива постоянни мъже! Никола и Георги влязоха в страна, в която се води война, изчакаха едно денонощие и откриха девойките. Изведоха ги и ги докараха. Направиха го с лекотата, с която Тримата мускетари победиха обсадата на Ла Рошел с една салфетка, набучена на копие вместо знаме.
Осъзнайте достойнството, че живеете във времето на Никола и Чори! Разкажете на децата си за тези двамата!
Ако се е случвало да се чудите, какви са били българите, завладяли Одрин или Тутракан… ето такива са били.
- Правим каквото би трябвало!
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ